Велин Георгиев

Това са двете заглавия на стихосбирките на младата поетеса Виолета Станиславова, които излязоха една подир друга в рамките на година и нещо. И като редица други стойностни български книги, и те останаха незабелязани.

Времето от „Убежища” до „Бездни” нито е много, нито е малко. При ярък дебют, какъвто беше в дадения случай, светлините от първата книга трябва да осветят появата на втората, да й придадат символично ускорение.

И двете стихосбирки на Виолета Станиславова са двуезични - на български и английски. Това е, и не е лукс. Това по-скоро е грижа на авторката да даде възможност на своите произведения да напуснат котловинната ни литература и да отидат по-далече, да видят свят и свят да ги види. Послания от нашия катун.

И макар поводът да е втората стихосбирка на поетесата, ще визирам и първата. Защото в това хаотично време, в този панаир на суетата и на видиотеното многогласие без някой някого да слуша, във времето на самоговоренето, и двете стихосбирки на Виолета Станиславова трябва да приемем като една нова, като двете половини на разрязана ябълка.

Защото те, според мен, не са познати дори на най-отявлените ценители на изящната словесност, с малки изключения. Едно от хубавите изключения е редакторът и на двете книги поетът Йордан Янков, човек с особен усет към думите и Словото, с деликатно, сложно мислене. Което е добър атестат за авторката.

Аз харесах убежищата на Виолета Станиславова и затова зачаках с интерес втората й стихосбирка. Тя вече е факт. Излизайки от своите убежища, поетесата ни повежда към душевните си бездни. Тъкмо затова казах, че това са двете половини на едно цяло.

Чуйте:

Докъде ли щях да стигна
в своето отдалечаване, ако ти не бе
действителност, която сътворих
във дълбините на сърцето си…

Това са редове от стихотворение без заглавие. И тук ще отворя скоба, която смятах да пропусна… Добре е, че за поетесата ще говори друга поетеса. Защото, както е казал Чехов: „Жената е по-добрият човек”… А аз ще добавя, че тя е и по-трудно разбираемият, по-деликатният, по-дискретният. Безспорно една жена ще разбере друга жена по-добре от мъжа.

Опитах се да надникна и в убежищата, и в бездните на поетическото Слово. Че е Слово, Слово е. Че поетесата търси света в себе си, това е безспорно. Но не мислете, че метафорите, заложени в двете заглавия, са преграда и заплаха, че светът на поетесата е личен и камерен.

Не. Това е съвременна и разкрепостена поезия. Тя тепърва ще излиза от своите убежища и ще навлиза в истински бездни. Тези думи са достатъчни, според мен, за да отворя друга скоба. Тя вече е общовалидна, универсална е.

Ако предишното време се характеризираше с идеологическа цензура, то сега ние имаме нужда от авто-цензора в художествен план. Имаме нужда от личен висок художествен критерий.

Издавайки една книга, много автори бързат да разгърнат папките си с непубликувани стихотворения и започват да тъкмят следващата с по-посредствени текстове. Което вече не е стъпало. Или ако е стъпало, то е по-ниско от предишното. Забелязал съм го това явление. То е валидно и за мен.

За себе си ще кажа, че е хубаво, дето имам до себе си едно бдително око, което много сериозно се намесва в подбора, който правя. Всички ние, с малки изключения, сме склонни да си харесваме всичко, което сме написали. И все гледаме да му дадем право на живот.

А словото заживява тогава, когато му е даден живот при полагането му върху бялата пелена на листа. И ако е заредено с живот, ще оживее и да не го публикуваш в своя живот. Каквито примери дал Господ. Та затова всеки трябва да воюва сам със себе си за себе си за по-висок критерии, за своя марка…

Струва ми се, че дебютът на Виолета Станиславова беше категоричен. Беше високото стъпало. Затова нарекох двете й стихосбирки две половини на разрязана ябълка. Оттук нататък й предстои по-трудната задача. Как да стъпи по-високо?

И ето че на самия край съжалих за това, което казах и по-точно, че едва ли не причислих и Виолета Станиславова към хората с лабилен критерий. Не е така, но го казах профилактично. Защото я ценя.

Затова ще завърша с финала на стихотворението й „Безсънна паяжина”, самоопровергавайки се. Казвайки си: пепел ми на езика.

Сякаш че съм сфера между две галактики -
трептя неспирно
и неспирно…

Продължавай да трептиш, поетесо. Тези трептения и трепети са твоите лирични светлини, които ще ни настигат. Те са нужни на нашето интимно пространство, застрашено от обществената грубост на битието, от социалния и бездуховен мрак.

И като се замислям над твоите убежища и бездни, стигам до думите на примата на Ла Скала Гена Димитрова: „Когато тръгваш по един голям път, изритваш всички човешки предразсъдъци”.

Всяка елитарна професия те обрича на самота. Поезията, естествено, е елитарно изкуство, но не е професия. Тя е призвание. И е самота на самотите. Затова бъди сфера между две галактики.

15.10.2001 г.