Георги Граматиков

За бащата на проф. Асен Златаров

“Менторът” е прозвището, което Стоян Заимов дава на младият и неспокоен духовен водач на българите в Хасково - Христо Златаров. Така той е известен в града и е години наред в центъра на развитието на възрожденските процеси, в духовно възпитание на няколко поколения граждани, в съответствие с модерните образователни и социални идеи, както и с оглед историческите потребности на българската нация.

Един от най-чистите и всеотдайни български възрожденци - Христо Златаров е роден на 25 декември 1835 г. в гр. Чирпан, но от малък се преселва в Хасково и учи тук до 16 годишна възраст. След тригодишно учителстване в с. Стамболово, Хасковско, заминава за Пловдив и работи като помощник в аптеката на известния възрожденски църковен и обществен деец д-р Стоян Чомаков.

Получил добри познания по фармация и усвоил френския език, след няколко години се завръща в Хасково, където открива своя аптека и книжарница за училищни пособия и книги.

Преуспяващ в своите търговски занимания, той търси и влиза в контакт с изтъкнатите хасковски търговци и общественозначими личности. В началото на 60- те години на ХІХ в. пътува до Италия и Франция. От запазената му кореспонденция с български търговци, става ясно, че той установява контакти с търговци от тези страни на бубено семе. Така той се среща с търговци от Тревизо, Милано, Удине, Ровередо, Верона-Италия, от Лион и Марсилия във Франция, Виена в Австрия и Хасково в България. Един от тях - французина Кадей, който две години преди това е бил в Хасково и е произвеждал бубено семе, той нарича наш приятел.

Макар и отдаден на търговска дейност, Христо Златаров поддържа взаимоотношения с  читалищни и просветни дейци. Намира време да пише на своя приятел Т. Шишков от Търново, който през 1863 г. учи в “Сорбоната” и “Колеж дьо Франс” в Париж и има намерение да го навести. С него го свързва читалищната и просветителска дейност още от България, тъй като същият е изявен читалищен и училищен деятел, общественик, преводач, книжовник-автор на учебници, пиеси, стихове и педагогически книги. В друго едно писмо пък, до италианския търговец Фиораванти Оливи от гр. Тревизо, а и в други писма, Христо Златаров изразява интереса си към освободителното и обединителното дело на Гарибалди.

От Италия и Франция Хр. Златаров пише най-вече  до хаджи И. Минчев в Хасково. Той представлява неговите интереси сред търговците в тези страни и защитава името си, като добре върши необходимата търговска дейност. Така постепенно става близък на голямото семейство на хасковския чорбаджия и търговец, получава неговото доверие и през 1869 г. се оженва за една от най-обаятелните и интелигентни негови дъщери - Теофана.

Влезнал в семейството на най-влиятелния хасковски чорбаджия и родолюбив българин, радетел за независима българска църква и модерна просвета, Хр. Златаров става негов съдружник. Комисионер е на търговски компании от Триест, търгува с бубено семе, коприна, анасон и др. стоки с Милано, Виена, Венеция, Марсилия, Лион и Цариград. В Италия на два пъти престоява по 5 месеца и слуша лекции по право. В Букурещ се среща с Раковски и дарява 10 турски лири на БРЦК. 1

Натрупал достатъчно опит и знания, влезнал в кръга на най-родолюбиво настроената част на хасковската буржоазия, Хр. Златаров постепенно става един от водещите дейци в Българското духовно възраждане. Неговият идеал за църковна независимост, за българско училище и просвета, го съпътства до края на живота му. Той не само играе първа роля в процеса на създаването на българската възрожденска интелигенция, но взема изключително участие в нейното реализиране. Той става приятел и съмишленик с най-изявените учители в града. Когато тук учителствуват едни от най-добрите възрожденски учители и дейци - Нестор Марков и Йордан Ненов, Златаров е техен добър приятел и заедно подемат борбата срещу гъркоманството, което тук взима все по-големи размери. “Златаров и Нестор Марков бяха организирали дружина от патриоти, която едновременно ламтеше, и за черковна, и за политическа свобода”, пише Ст. Заимов.

Заради широките му познания, разкрепостения му дух и стремеж да работи и ръководи възрожденските процеси в Хасково, по примера на Ст. Заимов, неговите съграждани обичат да го наричат “Менторът”, което в буквален превод означава надзирател, покровител, ръководител, възпитател. Няма друг хасковски гражданин, който така да спечели сърцата и  доверието на всички, така бързо да вникне в същността на времето, както това прави младият Златаров.

И когато в града текат процесите за независима българска просвета, на модернизиране на учебното дело, той изцяло поема да ги ръководи. Става учредител на едно от първите читалища в България и е поддръжник на идеята за създаване на женско дружество.

