Стилиян Чилингиров

Реч, произнесена при погребението

Опечалено събрание,

Стоим с оборени глави пред тленните останки на един от най-предните представители на българската литература и общественост, който с живота и с дейността си свързва две епохи от нашето ново историческо развитие, пред останките на отминалия чрез смъртта към вечен живот Тодор Генчов Влайков, бивш председател на Съюза на българските писатели и техен старейшинь до вчера, 28 април, когато склопи завинаги очи, като остави на своите другари и ученици по перо примера на даровито и достойно изпълнен дълг.

Започнал плахо - както сам си признава - съя стихотворство, без да е запознат с правилата на стихосложението и без да е имал достойни за подражание образци пред себе си, Тодор Влайков скоро преминава към разказа, за да се нареди между първите по време и по стойност разказвачи у нас.

Особено благотворно се отразява върху неговото творческо дело руската литература, с първите представители на която се запознава той още като ученик в Софийската гимназия, най-напред в откъслеци от христоматията на Галахова, а после изцяло с Тургенева, Пушкина, Лермонтова, Гоголя и украинския поет Шевченко.

По-късно, като стипендиант по славянска филология в Москва, Влайков има възможността да проникне по-дълбоко в тяхното творчество, както и да попадне под влиянието на неколцина от тях.

Особен тласък на увлечението му към разказа дават Гогол със своите „Вечера на хуторе близ Диканки”, както и украинските разкази на Марко Вовчок и Григорий Квитка.

От тях Влайков не само усвоява техниката на разказа, но и добива техния поглед при подбора на сюжета. Стъпките му стават по-смели и той скоро си извоюва място в най-предните ни списания тогава.

Но първите разкази на Влайкова датуват по-отрано: през 1886 г. печата в русенското списание „Народен учител” разказа си „Седянка”, а в „Периодическо списание” „Разказ на една бабичка”.

Прекъснал образованието си Влайков се връща у нас, за да се отдаде на учителство. Надъхан от народническите идеи на тогавашната руска интелигенция, той бърза да напусне чуждата за него страна и да се посвети на чисто народополезна дейност.

Като учител в родния си град Пирдоп, гдето той е роден на 13 февруарий 1865 год., освен с учителската си работа, той се нагърбва и с чисто обществена.

Впрочем, към последната пристъпва още като ученик, но желанието му да служи непосредствено на обществото се усилва през време на студентските му години.

Така, покрай другото, Влайков става един от първите кооператори у нас и един от основателите на първата българска кооперация в с. Мирково, Пирдопско.

От обществената дейност не го откъсва и учителството му в други градове като Търново и София. Ако и поставен сред чужда за него обществена среда, той знае как да се ориентира в нея, умее да проникне в нейните интереси и да се погълне цял от нейните нужди.

Писателят, заел вече видно място в нашата литература, почва малко по малко да отстъпва на общественика. Политическите и обществени проблеми почват повече да го вълнуватъ от художествените.

Влайков не забравя колко значимо е мястото на писателя в живота на един народ, но също така добре помни, колко понякога е необходимо лично да съдействува върху тоя живот с непосредственото си участие в неговото строителство.

Вместо да се чака, народът да посегне към произведенията на твореца, по-добре е самият творец да отиде сред него, за да му каже с живо слово това, което би му казал писмено. Да се подтикне не към размисъл и съзерцание, а към дейност, практическа дейност. И най-сетне Влайков се откъсва от литературата.

Отначало виден член на една партия, той отпосле става водач на политическо течение у нас, което му отнема много сили и средства, докара му много разочарования и нравствени покруси.

На Влайкова не остава нищо друго, освен да се върне пак по стария си път и да започне оттам, гдето беше спрял. Така на свой ред умира политикът, за да възкръсне писателят.

Колкото голяма сила и да беше Влайков в нашия обществено-политически живот, той не задоволи себе си. Тоя, който веднъж е вкусил от литературната известност, не може да се задоволи с политическата.

Първата е гордост за цял народ, а втората само за една малка, за една незначителна част от него. И тия, които имаха също така цялото като кумир, се възрадваха от връщането му и го приеха с отворени обятия в своята среда. Първият пак стана пръв. Роденият да бъде голям писател отново достигва ръста си.

А след смъртта на Вазова мълчаливо и единодушно беше признат за старейшина на българските писатели, за един от най-големите представители на съвременната българска литература и провъзгласен за почетен председател на Съюза на българските писатели.

Влайков добре виждаше всичко това, разбираше го и - винаги скромен - поиска да го оправдае. Ако и с отслабнало вече зрение, което отрича всяко писателско усилие, Влайков обдари през последните години българската литература с творения, които винаги ще й правят чест.

Той сколаса и да ни разправи подробно и за времето, в което е расъл, време и на други като него, за да видим как са се формирали у нас големите личности, на което дължим днешното си име на културен и с нравствени добродетели народ.

Нека да благодарим на Влайкова за всичко сторено от него и, като му благодарим, да предадем свежа паметта му на поколенията, които ще дойдат след нас за негова вечна слава и за наша народна гордост.

Вечна му памет! Нека Бог, който му прости всички волни и неволни прегрешения, да го приеме в селенията си като верен син на църква и на народ.

——————————

сп. „Българска мисъл”, брой № 4, 1943 г.