Георги Ревов

***

Животът ми е пълен с изненади,
откакто може би съм се родил.
Живея по паланки и площади,
а после си припомням: кой съм бил?
Къде усетих първата си тръпка?
И колко пъти ставах за резил,
след всяка своя шантава постъпка.
И може би - след всеки водевил…
Аз исках да отплувам надалече!
Аз исках да съм - огън и вода!
Преди да падне августовска вечер.
Преди да видя Стара планина!
Привличаха ме дългите недели
с високите звезди на Барбадос,
макар да бяха вече отлетели
мечтите ми в затънтен коловоз.
Аз чувам още свирката на влака.
И тичам по безлюдния перон,
додето Утрото си сърба качамака.
И впряга после своя Вихрогон!

СРЕД БЕЛИТЕ САЛКЪМИ НА ДЯДОВАТА КЪЩА

Сред белите салкъми, на дядовата къща,
там, дето всеки Облак на конче се превръща!
Тревата пожълтява край голата черница…
И хуква Хоризонта направо през Марица!
Аз виждам как Зората пристига от баира!
И после колко пъти - се ражда и умира…
Присяда под чардака на дядовата къща.
И сякаш неусетно във детството ме връща.
Там, дето мойта пушка гърми до небесата,
че тръгвам като рицар на среща със Ламята!
Която от баира се готви - да ме смачка,
но без да предполага, че аз не съм играчка!
Че мога, ако искам, главата й да взема!
И после да я питам: какъв й е проблема?
Защото съм се учил от малък на фехтовка!
И няма да се вържа на никаква уловка!
Ще мина като хала направо през гората!
И може би до обед ще стигна при Ламята,
която ще ме чака в сърцето на баира,
там, дето Хоризонта от хълма колабира…
И дето всяка птичка сканира синевата,
преди да абдикира. И кацне на земята!

МЕЖДУ ХЪЛМА И РЕКАТА

Ако някой ден случайно се препъна изведнъж…
И като дърво от хълма рухна в дивия камъш…
Нека Вятърът разкъса гордостта ми със кинжал!
Нека ме погълне Мракът като пътник закъснял!
Нека вълци да ме ръфат! Нека ме затрупа сняг!
Между хълма и реката, нека ме прегази влак!…
Та когато, без да спира, хукне младата Трева,
за да стигне до баира със изправена глава!
Искам коренче да пусна като пролетния дъжд,
който слиза от Балкана неподвластен и могъщ!
За да мина през гората със походка на Атлас!
Докато цъфти Зората - между Варна и Парнас!

***

Гърми отново дядовата пушка
и Вятърът си пръска гордостта
високо там, където се обръща
Небето над заспалите жита…
И въпреки че дядо си замина,
от хиляди години, като сън,
аз още чувам нощем зад комина
как дядо вика гълъбите вън!…
И стъпва той самичък по тревата.
И пеят сякаш - всички Небеса!
Там, дето дядо точеше косата…
И ставаха безкрайни чудеса!…

***

Дъждът е Пълководец от времето на Ной!
Мелодия без думи - за флейта и обой…
Спектакъл под звездите, макар един и същ.
Дъждът е Пълководец всевластен и могъщ!
И въпреки, че няма - железни рамене.
И въпреки, че тича - сред хора и коне.
Дъждът е Пълководец и истински герой
от времето на Юда. И може би на Ной!
Какво като не знае: кога, къде и как?…
Дъждът на пръст ухае! И може би на сняг!
И слиза от небето!… И пада като вик…
Огромен като облак! Безсмъртен и велик!

ДЪЖД ОТ БАЛКАНА

Без да изцапа петите си боси,
майският дъжд от Балкана се носи!
Тича направо през ниските храсти!
И си търкаля тромпета на части!
После така го надува, че слиза
даже Луната по сребърна риза!
А пък високо в небето Балкана -
хрема дъждовна от него прихвана!…
Силно подсмърча и кърти скалите
кашлица люта оттук до Звездите!
После се мъчи - очи да затвори,
без да усети, че сам си говори…

НА ПЪТ ЗА САРАГОСА

Светът е малък понякога. Светът е голям.
Особено ако плуваш по Аргандаб
на път за Сарагоса!…
През Нос Добра Надежда,
или през долината Йосефетова,
това няма голямо значение,
защото, когато си вдигнал платната
и плуваш по Аргандаб -
всички пътища водят към Сарагоса!
Където, в безпределния хаос
от меридиани и паралели -
Небето калайдисва Хоризонта,
докато Слънцето си крие главата
като щраус между Облаците,
без да подозира, че щраусите
са на изчезване…
Светът придобива своите реални
очертания на път за Сарагоса!
Всичко друго зависи от очите,
с които гледаш на света. И най-вече
от разположението на Звездите -
по пътя - към Сарагоса!