За да бъде още повече съпричастен към тези институции, той се грижи и ги снабдява с книги и вестници, организира неделни сказки и беседи. В личната му библиотека има почти всички тогавашни книги и списания, печатани на български език в Цариград, Виена, Букурещ и др. Разпространява в. “Право” и сътрудничи във вестниците “Цариградски вестник” през 1859 г. и  “Македония” през 1869 г.

Той е съпричастен и на духовното израстване на българите от другите селища. Грижи се за просветното издигане на българското население от селищата на Хасковската каза. През 1870 г. помага за укрепването на читалище “Братолюбие” в Харманли и дарява 130 гроша. За това дарение, настоятелството на читалището му изказва благодарност чрез в. “Право”. 2

Христо Златаров е съпричастен и към идеите на национално - освободителното движение. Той познава Васил Левски преди още той да посети Хасково. И когато през 1872 г. Апостола идва в града, за да основе революционен комитет, той предварително подготвя младежите за това, а Левски е гост на семейството му. Посрещането на Левски в града е организирано от него и учителя Петър Берковски, който ще оглави комитета. На заседанието, където Левски излага пред събралите се задачите, които има да решава бъдещият комитет, първи взема думата Златаров. Тук всъщност проличават и просветителските му възгледи, че чрез независима българска църква и модерна просвета, а не чрез въоръжена борба, ще се постигне освобождението на България. Тези свои възгледи, според Стоян Заимов, Златаров формира след като през 1870 г. българската църква получава своята независимост и за български екзарх е избран Антим І. “Златаров напусна бунтовническия лагер, пише Стоян Заимов, от умерен бунтовник стана краен черковник”…  3

Макар и да не влиза в състава на основания от Левски Хасковски революционен комитет, Христо Златаров е посветен в неговата работа и оказва необходимото съдействие при решаването на редица въпроси. Той води постоянна кореспонденция с Левски. С негово знание в читалището се провежда революционна пропаганда под формата на сказки. Когато гъркоманите наклеветяват пред официалните турски власти “в злонамереност към престола” участниците в тях, Христо Златаров, като председател на читалищното настоятелство, не се поколебава нито за миг и кани каймакамина на града да присъства на тях. Изграденият авторитет, който има младият Златаров, кара каймакамина, преди да посети читалището и да чуе поредната сказка, да му извести за това, че ще бъде в читалището. А когато сказката свършва, каймакаминът стиска приятелски ръка на Златаров и му благодари за това, което е научил.

В резултат на разгорелите се борби между гъркомани и българи, Хасковският революционен комитет взема решение за убийството на ръководителя на гъркоманите - хаджи Ставри. Следствие неуспешния атентат,  всички членове на комитета са арестувани, съдени и изпратени на заточение. Хр. Златаров преживява твърде болезнино тези събития. Но не пада духом. Търси всякакви възможности, за да им помогне. От името на българската църковна община, на която той е член и като председател на окръжния съд в града, още в първите дни организира и протестите пред властите за арестуването на Петър Берковски и Михаил Попов. Телеграфира в Екзархията и Пловдивската митрополия за тяхното арестуване и моли висшите духовни власти да се застъпят пред турските административни власти - против арестуването на учителите от Хасково. Телеграмата, която той написва е изпълнена със злоба против гъркоманите. Той внушава на поп Сава, който представлява църковната община, да се държи с достойнство в меджлиса, като представител на Екзархията и на местното население. На тенденциозните нападки на гъркоманите по адрес на Петър Берковски, от страна на българщината той отговаря, че нападателят на хаджи Ставри е грък, изпратен от гръцките тайни комитети, защото е злоупотребил с пари. Тази нарочна информация той я изпраща в редакциите на цариградските вестници.

Разбира се с това не спират действията на Христо Златаров за освобождаването на арестуваните учители, които все още са в затвора в Хасково. Той е един от водещите за организирането на подписка - прошение, където се подписват хиляди българи за тяхното освобождение. Прошението е адресирано едновременно до хасковския каймакамин, до пловдивския мютесариф и до одринския вали паша. В прошението се изтъква най-вече, че арестуваните учители са жертва на гръкоманските клевети. С подписаното прошение Христо Златаров и поп Сава се явяват в кабинета на каймакам бея и му го връчват. Следват преговори за даване подкуп, но Христо Златаров е далеч от намерението да събере необходимите пари и да ги предаде на турските власти. По този повод Стоян Заимов пише, не без възхищение, за деловитостта на Златаров:

