ЕЗИКОВЪЗРАЖДАНЕ
През нашето славно Възраждане усилено градим православни храмове, отваряме училища и читалища, с надежда, упование ратуваме за своенаша пробуда.
Но този бурен и прекрасен кипеж не става от само себе си, ни пада от небото, напротив, дело е на личности неповторими, чутовни по българовсеотдайност: Раковски, Левски, Ботев и прочие с дълго, дълго многоточие, тоест люде ясно съзнаващи, че работейки за отечеството действат на ползу роду.
А днескашното демократясало, чак демокретенясало овцество кощунствено преинакви трите думн в на ползу джобу.
И последицата не окъсня: вече не съществува учрежденски трепет да пазим чист говора ни мил: всячески бива ни втълпявано, че живей значи богатей.
От нявгашните самоотвержени будители спешна потребност имаме сега, пък тях никой не може ги достави, та единственият изход е да ги създадем.
Ето защо всеки трябва себе си да запита: аз какъв съм, езикобудител или езикомърсител? И нека вмислим: колко малко, срамно малко се иска от нас да вършим, тукашняци днешняци, в сравнение с предходници възрожденци (братя Миладинови за просветителство платили с живота си).
Наистина, какво чак толкова усилие изисква да не говорим, пишем креативност, креативен, а съответките им творчество, творчески?
В същото положение на съвсем лесна заместимост са хиляди, хиляди слова, които ние чрез неупотреба обричаме на отмиране, примерно идентичност вместо самоличност.
С това доброволно и все по-широко предпочитание към готовляци/дошляци/навляци/вносляци без да го изрично възнамеряваме ние обезбългаряваме българския речников състав, а то ще каже себе си като личност и общество.
Нека ясно и отчетливо, веднъж за винаги проумеем: искаме ли да се вардим от позорно себеобезличаване, трябва ние самите да го неотложно подхванем и неотстъпно/всячески прилагаме като лично и обществено дело, което да прерасне в мощен устрем за опазване съкровената всебългарщина.
Защото изчистването на говора ни мил от буквени чуждотии е повеля високодуховна в тия глобалясали, чак гробалясали времена.
Подир Освобождението водим пет войни за обединение на сънародниците, останали вън от държавните ни граници. Това неизбежимо ни струва стотици хиляди убити, осакатени, овдовели, осиротяли, а по настоящем от нас иска се смешно малко, пък вече и то ни тежи.
Нека сме на ясно: без никако подценяване на личните участия в очистването = обългаряването на родната ни реч омайна, сладка, за да бъде то наистина плодоносно, осезаемо и благодатно, потребно е, без досегашната небрежност, да основем всенародно движение, целево и показателно именовано Езиковъзраждане.
Това название най-уместно сочи неговата високородолюбива и благородна цел. Трябва да проучим каква най-подходяща нему изявеност ще има, дали неправителствена организация или фондация, че най-успешно да изпълнява своето предназначение: на ползу езику.
Следва да бъде създаден инициативен комитет, а той да свика учредително събрание, то ще избере ръководно тяло, което ще състави, обсъди, приеме устав, по който да се извършва дейността, предназначена да възпира срамното и пагубно разбългаряване на говора ни мил.
Ще бъдат поканени обществени сдружения: писателски, Институтът за български език, Литературният институт, Съюзът на българските журналисти, университетски катедри, Министерство на образованието, Мнистерство на културата, БТА, осведомителни средства и др.
Вземайки пред вид, че редом с наглия англобългарски съществува и негодувание срещу това позорно явление, вярвам, че Езиковъзраждане ще има искрена и широка подкрепа.
Подир славния и героичен 10-и непредвидимо възникна, за радост и почуда, голям и растящ интерес към народотворчество.
Той обхваща песни, инструментални изпълнения, танци, гиздави носии, древни обичаи.
Това истинско възраждане дело е на лица от невръстна до преклонна възраст, селяни, граждани.
За кой ли път ще припомня: главно три неща са ни предвардили от претопване в едва полухилядолетното ни отоманско/османско/турско робство/владичество/съжителство/присъствие: Православие, език, народотворчество.
Днес то възхитително избуява, пък и биват строени православни храмове, само досежно езика нам насущний бездействаме себепредателски, та отдавна е крайно време посредством Езиковъзраждане решително да спрем нас обезличаващата словоизказност.
В писмо да мъже комитетски дякон Игнатий, с мирско прозвище Левски, заявява: „И работа трябва, братя, работа”.
Дай Боже езиковъзрожденците да прилагаме в живо дело заветните думи на Апостола, че България да пребъдва българска, а не чуждоподобна.
