Дерек Уолкът

превод: Христина Керанова

ЛЮБОВ СЛЕД ЛЮБОВТА

Ще дойде време,
когато с възторг
ще поздравиш себе си, изправен
пред собствената си врата, пред твойто огледало
и усмивки за добре дошъл двамата ще размените,

и ще му кажеш: сядай тук. Хапни си.
Отново ще обикнеш странника, който беше твоето аз.
Дай му вино. Дай му хляб. Дай му пак сърцето
си, на странника, който те обича

цял живот, който ти заради друг
изостави, който те знае наизуст.
Свали любовните писма от лавицата,

снимките, отчаяните послания,
отлепи образа си от огледалото.
И сядай. Празнувай живота си.

МРАЧЕН АВГУСТ

Проливен дъжд, и животът е подгизнал като небето
на този тъмен август. Сестра ми, слънцето,
седи тъжна в жълтата си стая и не иска да излезе.

Всичко отива по дяволите; планините вдигат пара
като чайник, реки преливат; но
тя пак не излиза да спре дъжда.

В стаята си е, докосва влюбено стари неща,
моите стихове, прелиства фотоалбума. Даже ако падне гръм,
сякаш чинии се трошат в небето,

тя не се показва.
Нима не знаеш че те обичам, но съм безпомощен
пред дъжда? И започвам бавно да се уча

да обичам мрачните дни, димящите хълмове,
въздуха с клюкарите комари,
и да отпивам от лекарството на разочарованието,

така че когато, сестрице, се появиш
и разделиш дъждовните мъниста,
с цветя на челото и очи пълни с прошка,

не всичко ще е както беше, но ще е истинско
(разбираш ли, те няма да ме оставят да обичам,
както искам) защото, сестрице, тогава

ще съм се научил да обичам и мрачните, и светлите дни,
черния дъжд, белите хълмове, a някога
обичах само собственото си щастие и теб.

VI

Зрялото лято се протяга и прозява до мен като котка.
Дърветата ca с прах по устните, колите се разтапят
в пещта му. Жегата зашеметява скитащите кучета.
Сградата на Капитолия е пребоядисана в розово, металната ограда
около Уудфорд Скуеър e с цвета на ръждясала кръв.
Каса Росада, аржентински ритъм,
се носи от балкона. Еднообразни, пепеляви храсти
четкат мокрите облаци изографисани като ястреби
над китайските бакалии. Алеи като фурни задушават.
В Белмонт тъжни шивачи се взират над стари шевни машини,
и снаждат безшевно юни за юли.
И чакаш лятната мълния както въоръженият страж
с досада очаква да щракне пушка.
Но аз попивам праха му, баналността му,
вярата, която изпълва изгнаните с ужас,
здрачните хълмове с прашните оранжеви светлинки,
даже смърдящото пристанище c фара,
който се върти като на полицейска кола. А ужасът
е местен. Като похотливия дъх на магнолия.
Цяла нощ кучетата на революцията вият на вълк.
Луната свети като изгубено копче.
Жълтите натриеви светлини на кея светват.
По улиците, чинии дрънчат зад притъмнели прозорци.
Нощта e дружелюбна, а бъдещето жестоко навсякъде
като утрешното слънце. Разбирам
сляпата любов на Борхес към Буенос Айрес,
чувството, че улиците на града набъбват в ръката му.

СЕЗОН НА МИМОЛЕТЕН ПОКОЙ

Тогава всички птичи народи заедно вдигнаха
огромната мрежа от сенки на тази земя,
разнородни езици чуруликаха,
заплитаха и оплитаха. Bдигнаха
сенките на дълги борове по недостъпни склонове,
сенките на стъклени кули по вечерни улици,
сянката на крехко цвете на градски прозорец,
като нощ нечуто мрежата се вдигна, с птичи крясъци нечути, и
нямаше вече мрак, сезон, криза, буря,
а само този пасаж от мимолетна светлина,
който и най-тънката сянка не смееше да пресече.

И хората, взрени нагоре, не различаваха какво теглеха дивите гъски,
какви сребристи нишки влачеха орлите,
те ли проблясваха на леденото слънце; не чуваха
как батальони от скорци тихо писукат
и вдигат мрежата по-високо, покриват този свят
като асмата двора, като майка, която придърпва
трептяща коприна над тръпнещите клепачи
на унасящо се в сън дете;
това бе светлината,
която се спуска вечер по склона на хълма
през златен октомври и който птиците чуха, но не разбраха
каква промяна прозира в гласа на гарвана,
в писъка на совата и врaната, кръжаща над жарта,
каква огромна, нечута тревога
за полята и градовете, които обитават,
освен когато отлитат на юг, каква Любов,
без сезони, по-светлата любов на първородния,
не просто съжаление към безкрилите
долу и тъмните дупки, които делят в къщи с прозорци,
и още по-високо те вдигнаха мрежата с нечути гласове
над всяка промяна, над предателства на гаснещи слънца,
и този сезон продължи само миг, пауза
между здрач и мрак, между гняв и покой,
но на нашата днешна земя той трае дълго.