“Христо Златаров бе единственият разбран поданик в цялата Хасковска нахия, който знаеше законите на страната и тяхното практикуване. Такива явни управници-рушветчии като бегемота и Хасан бей и всевъзможни прочути арзухалджии-адвокати-той туряше по хиляда в джоба си. При тази си опитност и знание на законите, той считаше себе си за оскърбен, гдето представителите на властта го канеха да ги подкупи. Смутен и оскърбен от постъпката на рушветчиите-управници, той скрои плана да освободи арестуваните, без да дадат нито пет пари рушвет”…

С идеята да освободи арестуваните, той заминава за Пловдив. Придружен от пловдивския владика Панарет е приет от мютесариф пашата на града. Срещнал разбиране от негова страна, той го препраща до валията в Одрин. Тук следват нескончаеми преговори за освобождаването на арестуваните и имайки уверението, че те ще бъдат в скоро време на свобода, той се завръща в Хасково.

Но събитията следват друго развитие. Назначената извънредна комисия, която разследва покушението срещу хаджи Ставри разкрива истинските участници в него. Комисията е посрещната от хасковските първенци, предвождани от поп Сава и Христо Златаров. Направените признания и разкрития на арестуваните променят изцяло замисъла за освобождаването им. Следва арестуването и заточението на всички съзаклятници. Но Христо Златаров остава верен на себе си и прави всичко възможно за облекчаване положението на затворниците. Посещава неведнъж Пловдив, пътува до Одрин и Цариград, с едничката мисъл да направи според силите си това, което би довело подобряване на положението на арестуваните и осъдени на заточение революционери.

От запазената кореспонденция между братята Георги и Михаил Минчеви  и Петър Берковски, които са заточени в Диарбекир и Христо Златаров е лесно да се разбере какво прави той, за да им помогне, не само да се препитават по-добре, като заточеници, но и как би им помогнал да бъдат освободени. Чрез тази кореспонденция Христо Златаров следи цените на отделни стоки в Империята. Съветва и настоява от кое може да се спечели и поръчва в случая да се закупят определен брой заешки, лисичи, агнешки, кози и овчи кожи и изпраща необходимите средства за тяхното купуване. Интересува се така също и за цената на пашкулите, месата, житата и всички хранителни стоки. От тези писма научаваме, че в Хасково той организира Търговско дружество и заточениците искат да бъдат записани като негови членове. Но неговият тъст хаджи Иванчо Минчев отказва да стане негов член и не иска да вложи парите си, които да са част от основния капитал на Дружеството. Това кара синовете му от Диарбекир да настояват Христо Златаров да бъде по-убедителен и да го накара да се запише за член. Защото дружеството е организирано с цел да подпомага своите членове при извършването на финансови операции. Но хаджи Иванчо Минчев е от онези стари търговци, които нямат доверие на новото, а прибягват до вземането на заеми, без да осъзнава ползата от общия, вложен капитал в новооснованото дружество.

И когато Христо Златаров успява да убеди хаджи Иванчо Минчев да стане редовен член на Хасковското търговско дружество, двамата братя му пишат и му благодарят. “Много се зарадвахме, пишат те, като се научихме, че и баща ни станал член на новосъздаденото Дружество. Крайно сме благодарни на твоите за нас старания…”

И когато се променят условията в затвора в Диарбекир и заточениците са подложени на по-строг режим, лишени от условията да търгуват и най-вече да продават закупената стока, те пишат тревожно писмо пак до своя зет - Хр. Златаров. Искат да им помогне с пари и колкото се може по- бързо да бъдат освободени.

Оптимизмът, че ще успее един ден да освободи своите близки от заточението, никога не напуска Христо Златаров. Той неведнъж ги съветва и ги учи да бъдат търпеливи. “Но с тези надежди, пишат заточениците, и с туй търпение ний ще си изтръпнем някой път и тогаз не ще да е господ виноват… За това, бай Христо, кажи на буба - татко лозя ли, дюкян ли ще продаде, да гледа колкото може по-скоро и повечко пари да ни изпрати, та да гледаме и ний както можем и знаем да се избавим от тези теглила”…

Тримата заточеници оценят много добре качествата на Хр. Златаров и когато той е обвинен във “вулгаризъм”- обидна дума от своята балдъза Евгения, годеница на Петър Берковски, те го защитават с вярата, че познават неговите възможности и работата му по тяхното освобождение. Нещо повече, той свързва заточениците от Диарбекир с италианския търговец Филипо Паруца, с когото си кореспондират. Същият им помага по-късно при бягството им от Диарбекир. И когато в края на 1875 г. Христо Златаров е назначен за съдебно вещо лице по търговските въпроси от турските власти в Хасково, Петър Берковски го поздравява и му пожелава успех в това начинание, като вярва, че това негово “комисарство” не ще бъде “проста формалност, което е нещо обикновено в Турция”. 4

Разбира се с това не спират грижите на Христо Златаров за облекчаване положението на диарбекирските заточеници и за тяхното скорошно освобождаване. Неговите възможности и добри контакти с турските власти в Хасково, са причина той да издейства два акта, относно положението на хасковските диарбекирски заточеници.