***

Няма еднакви пристанища.
Няма еднакви брегове.
Има - еднакви параходи.
Има - еднакви дъждове.
Иначе дните си приличат
понякога до сутринта.
А понякога до гредата,
изплувала на повърхността.
Възрастта си крие годините
зад борда на своите тържества.
Но единствено само делфините
са чували за това…
Колко са дълги нощите?
И колко е кратка смъртта?
Между гредата, която изплува.
И Хоризонта на повърхността.

КАКВО ПРЕДВЕЩАВА НЕБЕТО

Небето предвещава свобода
и дъжд на поразия!…
Мечтата ми е - у дома
самичък да се скрия!
Мечтата ми е котарак
да хвана под Звездите!
И с него дълго, пак и пак
да крача под върбите!
Мечтата ми е котарак
с фуражка до небето!
Мечтата ми е котарак
единствен във градчето!

БОЛКА

Препуска пак сърцето ми към къщи,
а болката в душата ми пълзи…
Небето даже сякаш ми се мръщи.
И тежко дишат старите лози…
Земята е напукана отдавна…
Мълчат изсъхнали стърнища и върби,
а някъде - оттатък Хоризонта -
Зората свири с хиляди тръби…
Кирпичената къща зад баира
едва стои на своите нозе…
И падат керемидите със трясък,
че няма кой греда да закове…
Че няма кой вратата да отвори
и седне пак под Старата асма.
Там, дето само с Вятъра говори
пресъхналата дядова чешма.
Затуй сега отново ме прегръща
не Времето със поглед на врабче,
а болката по дядовата къща,
преди като сълза да изтече…

НА РАЗДЯЛА

Реката си отива - като сън…
Реката си отива като спомен.
И дълго после в падналия мрак
тополите мълчат като на помен.
Мълчи тревата. Птиците мълчат.
И в тази тишина ненакърнима,
Балканът се намята с ямурлук
преди да дойде истинската зима.
Онази дето ръси талашит…
И дето прави облаците бели,
а после си създава собствен мит,
сред птиците в небето отлетели.
За болката… И сълзите от смях.
За тежките шамари от съдбата.
И може би за сторения грях,
че нищо не остава на земята.
Балканът пръска овчата си гугла,
додето Месецът жилетка си плете,
на крачка от Мъглиж и село Югла,
високо - над заспалото градче!
Нощта се скри! Зората се събуди!
Денят отключи пътната врата!
И Вятърът самичък се потруди
да впрегне във каручка есента!

ПОД СЛЪНЦЕТО НА МОЯ РОДЕН ГРАД

Уж нищо в този свят не се повтаря,
макар да е една и съща есента.
И палавата глъчка на щурците.
И меката въздишка на пръстта…
А търся думите, с които да ти кажа
как всичко се повтаря в тоя свят.
Макар да е един и същ пейзажа
под слънцето на моя роден град.
С едни и същи хора и градини.
С една и съща църква и площад.
И вечно със еднакви магазини.
И вечно със еднакъв листопад.
Реката само дето е различна,
след всеки паднал дъжд или пък сняг.
И орехът край дядовата къща -
с нахлупен до очите стар калпак.
А иначе животът се повтаря
тъй, както се повтаря всеки цвят.
Макар да е един и същ пейзажа
под слънцето на моя роден град.

КАРНАВАЛ

В този луд карнавал. В тази пуста кория.
Аз отдавна престанах - да ям и да пия.
И сам си говоря!… И самичък се смея!
Затуй че съм жив! И че още живея!…
Но ми иде да цвиля! И ми иде да вия,
ала не от комари - и не от ракия!
А просто, защото ей там, на баира -
Зората се ражда!… Цъфти и умира…
А после се пръска от кривата круша.
И само концерта на гаргите слуша…
Тогава започвам отново да вия,
но не за награди и не за ракия!
А просто, защото Животът ме рита -
от сутрин до вечер с глава и копита!
И сам си говоря!… И самичък се смея!
Затуй, че съм жив! И че още живея!…

В ОЧАКВАНЕ НА ПРОЛЕТТА

Видяхте ли, тази сутрин
как Липата се
напарфюмира?…
И замириса -
на пролет Небето!…

ХИПОТЕЗА

Ако действителността е абсурд
или горната граница на Невъзможното,
колко е лесно да се правиш на луд.
И да вярваш в противоположното.
Че „единицата” е капацитет,
а капацитетът е действие,
умножено по някакъв си квадрат,
за да се получи - бездействие!
Хоризонтален пейзаж
като рапсодия в зелено
или двойна доза кураж
след бутилка червено!

