ЖЪТВА
Беше сезонът на жътвата, онова чудно време когато селата са глухи и безмълвни, а животът от тях е пренесен в полето.
Златните житни езера, пусти до това време, изведнъж оживяват и сред тях сноват като сновалки човешките фигури.
Понякога вятърът надува, като платна, изпънатите рубашки по прегънатите гърбове, или изведнъж, като мачти, издига повдигнатите стърки на колата, която отдалеч съвсем не се вижда всред житата.
Сега има плодородие, и нещо свято и радостно витае над тези превити под тежестта на зърната класове, и в работливото движение сред тях.
Аз вървя по пътя всред нивя, очакващи своята жътва.
Колко е приятно да потапяш ръце в тези сухи златни вълни и да пропускаш между пръстите си зрелите класове!
Те шумят и шепнат нещо дружелюбно и ласкаво, сякаш чувствуват, че и аз не съм им чужд.
Баща ми и майка ми бяха истински селяни; те също така са се трудили по земята от зора до зора; както тези хора, те са я засявали с житни зърна и са събирали жътвата.
Тяхната кръв тече и в моите жили. Аз с дълбоко уважение гледам тези прегънати гърбове, тези изпрашени ризи и тези лица, така важни
и строги през време на работата. Само в църква човек може да види такива лица.
- Помага Бог! - казвам аз, като минавам, и чувствувам някаква вина пред тях за своята празност.
Те, както изглежда, не ме осъждат. С благодарност кимат глава, понякога, за минута се откъсват от работата, и приветливо се усмихват.
Друг път те дълго биха ме изпращали с любопитни погледи, може би, биха разменили ловки и често недобри насмешки след гражданина. Но сега важността на труда и тържествеността на минутата ги правят много важни, почти величави:
- Помага Бог!
- Дал Бог добро!
Колко ще е странно, дори смешно, да се обърнеш с такъв поздрав към дюкянджията, адвоката, инженера, към много представители на професии, които вършат понякога една почтена и много необходима от житейско гледище работа.
Но Бог няма голяма намеса в тяхната работа и да се произнася Неговото име би било напразно.
Представлявам си колко хубав и спокоен е отдихът след тази работа, когато те потеглят вечер за вкъщи и колата, която вдига след себе си облаци прах, кънти от песни.
А онези, които остават да нощуват на полето, лягат върху топлите снопи, гледат трептящите очи на звездите и заспиват под отчетливите викове на пъдпъдъка и песните на щурците, които сякаш изострят нощната тишина.
Те няма защо да се мъчат от съмнения: дали е потребен някому техният труд, наистина, полезен ли е той, ще намерят ли те за себе си съчувствие и ответ?
Зърната, които те добиват и пак хвърлят в земята не са като думите, които аз давам на хората, като капки от моята кръв.
Колко, може би, плевел съм хвърлил аз със своята ръка от незнание или слабост! И за това моята душа е така неспокойна, за това такива черни сънища ме мъчат нощем, когато те, като природата, спят спокойно.
Но така е отсъдил Бог.
За добро или за зло, Той знае сам и аз не съм повече от едно зърно, хвърлено от Неговата ръка по волята на вятъра.
И все пак аз чувствувам неволно съжаление за загубеното, почти завист към тяхната съдба, към съдбата на моите прадеди. В моята завист няма нито злоба, нито раздразнение.
Да бъде благословен техният труд! Но като гледам тази нежни и ласкави приливи на житата, виждам, че целият им живот сигурно е така чист и благословен.
Някак си, не ти се иска да допуснеш, че този труд не ще може да ги спаси от злобата, насилието, жестокостта, дори от нищетата.
Ето там из стърнищата, където тежките снопи, натрупани в кръстци, подобно на клади, горят на слънцето, ходят две прегърбени старици с чували и гребла.
Те приличат на стари, ощипани врани и работата, която вършат е унизителна за човека: с греблата, които изглеждат като продължение на техните дълги костеливи ръце, стариците събират неприбраните житни класове и грижливо ги турят в чувалите.
Това са старици-просякини, а остатъците, това е милостинята, която им се дава. Някога те бодро и силно са работили в полята, а сега, изгубили сили, самотни, принудени от нуждата, като птици, събират зърната от чуждата жътва.
Аз снемам шапка, и дори, за минута се спирам пред нивите трогнат от обхваналото ме благоговение.