По това време в Цариград работи неговият, както той го нарича в едно от писмата си “Благородний приятелю г-не д-р Чомаков”. Те водят помежду си редовна кореспонденция. В едно от писмата си Златаров от март 1875 г., той изпраща на д-р Чомаков двата акта, издадени от хасковските административни власти. Единият - на каймакаминът на Хасково, с искане за облекчаване положението на хасковските диарбекирски заточеници, а вторият една обща жалба до правителството в Цариград, с която се моли за освобождаването им от затвора. В писмото Христо Златаров моли д-р Чомаков да предаде и двата документа чрез Екзархията, или както намери за добре. Същият уверява, че в скоро време хасковските турски първенци ще подпишат една обща жалба до правителството за освобождаването на заточениците, но при условие, че в скоро време ще бъде сменен каймакаминът на града, с когото нямат добри взаимоотношения и го гонят.

В друго едно писмо, но  от края на 1875 г., наред с искането за решаването на църковните проблеми в Хасково и селата, с което Христо Златаров иска и намесата на Екзарха, той моли отново д-р Чомаков да продължава да търси изход за освобождаването на хасковските заточеници. Неговите надежди за решаването на този болезнен за него проблем са постоянно негово занимание. Той иска и чака отговор на своите искания и писма от д-р Чомаков и остава докраят с надеждата, че делата им ще се увенчаят с успех. Уверен е и в дейността на д-р Чомаков, на когото безрезервно вярва, че взима присърце всичко, за което му пише и изразява своята признателност за това. 5

Христо Златаров наистина е здраво свързан с църковното движение в града. Той е член на църковната община и заема полагаемото му се място като един от водещите в църковното настоятелство. С учредяването на Българската екзархия през 1870 г. и приемането на общините под нейно ръководство, започва и изработването на устави, правилници и наредби за устройството, компетенциите и дейността на общините и общинските съвети.

Изработването на устава и правилниците на Хасковската църковна община са дело на най-изявените представители на новообразуваната търговско-занаятчийска прослойка в града. Идеята за това идва със стремежа да се упражнява контрол при решаването на общинските дела. Още на първото си заседание в началото на 1870 г. ръководството на общината взема решение да се протоколират всички решения, одобрения, проекти и актове.

Един от първите протоколи на общината е за избирането на делегати от Хасковската община, които да я представляват на  църковния събор в Пловдив в началото на 1870 г. Извоюваният авторитет на младия Христо Златаров, кара ръководството да го избере заедно с още двама души, да присъстват като редовни делегати на този събор. И тук на 1 март в Пловдив, когато се получава съобщението за извоюваната независима българска църква, той бърза да изпрати телеграма до своите съграждани в Хасково, за да им извести тази, с години чакана, свобода. Не без неговото участие по този повод църквата в Хасково организира тържествено отбелязване на това събитие. На специално свиканото заседание на църковното настоятелство се решава да бъде изпратено благодарствено писмо до Султана, с което подчертават признателността на хасковци и на българския народ за решаването на “десетгодишний ожидаемий Български Черковен въпрос”.

Като председател на читалищното настоятелство, още  на първите заседания на църковната община в началото на 1870 г., той поставя за разглеждане въпроса с финансовото му състояние.

Но едно от най-важните неща, които предприема настоятелството, е изработването  и одобряването на устава на общината. И тук намесата и влиянието на Христо Златаров е твърде значима. Нещо повече, той вписва в протоколната книга на общината нейният устав, защото е дал съгласието си да бъде безвъзмездно общински писар за два месеца. Протоколите, които той води на заседанията на настоятелството на общината, се отличават не само с правописа си, но и с добре владеене на българския език и граматика. 6

Наред с българските обществени и църковни дела, общината на първо място решава и тия на училището в града. В протокол от 10 октомври 1872 г. на училищното настоятелство за председател е избран Христо Златаров.

