Продрум Димов

Първото ми докосване до поетичното слово на този забележителен литературен творец стана през първите седмици след 9 септември 1944 г., когато страната ни вреше и кипеше от неудържимото опиянение и неописуемия ентусиазъм грабнали стотици хиляди наши съотечественици, обзети възторжено от изгрева на новите многообещаващи дни за родината ни.

В паметта ми често ме навестяват незаличимите спомени от възторженото посрещане на партизаните, слизащи от балкани в родното ми село Лесичово, Пазарджишко. Стройните им одухотворени редици огласяха слънчевото поречие на Тополница с мелодичните поетични ритми на песента „Когато над Дунав се мръкне…” на загиналия легендарен партизански командир Христо Кърпачев.

Тази бойка песен сетне беше последвана и от „Химна на българските въстаници” на Крум Кюлявков, „Ветре яростен вей по полята”, но името на нейния вдъхновен родител научих по-късно, когато я открих в съдържанието на излизащите по онова време песенни сборници.

Тогава моето скромно селско детство беше наистина чуждо за нейния автор Емил Манов, облечена в музикални одежди от Дан и Дим Покрас и хармонизирана от Димитър Петков. Моето детско-юношеско мислене обаче се сроди завинаги с текста и завладяващата мелодия на тази силна творба на Емил Манов. И до днес аз нося в себе си нейния огнедишащ призивен глас, който ме е завладял завинаги с напористия си покоряващ зов. Нима може да се забрави

„Ветре яростен, вей по полята,

свивай жилест вековен букак,

на орлите сурови крилата

ти не ще счупиш пак…”

И сега, вглеждайки се в текста, идвам до непоклатимия извод, че той не е плод на някакъв декларативен конформизъм, а е израз на дълбоко изстрадани преживявания, осмислили цялото всеотдайно съдържание на един забележителен житейски и творчески път, посветен безрезервно, самопожертвователно на един висок социален идеал.

В летописа на онова бурно и рядко творческо време тази песен ще се засели завинаги с името „Бойци на трудовия народ”. В нея всичко е споделено искрено, с много вяра в недокрай осъщественото бъдеще на социалната справедливост. За жалост в наше време нещата взеха опасен, антихуманен негативен обрат. Но това е друга тема за разговор.

Така или иначе, името на Емил Манов навлезе в моя живот по време на гимназиалните ми години. Няма да забравя, когато през лятото на 1951 година попадна в ръцете ми неговата мемоарно-документална книга „Пленено ято”.

Останах необикновено развълнуван от градивното му преживяване в Плевенския затвор, където с Райко Дамянов и много други ремсисти и по-възрастни антифашисти, понасят стоически зад решетките наложените тежки несгоди, но намират начин да четат и поддържат бодър своя дух и нито за миг не угасва вярата в бъдещето на това „пленено ято”, което и в килиите не престава да лети.

Тези страници на Емил Манов, навестили някога школската ми младост, и досега продължават да живеят като важно градиво на моята човешка същност. За съжаление днес името на този наш автор, оставил едно ярко и талантливо присъствие в генезиса на българската изящна словесност, вече десетилетия остава чуждо и непонятно за културното ни съвремие.

Дълбоко съм огорчен, че не умеем да ценим нашите истински духовни стойности и именно това ме застави да припомним някои по-съществени щрихи от съдържателния му живот по повод навършилата се неотдавна 105 годишнина от рождението му.

Емил Манов е роден на 29 август 1919 г. в София. Там завършва гимназия и право в Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Още като гимназист той е активен член на РМС, а като студент на БОНСС. Тези организации хвърлят окончателно жалоните и на бъдещата му лява политическа ориентация.

Паралелно с магнетичното му участие в тогавашния политически живот, той се сродява с художествената литература и още през 1935 г. публикува първите си плахи стихове в сп. „Ученически подем”, а през следващата година сътрудничи и с разкази в същото издание. Окуражен от насърчаващия прием на тази редакция, се появява като млад надежден творец по страниците на в. „Жар”, „Вестник на жената” и други издания.