Прашният път блести и се извива като река и мене ми се струва, че той води към някаква тиха и светла страна, където живеят прости и незлобни хора.
Далеч на хоризонта се вижда кръст на черква, горящ като въглен. Селото се не вижда, не се забелязва дори и църковната звънарна, и само този кръст е изправен, като че ли благославя това златно изобилие.
Отдясно, като ручей, от големия път се отделя друг - по-тесен: той води към господарския чифлик. Към тази страна се вижда голямото колело на жетварка. И аз се чудя, защо то се не движи.
Бях вече отминал този път, когато чух зад себе си тропот от конски копита.
Когато се обърнах, видях отначало само един оранжев облак прах, а
след това двама конници.
На първия конник нещо блестеше на шапката, и аз се сетих, че това е някой от пазачите на чифлика.
Той несръчно седеше на коня и подскачаше при всяко негово движение, като че ли седлото го бодеше. След него без шапка яздеше един селянин с разтревожено лице и изплашени очи.
Неговата мокра от пот риза бе прилепнала до тялото, а отзад тя се издуваше от вятъра и от бързата езда, така, че той изглеждаше като гърбав.
Аз викнах подир тях, за да узная каква е работата, но те нищо не отвърнаха. Само като заминаха на около двадесет сажена, селянинът изведнъж се обърна към мен и извика с див глас:
- Господине, не сте ли доктор?
- Не, не съм доктор. Какво се случило?
- Щом като не си доктор, няма какво да разговарям с тебе, - недоволно отговори той, махна с ръка и, като пришпори коня с босия си крак препусна след пазача.
Нестройният и глух тропот на конските копита изведнъж напълни въздуха с някаква тежка тревога и всичко като че ли помръкна.
Аз не продължих и се върнах.
Но след един час в селската кръчма, където наминах да изпия чаша бира, аз научих всичко.
Двама пияни стражари с високи псувни и ругатни се хвалеха пред кръчмата, че това е работа на техните ръце.
- Ние отдавна го бяхме забелязали. Изведнъж ще разбереш, че това не е току така. „Работник! Работник!” Не мож ме излъга.
- Не-не-е! - проточи другият, като непрестанно хълцаше.
- Щом си работник, защо приказваш така за началството си, защо смущаваш народа?…
- Всичката революция из главите им избий. Право из мозъка! - И той диво крехна да се смее.
Нещо потно и задушно като че ли се изтръгна от неговата мокра уста на кълбо и спирали въздух. Дървените стени на кръчмата, украсени с евтини картини из руско-японската война, тънеха в мъртва неподвижност и мръсота.
Неочакван шум и трясък на разбито шише ме накара да трепна и да скоча от мястото си. Стражарят, с мустаци побеляли от бялата бирена пяна, с помътнели, но изплашени очи, погледна към ъгъла, откъдето се разнесе трясъка.
Там седеше един селянин, черен като от чугун, и тежък, пиян поглед упорито гледаше стражаря.
Юмруците му се свиваха, главата му бе изопната напред.
- Какво вършиш? - разтревожено се обърна кръчмарят към него.
- Какъв е този човек? - избъбра стражарят и се хвана за сабята.
Момъкът направи една крачка към него. Но кръчмарят стана, като изпъчи помежду тях своя мек, увиснал над плетения пояс, корем.
- Това е нашият ковач, - успокои той стражаря. - Ами ти какво вършиш? Защо трошиш съдовете?
- Строшил съм го и ще го заплатя! - отсече ковачът, като гледаше стражаря през рамото на кръчмаря, хвърли на масата парите, постоя още малко без да снема очи от него, сякаш очакваше нещо, полека се извърна и, като тракаше тежко с подковите на обущата си, тръгна към изхода.
- Каиновци! - изтръгна се от устата му изплашителното възклицание, - Да, добре!..
Аз излязох след него.
Иззад навистналите лилави облаци, като обагрен пламък се заливаше сиянието на заника.
Кръстците снопи вече не горяха като клади, а изглеждаха като мъхнати мечки, които се дебнеха и давеха една друга.
Но непожънатите нивя, както преди, меко се преливаха на слънцето, като хвърлена върху земята лъвска кожа и обагрените отблясъци на заника светеха по нея като кървави ивици.
——————————
в. „Арденска дума”, г. 1, бр. 31, 23.06.1928 г.; в. „Арденска дума”, г. 1, бр. 32, 5.07.1928 г.