СЪН

Над мен звезди-светулки,
под мене - небеса.
Луната се показва
с разрошена коса.
Прилича на секира,
която всеки миг -
Земята ампутира
с един предсмъртен вик.
Небето се обръща
и пада като мрак,
а болката се връща
стократно сякаш пак.
Събуждам се и хващам
със двете си ръце -
една секира остра
над своето лице!

ДОДЕТО ОТМИНАВАМ ШАМАНДУРИТЕ

Дотегна ми да бъда песъчинка,
попаднала случайно във окото
на Залеза, преди да се удави,
додето си търкаля колелото…
Решил съм да си кажа днеска думата,
която ми нагарча под езика,
преди да съм сънувал цяла зима
Родината си - горда и велика!
Сега ще ви накарам да ме чуете,
дори да си запушите ушите,
защото съм единствен между живите,
умирал и се раждал със мечтите!
Какво като съм още песъчинка?
И никой никога не ме е забелязал?
Аз мога да се боря със вълните -
преди последната си дума да съм казал!
Гласът ми ще отеква между дюните…
И дълго ще се носи над скалите…
Додето отминавам шамандурите.
И стигам до сърцето на Звездите!

ЖИВЕЕ МИ СЕ

Живее ми се, дявол да го вземе,
напук на тоя кучешки живот!
Какво като си нямам кон и стреме,
а всички ме наричат Дон Кихот?
Аз бих превзел и Рубикон, и Троя!
Аз бих воювал даже и с Нерон!
И може би разтърсил бих покоя
на някой цар оттатък Вавилон!
Какво като живея на звездите,
а газя още уличната кал?…
Аз дърпам на Вселената юздите!
И свиря като дядо на кавал…
Аз ходя пеш от Арда до Марица!
И даже гоня - Листопада бос!
Там, дето край класилата пшеница
препуска още моят алаброс!…
Какво като си нямам кон и стреме?
И тъпча още уличната кал?…
Аз къртя Хоризонта без пощада!
И вия като истински чакал!…
Затуй ми се живее на земята,
макар и като скапан Дон Кихот!
На който му изгаря термостата
до следващия кучешки живот!

НЕ ИЗПУСКАЙ МИГА

Колко пъти си казвах: Не изпускай мига!
Този звяр без копита. Този кон без юзда!
Дръж го здраво на мушка
между вчера и днес.
Нахрани го със песни! Дай му своя адрес!
А когато адреса изгубиш, все пак…
И когато от него нямаш даже и знак.
Отвори си прозореца светъл и виж
как някъде горе се ражда Париж!…
Ала не оня, дето по Шанз Елизе
флиртува с мадами и пие „розе”,
а другия, онзи - Париж на Шагал,
между две авенюта
и един карнавал…
Безпризорен и ням. Величав и отричан,
ала въпреки всичко - до болка обичан!

ДОН КИХОТ

Живея на земята
безсмъртен и щастлив.
С рапира до луната.
И с поглед мълчалив.
Не ми е нужна слава.
Не ми е нужен вот.
Доброто побеждава,
щом жив е Дон Кихот!
Препускам на кобила
и нося остър меч!
Но стигам до Звездите!
И още по-далеч!…
Където като рицар
от рицарски роман,
воювам с Хоризонта.
И бия барабан!…
С венец от карамфили.
В пейзаж от светлина,
танцувам с Дулсинея
под кръглата Луна!…

***

Нищо в моя свят не е измислено
и нищо няма свой еквивалент.
Реката е река, а Хълмът тича,
подгонил на едно глухарче шапката.
Нищо в моя свят не е измислено,
макар че Слънцето е само за декор,
а вечер гастролира под върбите
оркестърът със жабешкия хор.
Нищо в моя свят не е измислено
и нищо няма собствен паралел.
От репа си купува вестник Вятърът,
макар, че стария не е дочел…

***

Дъскорезницата на Зимата
започна да работи
непрекъснато…
И Земята се превърна
в една огромна
и бяла въздишка…