Наред обаче с приобщаването си към литературно-творческата дейност, бъдещият писател не напуска коловозите на разгръщащата се борба срещу германофилската политика на Богдан Филов и дворцовата клика.

Включва се смело в дейността на бойните групи, ръководени от БКП, но полицията скоро навлиза в дирите му и през 1941 г. е осъден на доживотен затвор, от който излиза след падането на монархо-фашистката власт в страната ни. Привлечен е незабавно в редовете на армията, където се утвърждава като авторитетен старши офицер.

След време се разделя с полковническия пагон по негово настояване и е избран за подпредседател на Комитета за наука, изкуство и култура /КНИК/ ръководен от Вълко Червенков.

Така се създават благоприятни условия за неговата пълноценна реализация като литературен творец, работейки като зам. главен редактор на издателство „Български писател”, главен редактор по-късно на сп. „Родна реч”, където с придобития си опит помага за насърчаването и израстването на младите ни дарования в сферата на литературното творчество. А през 1967-68 г. е авторитетен секретар и на СБП.

Където и да се намира, какъвто и пост да е заемал, Емил Манов никога не е загърбвал кадърното си перо. И съвсем естествено е бил под силното въздействие на буреносните събития на младото си време, което обяснява и появата на първородната му творческа рожба - „Млади герои на Отечествената война през 1945 г.”. Той не може да озаптява напиращите спомени от антифашистката съпротива и през 1947 г. предлага на читателите си своето „Пленено ято”, което се посреща с очакван афинитет в читателските ни среди. Неслучайно претърпява и няколко нови издания. Този успех отприщва бента на художественото му мислене, което се оказва твърде плодотворно през следващите десетилетия на миналото столетие.

През 1951 г. по книжарниците се появява книгата му „Генерал-полковник П. Панчевски”, последвана от „Краят на Делиите” /1954/, „Недостоверен случай” /1857/, „Огънчето” /1957/, „Маслиновото клонче /1958/, „Ден се ражда” /1959/  и мн. др. заглавия, които са му завоювали престижни позиции в родното литературно-творческо пространство.

Емил Манов израства като авторитетен литературен творец паралелно с дълбоките социално-икономически, нравствено-психологически и духовни промени, които налагат и извисяват съвършено новия облик на социалистическа България.

Затова и страниците в произведенията му са широко отворени за невероятното безпрецедентно материално, духовно и морално съзидание, което обхваща мало и голямо в обновяващата ни се страна.

В много от творбите му оживяват стремителният ентусиазъм по пътя на забързания растеж на новото, но в същото време се докосваме и до драматизма от прокрадващата се раздяла на настоящето с миналото, като не остава чужд и на появяващите се социални деформации в обществото ни.

Той е автор с верен поглед и честно отношение към социално-психологическите процеси в обществото ни по онова време, затова преживява болезнено и натрупва немалко несъгласия от настъпващото разминаване в житейската практика с високите социални идеали и мечти, ярко озарявали крилатата му ремсова младост.

В творчеството си ратува за социална справедливост и хармония, които да съзиждат жадуваното човешко щастие - нещо, на което е посветил всеотдайно, без остатък цялото си човешко съществуване.

Затова и във всичките му творби блика неизчерпаемата му обич към хората, но в същото време тя е неизмерима и към децата, на които посвещава сърцето си в много от изданията си за малчуганите. /„Огънчето”, „Кучето на разузнавача”, „Ваня и статуетката” и др./.

Непрестанно разширява своя чувствителен творчески диапазон, като навлиза и в територията на актуалната ни драматургия, отразявайки динамиката и разнообразните характери и неизбежните сътресения при търсене и утвърждаване желания светъл облик на нашия съвременник /„Съвест. Пиеса”/1968/.

Творческото присъствие на Емил Манов в света на литературата ни, започнало плахо от средата на 30-те години и извисило престижен ръст след 1944 година, когато е неговият апогей, приключва в средата на 8-то десетилетие на миналия век. Тогава излизат от печат неговата „Галактическа балада. Пътуване в Уибробия” /1986/ и „Превъплъщения” /1986/.

