Георги Драмбозов

Свищов, родният град на Алеко Константинов, е град на седем крайдунавски хълма, както са и повечето древни градове.

Той може да е сравнително малък по население, но нека да не забравяме, че градът на Щастливеца всъщност е много голям!

Той е град на почти всичко първо българско в областта на културата и на просвещението у нас. Неговите „първенства” са над 110 на брой! - така ги изброихме навремето с покойния д-р Динков, а той даже ги документира.

Няма да ви ги изброявам, защото всеки наш съгражданин, разбира се, с определени интереси в историята и културата,  ги знае още от детството и юношеството си.

Към тях бих прибавил и самия Алеко, защото това е първият ни голям български писател, сатирик и хуморист, фейлетонист, преводач и пътеписец,  убит, за съжаление, от своята литературна рожба или от такива като Бай Ганьо.

Алеко или този нещастен Щастливец, както сам се нарича в романа на Бойко Беленски „Пред иконостаса на Щастливеца”, е създател и на десетки фейлетони и пътеписи, изобщо сътворил е всичко онова, което го нарежда до световни имена като Бранислав Нушич и Карел Чапек…

А да направиш нещо повече от монография или критическо изследване за творчеството на Щастливеца, да напишеш исторически роман или романизована биография на този велик българин, това е истински подвиг.

Авторът на този подвиг, писателят Бойко Беленски, е сред нас и аз му казвам:  Добре дошъл, Бойко, в родния град на своя герой!

И така: кой сте вие, господин Беленски?…Автор на повече от тридесет книги, утвърден отдавна в жанра „романизовани биографии”, един от най-четените съвременни автори на исторически романи…

Да не пропусна това, че Бойко е член на Съюза на българските писатели и този на българските журналисти, че самият той е и издател, че пише и литературна критика и т.н. Удостоен е със званието доктор на науките като историк…

Вероятно и на вас е познат с романите си за цар Калоян, за кан Омуртаг, за Телериг, за Раковски, с „Любовта на патриарха”, за генерал Вазов и с много други.

Този свой роман той сполучливо е нарекъл „Пред иконостаса на Щастливеца”. Това  е, ще се убедите сами като бъдещи читатели, талантлив литературен портрет на човека и писателя Алеко, събира в себе си познати и непознати факти за Щастливеца.

В романа намират отговор и много спорове в сферата на народопсихологията, които  повече от век се водят за този голям българин и свищовец.

Идеята си този роман Бойко Беленски сподели с мен още преди близо две години, а през повечето време се рови в писаното преди него, в документи, разкази и сведения… Накрая въздъхна като един Паисий и рече: Конец!…

Рече го и го написа точно на 31 декември, лето 2023-то в любимото си Поповяне. Там той често и ни събира нас, пишещите братя и сестри от столицата и страната.

В тамошното читалище и най-вече в ресторантчето, си е създал една малка „Весела България”, за което сме му много благодарни!…

В своя нов роман или биография на цели 250 страници авторът ни среща с такива видни български люде като Пенчо Славейков и Петко Каравелов, с художника Трифон Миляров и с украинеца Филарет Голованов, на чиито разноски през 1889 година Алеко посещава Всемирното изложение в Париж…

Начинът, по който писателят Беленски води повествованието, на мнозина би се сторил леко фриволен, но авторът упорито следва своя стил на писане.

Той не само проследява и то, без излишни подробности, пътя на своя герой - от родния град, първи освободен от османско иго, в Одеса, градът на неговото студентство като бъдещ юрист - прокурор и адвокат, огромната му обич към майката Тинка, към бащата Иваница, към сестрите Веселина и Елена.

Следват неговите перипетии в живота като помощник прокурор в столицата, политическите му тежнения, фаталните му противоречия със Стамболов, със Захари Стоянов и т.н.

Алеко е убеден член на Демократическата партия. Но той не търпи сляпото подчинение, както е приело гражданственост това определение, той е „аристократ по дух”, бих добавил аристократ по самочувствие, възпитание, убеждение и несъмнено, по талант.

Уволнен е несправедливо от прокурорската длъжност, а един от първите, който го посещава, е  Пенчо Славейков - в белия костюм и с бастунчето…

В пресъздаването на такива лични срещи и общувания на Щастливеца с по-видни хора като баща и син Славейкови, Петко Каравелов, д-р Моллов и очарователната му съпруга Пелагия, с Филарет Голованов, Цветан Радославов, Иван Шишманов, с Кирил Христов и с десетки други значими българи, проличава умението на автора да описва разговорите и споровете, да добавя свои реплики, характерни за епохата, сякаш самият той е присъствал там.

Естествено, освен десетките извори, от които Бойко Беленски е пил, за да напише този роман, неговата убедителност и интелектуално внушение будят респект и удивление.