С избирането на Христо Златаров, като председател на училищното настоятелство, в дневния ред на общината постоянно присъстват проблемите на училището. Но най-големият успех в това отношение е изработването и приемането на “Устав на училищното настоятелство в Хаскюю”, което безспорно е, преди всичко, дело на неговия председател. Четейки устава, можем да видим какви разбирания има той за новобългарското образование. Безспорно, за да участва в подготовката и написването му, той добре познава тежненията на времето, защото според една от точките му “Училищното настоятелство, на което целта ще е да се грижи и промишлява за доброто уреждане и успеха на училищата, както в града, тъй и в Хаскюйското окружие”. 7

През 1873 г. се провеждат нови избори за членове на Хасковската църковна народна община. Христо Златаров отново е един от избраните. През същата година е избран и за член на Екзархийския съвет в Цариград, като един  от състава на Пловдивската епархия, препоръчен лично от Йоаким Груев на д-р Стоян Чомаков. Издигнат като член на Екзархийския съвет, с извоюван авторитет, през следващите години, той винаги е член както на Казалийския съвет в Хасково, а така също и на Епархийския съвет в Пловдив, заедно с още двама хасковци. Избирането на Христо Златаров в Екзархйския съвет през 1873 г. и Епархийския на Пловдивската епархия е едно признание за неговата успешна и делова работа в Хасковската църковна община. Като член на Епархийския съвет в Пловдив, той има възможност да участва в решаването на отговорни въпроси по утвърждаването на новите български институции - църкви, училища, читалища, дружества, по решаването на редица обществено - политически въпроси и въпроси свързани със семейните отношения. 8

Пак през 1875 г. се провеждат избори за Казалийски смесен съвет в Хасково. Под ръководството на пловдивския владика Панарет изборите се провеждат, като се “обърна по един пристоен начин вниманието на избирателите върху важността на делото и върху отговорността им на доверието, което им е дал народа за избирането по съвест на почитани, достойни и способни за делото членове на смесений казалийски съвет”. Отново доверието на избирателите е и за Христо Златаров, който безспорно вече години наред осезателно присъства в живота на българското общество в Хасково и Пловдив.

Казалийският съвет има да решава сериозни проблеми в редица селища на района. Възникналите спорове по училищни дела, семейни разпри, наследства, владеене на имоти и много други са предмет, не веднъж, на обсъждане и решаване от членовете му. Тук постоянно присъства името на Христо Златаров, където проличава неговата компетентна намеса. От особено значение е намесата му в отпора срещу гъркоманите не само в Хасковската каза, но и в Пловдивската епархия. 9

В дейността си, като един от младите духовни водачи на хасковските възрожденски процеси, Христо Златаров не остава настрани от българо-гръцката разпра, която наред с Пловдив и другите големи селища на Пловдивската епархия, под една или друга форма, се развива и в Хасково. В началния етап на тази разпра, през 50-те и началото на 60-те години на ХІХ в., младият Хр. Златаров не се включва активно, или най-малко, неговото име не стои под голямата кореспонденция между хасковските първенци и пловдивският обществен и църковен деец д-р Стоян Чомаков, който вече се е наложил като вещ и способен ръководител на целокупното българско църковно-национално движение. Ако приемем, че това е първият етап от тази разпра, то след учредяването на Българската екзархия и протоколирането на заседанията на Хасковската църковна община, този проблем постоянно присъства в дейността на общината. Името и подписа на Христо Златаров, като член в ръководството и, стои винаги след всяко заседание.

Навлизането на Христо Златаров, все повече и повече, в проблемите на църковната община, които тя има да решава и най-вече в борбата, която води години наред срещу домогванията на гърчеещите се българи, ръководени от един от най-известните гъркомани - хаджи Ставри Примо, е от съществено значение. Тази борба се води последователно и упорито. В отговор на действията на гъркоманите, през 1873 г. Атанас Узунов организира покушение върху живота на техния водач - хаджи Ставри. Гъркоманите използват хасковското покушение, за да обезвредят водачите на българската община. Но не се уплашват нито от арестите, нито от безконтролните инсинуации на гъркоманите, синхронизирани с турските репресии. След едно относително кратко отстъпление и запазване на авторитета на общината, въпреки влиянието на хаджи Ставри в турските административни институции, надделява българската църковна община. Тя се съвзема и отново започва да води своите редовни заседания. Голям е приносът на Христо Златаров за постигнатите успехи.  Така например в сблъсъка между българи и гъркомани за назначаването на народен рухане реизи - религиозен представител, който да решава църковните въпроси пред официалните власти, още през 1870 г. с писмо до Пловдивската община, се настоява той да бъде българин. В писмото се изтъква, че в Хасково гърците представляват малцинство, “та имат ли право да имат рухане, като цялата каза, както града всичкото население са чисти българи и не припознават гръцкия рухане, нито неговия господар-Владиката”. Този протест се изпраща и до каймакамина на Хасково, “който да го проводи, гдето приляга”. Протестът е подписан не само от членовете на църковната община, но и от “по-първите граждани, които бяха до сто”.