КРАЙ СМЪЛЧАНИТЕ БРЕГОВЕ

Бях някога зъби и нокти.
Бях някога диво зверче,
омагьосано от реката.
И от нейните брегове…
Но изтекоха дълги години.
И седмици… И векове…
Изкорубиха се корубите
край смълчаните брегове.
Реката пресъхна завинаги
и със трева се покри,
откакто брадясаха урвите.
И тепето се опожари…
Очите ми стават на въглени,
а сърцето - на диво зверче,
отново катери тепето!…
И вие като вълче!…

ОТКАКТО СЕ ПОМНЯ

След всяко поредно падение
пак съм влюбен до болка и див.
Безкомпромисен като стихотворение.
И безподобен като мотив.
Но спрягам отново глаголи!
И пия - на празен стомах!
Без да си давам сметка,
че мога да стана за смях…
А трябва да бъда практичен
като сухата ланска трева,
за да гоня по релсите влака
до безкрайната синева!…
Та Небето да прави пътечка
от високите стръмни скали!
И Дъждът като истински рицар
във душата ми да звъни!…
За да мина пеша през тепето
със походка на самурай!
Винаги - късо подстриган!
И винаги честен докрай!

ОТГОВОР

Не държа да участвам във надпревари
за бутилка уиски или кампари.
Да робувам на идоли. И да правя метани
на разни величия богоизбрани.
Защото ми писна от изтъркани фрази
пълни до горе със метастази…
Далече от моите вътрешни рани.
Дървета, треви и високи Балкани.
Аз искам да гледам как Вятърът гони
опашката своя, сред счупени клони,
преди да навлезе дълбоко в гората.
И легне завинаги после в тревата…
Как искам да гръмна с черешово топче!
И Небето да си скъса от ризата копче,
додето се гмурка, надолу с главата,
направо в Марица от синевата!…
Искам тогава - да се покрия,
ала не от света и от вас да се скрия,
а чисто и просто, да отида в гората!
И с бамбукова пръчка да повдигна Земята!

ЖЕЛАНИЕ

Далече от пещери със богатства
и всякакви хорски съблазни,
как искам, Господи, да избягам,
без никой и нищо да ме подразни.
Сам да си стана и баща, и майка.
Сам да прескоча въжето,
когато усетя, че Зората подпали
с кибритена клечка тепето…
Всички Дървета да ми станат близки,
нещо като приятели или роднини,
с които надълго да си говорим
за портокали и мандарини…
Между стари къщи и калдъръмени улички,
нека само Вятъра да ме гони,
преди да е хукнала вънка Зората
по смачкана ризка и панталони!
Пътища всякакви искам да хвана
от сърцето на хълма, та чак до реката,
която понякога стига на пръсти
Голямата Мечка и Планината!
Искам тогава да седна край пътя…
И жаден, и морен… И прашен и гладен.
Та когато Зората се спусне от хълма
като кибритена клечка да светна запален!…

ОТКАКТО НЕДЕЛЯТА СВЪРШИ

Няма крайпътни камъни.
Няма крайпътни треви.
Откакто неделята свърши.
И Небето се изпепели…
Утрото ражда метафори,
гипсирани като смъртта.
Между порива на сърцето.
И миражите на плътта…
Декоративни са всички Изгреви
зад своите розови очила,
докато прекосяват ливадите
на мотопеди и колела…
Виждам, че няма камъни.
Виждам, че няма треви.
Откакто неделята свърши.
И Хоризонта се самовзриви…
Нещо ме хваща за гърлото
и ме влачи към пропастта.
Между порива на сърцето.
И миражите на плътта…

ВАВИЛОНСКО СТЪЛПОТВОРЕНИЕ

Дъждът си къса дамарите и става нещо
като Вавилонско стълпотворение до Звездите…
Със аплодисменти и с оркестрови изпълнения,
разбира се… Сред копита от облаци и водосточни
тръби. До центъра на Небето или до центъра
на Земята, няма значение… Важното е -
Небето да си разцепи акордеона -
и между въздишките на неговите клавиши
да загърми!… И между водопадите на неговите
акорди - да затрещи! Додето през това време,
Дъждът продължава да си къса дамарите…
И конят му, да препуска между Звездите!…

ВАЛИ

Вали от векове…
Вали от хиляди години…
Вали от времето на Ева и Адам.
Като в безкрайно стара приказка вали.
И Пътят се събира някъде -
отвъд зеницата
на Хоризонта…
Небето се откъсва с вик.
И пада по очи в реката…
Вали…