И нека се разберем с бъдещия читател по въпроса: Това не е документална проза! Във всяка една среща с останалите персонажи, беседа - творческа или на политическа основа, авторът е вложил по нещо от себе си.

Когато описва дружеската вечер у семейството на д-р Моллов, Беленски просто  въвежда читателя в атмосферата не само на искреното приятелство, а самият ти сякаш присъстваш на импровизираните концерти.

И домакинята Пелагия Василевна, и самият Цветан Радославов сядат зад рояла. Имало случаи, когато и Щастливецът се включвал с цигулката, но той сам си признава, че вече се простил и с поезията и със свиренето.

Неопровержимо за мен свидетелство за писателското умение на автора са описаните от него многобройни интелектуални разговори и спорове, ако щете.

Умението на писателя, на разказвача се изразява в изключително убедително изградените диалози, не случайно Бойко е известен и като майстор на диалога…

Алеко няколкократно, но без резултат, е убеждаван от своите истински приятели да не влиза в политиката, но така или иначе, считал е, че може да бъде и там полезен на своя народ.

Най-непримирими към това негово увлечение са Филарет Голованов и Цветан Радославов, но всуе, както казват… Постижение в осъществяването на авторовия замисъл е: да внесе и такъв рисунък в образа на Щастливеца, който ще го направи по-истински като мъж, който цени любовта към хубавата жена, макар и не толкова, колкото цени свободата си като творец и гражданин на света.

За мен тази негова кратка любов с Ани, която той харесва още на портрет у приятеля си маестро Миляров, а след това като клиентка в съда, където я оправдава, е описана с вещина.

Тази любов до голяма степен е плод и на авторовото въображение, но и на способността на Беленски да предава увлекателно - и в естетически, и в интелектуален, и в психологически план, Н.В.Любовта.

Тази любов, която е белязана с проклятието, с което героят вече се е сблъскал в своето семейство… Полека-лека раната почва да заздравява. Алеко пак се превръща в Щастливец, макар и бавно, но това го прочита първо в очите на приятелите си.

А приятелите му не го изоставят! Те са от „Весела България” - клуб, който той основава и му е председател, преданият Найчо Цанов от Видин, който му праща клиентела като адвокат, и… вечният Филарет Голованов.

Благодарение на него, Алеко посещава не само Париж, а с влак и изложението в Прага…После ще се състои и Колумбовото изложение в Чикаго, посветено на 400- годишнината на Америка. Приятел в нужда се познава и Филарет пак го спасява финансово!

Седем дни траял пътят от Стария до Новия свят, той го изминава стоически, а престоят му в Чикаго му дава материал като пътеписец, писател, преводач и сатирик да напише още нещо гениално, което се нарича „До Чикаго и назад”…

След завръщането си в София Щастливецът разбира, че е станал много по-известен като писател. Тогава именно гостува на своя роднина и също известен свищовлия Иван Шишманов.

Той, Шишманов, на една вечеря във вилата си във Владая, ни ощастливява със знаменитото си интервю, което прави с Алеко - стр.147–ма… След това следва „По изборите в Свищов”, един сатиричен разказ на Щастливеца в биографията, който не е преразказан от нейния автор, а нещата са отразени от Беленски точно като „картината на беззаконието и самозабравата в държавата”.

Все пак, Алеко преживява тежко загубата си като кандидат депутат и отива да се теши във Видин, при Найчо Цанов… Междувременно, в София д-р Кръстев поема ангажимента да отпечатва „Бай Ганьо” за по 100 лева на кола и Щастливецът живва малко от малко или както сам някъде бе рекъл: „Вече имам пари за тютюнец!”…

Настъпва и оня лелеян миг в живота на нещастния Щастливец, когато на 17 март 1895-та той ще напише в послеслова на своя герой Бай Ганьо: „Европейци сме ний, ама все не сме дотам!… Прощавай, не е чудо пак да се срещнем!”…

А в двадесет и трета глава на книгата авторът прави нещо, което наистина превръща романизованата биография за Алеко в роман с непредвидим край.

В кръчмата на италианеца Ческути и при своите неизменни сподвижници и приятели Алеко води своя герой, по-точно неговия прототип Ганьо Сомов, с когото провежда едно иронично интервю…

Този исторически роман е дело на издателство „Атеа”, тук е неговият шеф, но ще му дадем думата после…

Благодаря на писателя Бойко Беленски, че по един нов начин изписа този иконостас на Щастливеца, пред който да се прекланяме. Считам, въпреки всичко,  че Алеко е бил и голям оптимист!…

Той е пишел гневно, хумористично и сатирично, но дълбоко в себе си е вярвал, че байганювщината ще свърши, все пак. Че Ганьо, Гочоолу, Дочоолу, и Данко Хаирсъзина няма повече да правят избори и политика у нас…

Чета, гледам какво става днес…

И да ме прости Господ, съмнявам се все още…

Дано да съм Тома Неверни!

08.  01.  2025 г.

София - Свищов