В сюжетно-тематичен и в стилно-художествен план обаче е забелязан още с плахото си излизане на българската литературна сцена през 30-те години. Първи за изненадващите му творби, поднесени от неизвестен млад автор, откликват с критични статии Стоян Каролев, Камен Калчев, Борис Делчев през 1947 г. с критичния си отзив, поставен на първата му книга „Млади герои на Отечествената война”.

Все по това време не скрива своята възхита от неговото нашумяло по онова време „Пленено ято” и младият тогава, прохождащ критик Яко Молхов. Същият е споделял пред мен, че е наблюдавал и анализирал неведнъж потока на творческите му изяви, защото е питаел наистина искрени добронамерени приятелски и колегиални чувства към него като събрат по перо.

В тази насока твърде показателна е статията му „Житейска достоверност и литературна целеустременост”, публикувана във в. „Литературен фронт” през 1957 г.

Наблюдавайки устремното развитие и все по-внушителното присъствие на Емил Манов в литературния ни живот през втората половина на миналото столетие, стигам до непоклатимия извод, че този автор е бил постоянно обект на внимание и добронамереност от текущата ни литературно-критическа мисъл.

В това ни убеждава и трудно уловимият низ от критични статии и отзиви, отразяващи и съпътстващи благодатните му творчески години и за него пишат Иван Руж, Драгомир Асенов, Веселин Андреев, Тодор Абазов, Станислав Сивриев, Чавдар Добрев, Любен Георгиев, Георги Константинов, Тончо Жечев и мн. др., които с прецизните си професионални везни дадоха възможност на литературната ни общност и широките читателски среди да открият и се вглеждат оценъчно в значимото, приносното в неговото актуално и стойностно в художествено-естетически и емоционален аспект творчество.

Навярно всеки от позициите на естетическите си възгледи споделя и преценява достойното му гражданско и човешко поведение като антифашист и даровит и насочен творец на духовни ценности, анализирайки конкретни произведения.

Литературната критика по това време на социалистическа България откриваше творец, който се отнасяше с отвращение към онези, които идеализираха и лакираха тогавашната действителност, загърбвайки сервилнически нейните недъзи.

И неслучайно мнозина определяха художествената му проза като подчертано конфликтна. Той виждаше в напъните да се изгражда ново, безкласово общество един напрегнат двубой, насочен към изграждане на нова личност, нравствено чиста, готова да служи всеотдайно за благото на обществото.

Ето защо воюваме с непримиримото си перо срещу новопоявилата се уродливост, която отблъсква хората. Най-силно въздействащи са онези негови герои, които респектират с високата си нравствена чистота и надигат смело глас срещу социалните неправди и безнаказаното погазване на многообещаващите социални идеали.

В немалко свои творби беше безкомпромисен към деградирали личности, които блюдолизнически се докопваха до високи властови позиции в загниващата социална система.

Неговото честно и добронамерено слово беше безпощадно към поразиите, причинявани от безотговорни кариеристи и самозабравили се службогонци, които загърбват народните интереси в името на унизителното си престъпно лично благополучие.

Всичко това направи изключително актуално неговото творчество и затова е неудобно и за днешните управляващи върхушки, чието поведение ни удостоява днес всеки ден с толкова низост и падение, каквито родната ни история не познава.

Емил Манов е уникално явление в българската литература и националния ни живот. Той, както се изповядва в своята крилата песен „Бойци на трудовия народ е израсъл в бедност, с черен труд, кален в битки за нов живот” не можеше да понася огорченията и разочарованията, с които го съсипаха, измяната и гаврите с идеалите на неговия живот, и на 30 август 1982 г. си отиде преждевременно от тоя свят, оставяйки име на честен и талантлив литературен творец и човек, чието неоценимо творческо и човешко дело си е завоювало заслужено правото на непреходност.

16 декември 2024 г.