ВУЛКАНИЧНО ПРИСЪСТВИЕ

Дъждът е хеви метъл тази вечер!
И свири - като за последно!…
Решил е да скъса вратните жили на Небето!
И никак не се шегува!…
Още с първите си акорди кара публиката
да излезе от кожата си…
И да изригне - като водопад!…
Самата атракция е не само впечатляваща!
Самата атракция е завладяваща
до такава степен, че чувствата, които
предизвиква - нямат равни
на себе си!
Сякаш Дъждът, който свири тази вечер
се е превъплътил от хеви метъл -
на вулканът Попокатепетъл, който
залива - цялата Вселена -
с вулканичното си присъствие!…
И никак не се шегува!…
Кара публиката действително
да излезе от кожата си…
И да изригне - като водопад!…

СОЛО ЗА ТРОМПЕТ

Дъждът е соло за тромпет
от багри, форми и от звуци!
Един безкраен хоровод -
по керемиди и улуци!…
Дъждът е соло за тромпет
от най-високата си кула!
От най-високия куплет!
От времето на Калигула!
Дъждът е соло за тромпет
в една безкрайна кавалкада!
В един безкраен хоровод -
за всички на площада!

ЧАЙНИК ОТ СРЕБРО

Когато Утрото изплува
от хълма ведро и добро…
Не знам защо, но ми се струва,
че то е чайник от сребро!
А Слънцето
на лакти се повдига!
Отваря си клепачите само!
И прави своята закуска
във чашка от едно листо…

ЗА ДА ВИДЯ КОЛИЗЕУМА И КИТАЙСКАТА СТЕНА

Искаше ми се някога да преобърна света!
Да го разфасовам на парченца… И после
пак да го сглобя - като Айфелова кула!…
Искаше ми се някога да прекося Атлантида
през Дарданелите и Хималайския проход!
За да видя Колизеума! И Китайската стена!
Искаха ми се някога толкова много неща,
ала с течение на годините желанията ми
се изпаряваха като ланския сняг…
Сезоните идваха и си отиваха, без да ме докоснат.
Слънцето изплуваше като корабче на Хоризонта,
но платната му се разкъсваха толкова бързо,
че нямах време да го изпратя дори…
Да му махна с ръка отдалече. И да му кажа,
че цяла зима ще ми липсва непрекъснато!…
Докато си прожектирам, старите филми през
това време… И докато лентата се върти пред
очите ми - все така красива и възхитителна!…

МЕТАМОРФОЗА

Откакто спрях да гледам сериали
и почнах пак романи да чета,
аз имах време конят си да впрегна!
И с него да препусна по света!…
Развял перчем от карловска тръстика!
И стиснал здраво конската юзда,
аз виждам пак България велика
от билото на Стара планина!
Зората слага сякаш еполети,
а Вятърът се прави на юнак,
откакто дефилира край Огоста!
И носи още българския флаг!…
Строяват се войнишките колони
от мечове и горди знамена!
Гърмят копита! Вдигат се пилони
от билото на Стара планина!…
Сърцето ми в гърдите се подпали!
И днеска чувствам друга свобода,
откакто спрях да гледам сериали.
И почнах пак романи да чета!

ДОДЕТО СТИСКАШ ЗДРАВО
ЮЗДИТЕ НА ИГРАТА

Победите са лесни, единствено на думи,
където се разтягат големите локуми…
А иначе в живота нещата са различни.
Понякога сурови. И никак романтични.
Създадени са сякаш по собствени стандарти.
И нямат нищо общо с раздадените карти…
Така че с гръм и трясък диктувай правилата!
Додето стискаш здраво юздите на играта!
Възможно е да паднеш по пътя към успеха.
И после да си чукаш главата за утеха…
Когато се налага, да станеш бита карта…
И въпреки погрома. Да бъдеш пак на старта!
Където правилата диктува Леопарда!
А смъртните присъди раздава Булеварда…

ОТ ЗОРАТА НА ДЕМОКРАЦИЯТА

Колко малко познаваме себе си,
а се мъчим да бъдем добри,
като се правим на птеродактили
или просто на маскари…
Увълчиха се душите ни.
И сега - за беда -
все още си търсим еша!
И меракът за свобода!…
Свободата да се наложиш
като отстояваш със мъжество
не само - темелите
на Родословното си дърво!…
А и възможността да се изправиш!
Та след поредния си разгром -
от скъсан джоб хвърчило да си
направиш! И от облак - балон!