Разбира се това не е последният опит на гъркоманите в Хасково да обсебят тази длъжност, която е от съществено значение за съществуването и проповядването в църквата. На опита отново в края на 1875 г. да се назначи за рухане реизи гъркоманин в града, съвзела се от удара нанесен и след покушението срещу хаджи Ставри, Хасковската църковна община, в лицето на Христо Златаров, прибягва до помощта на д-р Стоян Чомаков, който по това време е в Цариград. От писмото до Чомаков научаваме, че от няколко години градът е лишен от български представител - рухане реизи и сега отново гъркоманите подготвят свой човек за избиране. Това тревожи силно българската община, а Хр. Златаров, като водеща личност пише с тревога: “Отдавна время ся вече лишаваме от свой народен рухани реизи, който да води нашите тук работи по черковно управление и който да защитава пред местната власт правата и интересите на тукашното българско население, от което може и почти е лесно да изгубим нашите добри села, като непрестават от да интригуват най-много за сега гъркоманите предводими и насърчавани от своя рухани реизи”. 10

Събитията, които последват след април 1876 г., Руско-турската освободителна война от 1877-1878 г. прекъсват протоколирането на заседанията на Хасковската народна църковна община и казалийския смесен съвет. През 1877 г., макар и “умерен бунтовник”, когато руските войски са вече в Тракия и победоносно настъпват към Цариград, Христо Златаров, заедно с други известни хасковци, е изпратен на заточение в Анадола. Едва след подписването на Санстефанския мирен договор, когато той отново се връща с останалите заточеници в града, през май 1878 г. е свикано извънредно заседание на гражданите, за да се решат организационни въпроси, свързани с финансирането на училищата в града. Чрез провеждане на избори за членове на комисията, която трябва да вземе решение, са избрани отново най-изтъкнатите хасковци, между които е и Христо Златаров. 11

Това е последното засвидетелсвано присъствие на Христо Златаров в протоколите на Хасковската народна църковна община. Както ще видим по-нататък, той вече се включва, под една или друга форма, в един или друг град в изграждането на нова България.

Завърнал се от заточение, той участва активно в обществените процеси на младата българска държава. Назначен е да изпълнява кметските функции на гр. Хасково. По време на Временното руско управление в града пристигат руските генерали Александър Дондуков и Николай Обручов, които той посреща качен на бял кон, извън града, с много народ и по такъв начин им засвидетелствува голямо внимание. Но това не е всичко. Княз Дондуков е настанен в дома му, а когато руските гости си заминават, той отново ги изпраща с необходимото внимание.

Пак по времето на Източна Румелия, на два пъти в града пристига Александър Богориди. Той не отсяда другаде, а в дома на Христо Златаров, защото “само в дома на Златаров имало всичко за такъв гостенин, каквото прилича”, пише жена му в своите спомени. И продължава: “Нашата къща бе отворена за всички. Кой от къде дойди големец, се дома ще да влезе. Моят Христо не бе богат, но неговото сърце бе богато, неговата душа бе набожна, блага за всички. Домът ни бе сяка заран с по няколко селяни, дошли да се допитат за работа по съда. Той ще ги изслуша всички и ще им разправи кой какво да прави или ще ги помири да не ходят по съдилища и си губят времето напразно. Ние никогаш не седнахме на трапезата сами, се имахме гости по 1 - 2, тъй ни беше драго”.

Според спомените на Теофана Златарова, той изпълнява кметските си функции близо 6 месеца. След това, по собствено желание, освобождава тази длъжност и е назначен за председател на Хасковския департаментален съд. От 1879 до 1885 г. е депутат в Областното събрание в Пловдив. 12

Взема активно участие в подготовката и провеждането на Съединението. Заедно с Йоаким Груев, Константин Стоилов, Иван Евстатиев Гешов, Тодор Кесяков, Петко Киряков и др. той участва в избора на делегация, “която ще изяви пред Европейските дворове желанието на българския народ за съединението на Северна и Южна България”. За тази цел се събират подписи и пари, като се поканват други обществени и стопански дейци да подкрепят и се включат в това благородно начинание. Избраната делегация е от двама души - Г. Вълкович, по-късно заменен от Георги Янкулов и Иван Естатиев Гешов, които през март и април 1879 г. посещават Париж, Лондон, Рим, Виена, Берлин и Петербург и връчват на великите сили мемоар с исканията на българите от Южна България. 13

През 1879 г. за подготовката на Съединението в Хасковските села, под ръководството на кап. Петко Киряков, се води военно обучение на младежите, бъдещи активни участници в Съединението. Мирчо Попов, който е делегат на Хасковския комитет “Единство” в Пловдив, пише писмо до кап. Петко Киряков, с което го информира, че той е във връзка с Христо Златаров, който е член на комитета “Единство” в града, за да му помогне в оборудването на момчетата, а така също ако са необходими пари, също да се обърне за помощ към Хр. Златаров. 14

След Съединението заема редица съдебни и административни длъжности. Постоянно е избиран за народен представител в Областното народно събрание на Източна Румелия. Неговата компетентност и подготовка са постоянно причина той да бъде включван в една или друга комисия, в едно или друго начинание. Като председател на съда в Хасково, той е включен в комисията за определяне на държавните граници между Османската империя и Княжество България. След потушаването на т. н. Сенклеров бунт, който има за цел да възстанови османската власт в Източните Родопи, той пак е в комисията по уреждане на проблемите, които са възникнали пред държавните власти. Независимо че е председател на Хасковския съд, оценен по достойнство, той е изпратен за 8 месеца в Сливен. Това доверие, което той получава от младата българска държава, неговата съпруга Теофана Златарова обяснява с това, че “Той бе напълно честен, безкористен, справедлив и човеколюбив. Затова се ползваше с голямо доверие от народа и правителството. Той работеше деня и нощя в онези времена без ред и закони да има още, но неговата чиста съвест бе неговия закон и той нищо неправедно си не позволи да направи. Нощя той работеше до 12 часа. На всички свършени дела пишеше сам решенията, а заран в 8 часа преди всички той бе в съда на работа, като наглядваше писарите си и секретаря и им показваше как да работят. Той им бе като баща и всички, които са работили при него, не могат да го забравят”.

Непосредствено след Сливен, той е изпратен на работа като председател на съда в Кюстендил, където работи почти две години. След това е преместен в Пазарджик, където след кратък престой отново е върнат на работа в Хасково. След една година и половина е изпратен в Севлиево. Тук стои три месеца и отново се завръща в Хасково като председател на съда. След две години, той отново е изпратен на работа в Кюстендил. Но решава да се откаже от съдебната си практика, връща се в Хасково и се отдава на адвокатство.

Между другото, през 1886 г. той решава да закупи чифлик в днешното село Въгларово, Хасковско, заедно с Георги Савов, член на Хасковския съд. С измама съдружникът му успява да убеди Христо Златаров да плати повече от стойността на чифлика и така последният остава излъган. Отдал се на адвокатската си кариера, той сега отделя изключително внимание и на работата в чифлика си. През 90-те години на ХІХ в., той оставя завинаги адвокатската си професия и живее в чифлика си, като от време на време се завръща в града при семейството си. Умира на 4 август 1900 г. в дома си в Хасково. 15

Такава, в най-общ план, е дейността и живота на Христо Златаров, като основател и председател на настоятелството на читалище “Заря” през втората половина на ХІХ в. Но тези факти са достатъчни да посочат още веднъж, че той дава твърде много на училището и читалището, на подготовката на хасковската интелигенция, което пряко касае духовното и социално развитие на града и района. Така Хасково се вписва със свой принос и е неделима част от процесите на Българското възраждане.

Не с наши думи, а с думите на най-близкия му човек - жена му Теофана Златарова, можем да обобщим всичко за неговите лични достойнства. Това са искрени думи, думи на обич и преклонение на един заслужил за Отечеството човек. “Той умря, пише Теофана Златарова, но неговите добри дела ще живеят. Той остави хубави спомени като отечественолюбец, истински гражданин - неговата ръка бе щедра за сякакви доброволни помощи. Като приятел той бе неоценим. Той в село за мнозина бедни бе татко, защо мнозина, които живееха с него, можаха да си съградят къщица, да си купят по някое добиче от него и да ги чака с години да си купят по някоя нивица да има на що да се надяват. А като домакин и татко - то няма думи да го опиша и нарека. Таквиз хора се раждат много нарядко - да умее да събере къщовничество, да обича жена и чеда и ги не оскърбява с нищо, но с готовността на драго сърце всичко да им достави с време. Близо 40 години живяхме заедно, аз не чух от неговата уста неведнъж да произнесе лоша дума, нето против някого, макар и да го е оскърбил или да рече - боже, това защо е тъй, а не тъй. Еднъж не ме оскърби да ме нарече или мари, или ти си такваз и онакаваз - това го той не знаеше. Ако нещо не му се харесваше, той не с хокането го казва, но с думи прилични ще ти разправи, че това не е тъй, ами трябвало да е тъй. Много обичаше да поучава и много му бе драго, когато го послушаш, а много тежко като не го послушаш… А като християнин той беше истински непоколебим в нищо в християнската вяра. Той от душа и сърце вярваше в Бога и затова всичко с вяра и търпение прекарваше, каквото и да му се случеше. Надеждата си на Бога възлагаше и затова не го толкоз тревожеха житейските грижи”… И когато жена му го упреква, че не се грижи на стари години за себе си и се е отдал изцяло на работата в чифлика, той отговаря “Човек се ражда да се труди” - това ми каже и се свърши всичко”. 16

Правейки този своеобразен портрет на Христо Златаров, би следвало да отбележим, че най-голяма заслуга за създаване на българското читалище в Хасково и водач на духовността се пада на него. Неговото създаване и дейност е пряк резултат на сложните социално-икономически и духовни процеси в българското възрожденско общество.

Твърде съществена роля се пада на него и за създаването и дейността на хасковската интелигенция. Той участва активно и в организацията и дейността на Хасковската народна община. Запазените протоколи на общината  от 70-те години, го показват преди всичко, като деен участник в стремежа на хасковското възрожденско общество да се развива по линията на националното си обособяване и прогрес. В нейно лице, Христо Златаров вижда организацията за развитие на възрожденските процеси, които са неделима част от националноосвободителните борби.

Хасковската народна църковна община урежда на широка демократична основа своите училища, читалища и църковни дела, обединява се за решаване на важни местни и общонационални задачи. Нейната организация и дейност са резултат от условията на икономически, политически и социален живот на хасковското възрожденско общество през втората половина на ХІХ в. И всичко това не е без активната намеса на Христо Златаров - Ментора.

Хасковската интелигенция, сравнително най-рано и най-активно реагира на назрелите обществени промени в българското общество. Нейните задачи в това отношение са свързани не само с професионалните отличия и особености на умствения труд, а преди всичко - с идеологическите потребности на обществото, с икономическото му и културно ниво. Обществените изяви на хасковската интелигенция са тясно свързани със социално - класовите интереси на това общество. За тях професионалните интереси са особено важни, но те са винаги подчинени на обществените задачи.

При възникването си, хасковската българска интелигенция се свързва пряко с формиращата се млада буржоазия в града, която от своя страна излъчва и свои представители в нея. Тази връзка е много трайна и външно се изявява предимно чрез материално подпомагане системата на спомоществуванието за издаването на книги, в отпускането на средства за издържането на ученици, в издръжката на училищата и читалището. Най- ярък представител на тази интелигенция и млада буржоазия е Христо Златаров.

Или дейността на Христо Златаров, е част от процесите на изграждането и формирането на българската възрожденска буржоазия и интелигенция, на българската национална култура през Възраждането. Една голяма част от тази буржоазия и интелигенция се включва активно в следосвобожденските обществено-политически и стопански процеси в младата българска държава.

——————————

БЕЛЕЖКИ:

1. Златарова, Цената на победата. С., 1988, с. 25-36, 156 - 161; НБКМ - БИА, ф. 281 (Хр. Златаров). Стоянов, М. Българска възрожденска книжнина. Т. І, С., 1987, с. 140.

2. Право, № 10, 3 май 1871, с. 3; -Тракия, Родопите и Средногорието във възрожденската книжнина, П., 1971, с. 250, 315; Българска възрожденска книжнина, т. І, 1957, с. 449.

3. Заимов, Ст. Атанас Узунов и тракийското съзаклятие. С., 1968, с. 120

4. Златарова, Т. Цит. съч., с. 155-190; Заимов, Ст. Цит. съч., С., 1968, с. 111-497.

5. Сб. БАН, кн. ХІІ, 1919, с. 219.

6. Димов, Н. Протоколна книга на българската църковна община в Хасково 1870-1896 година. В. Търново, 2002 с. 50-55.

7. Пак там, с. 54-57.

8. Пак там, с. 59-60; - Сб. БАН, кн. ХІІ, 1919, с. 162.

9. Димов, Н. Цит. съч., с. 65-67.

10. Димов, Н. Цит. съч., с. 45; Сб. БАН, кн. ХІІ, 1919, с. 219; Протокол от съдебния процес срещу Ат. Узунов и други подсъдими по хасковското покушение през 1873 г. С., 1973.

11. Димов, Н. Цит. съч., с. 79-80.

12. Златарова, Т. Цит. съч., с. 71-73; Съединението 1885. Сборник от документи 1878-1886. С., 1985, с. 641.

13. Литературен архив Йоаким Груев, т. ІХ, 1989, с. 212; Съединението 1885. Сборник от документи 1878-1886. С., 1985, с. 66.

14. Петко Войвода /1844-1900/. Сборник от статии, документи и материали. С., 1954, с. 236.

15. Златарова, Т. Цит. съч., с. 72-90.

16. Пак там, с. 89-92.