Стефан П. Стефанов

Един забравен творец от гр. Фердинанд (Михайловград, а дн. Монтана) отдавна търсеше откривателя си. И го намери в лицето на своя колега и съгражданин Теодоси Антонов, който в края на 2024 г. издаде тази книга с подзаглавието „Една забравена легенда от гр. Фердинанд и Михайловград”.

И още три думи има върху великолепната корица - „Педагог/ Драматург/ Общественик”. Три думи, които лапидарно представят професионалната кариера на учителя Кирил Пенков Михайлов (1901 - 1968).

Днешното време е твърде отдалечено от времето на Кирил Пенков - цяло столетие - и е истински късмет, че се намира изследвач като Теодоси Антонов, който не само съхранява информация от първа ръка, но и се е разровил „тук и там из спомени и архиви за останалото от него, макар и да е половинчато като внушение”.

Според краеведските изследвания на Теодоси Антонов Кирил Пенков е потомък на преселници от Якоруда, които намират поминък в края на 19. век в гр. Фердинанд. Младият човек завършва гимназия във Враца и българска филология в Софийския университет.

В началото на 30-те години на 20. век се жени за учителката Гана Петкова Пенкова (1904) от гр. Априлци, Ловешко, дала началното образование на Теодоси Антонов. Точно затова той запазва отлично спомените си не само за нея, но и за нейния съпруг, който я замества при честите й боледувания.

Авторът на изследването не успява да скрие не само сантимента си, но и дълбокия респект към професионализма на учителското семейство. А Кирил Пенков със своята цигулка осезателно присъства в музикалния живот на местното читалище „Разум”.

Според спомените му, открити от Теодоси Антонов в Държавен архив, Монтана, той е свирил в местния симфоничен оркестър „…сложни музикални пиеси като: „На хубавия син Дунав” от Щраус, „Орфей в ада” от Офенбах, „Сватбата на Фигаро” от Моцарт и др.” Няма съмнение, че е имало и други негови участия в музикалния живот на града.

В книгата си „Кафявите хоризонти” (1961 г.) видният драматург Драгомир Асенов, роден и расъл в гр. Фердинанд (дн. Монтана), говори за обществената роля на учителя Кирил Пенков (в книгата героят е Панков):

„Упражненията, пиесата и значителна част от стиховете са плод на творческите занимания на учителя Кирил Панков - несменяем председател на общоградската въздържателна организация, гордост за фердинандчани, нарекли го кой знае защо Доктора, чудак от оня вид и с такава популярност и обаяние, които красят провинцията и и придават рядка привлекателност и колорит.

Няма местен жител, който да не познава и да не поздравява с подчертано уважение Доктора, няма дом, където да не се коментират неговите увлечения и странности - винаги с любов и нужната страхопочит, винаги с преклонение пред добрината и отзивчивостта му.”

Прав е Теодоси Антонов, че големият писател с тези думи е казал „…най-важното за Кирил Пенков…”

Много е трудно да се каже какво и колко е взел драматургът Драгомир Асенов от учителя Кирил Пенков.

Голямата цел на откривателя на Кирил Пенков е да представи колкото е възможно повече щрихи от кариерното му развитие.

В една бележка във фердинандския в. „Наше слово” той открива следното съобщение: „Тазгодишният международен есперантски конгрес ще се състои в гр. Краков, Полша. За конгреса е заминал от града ни Кирил Пенков, учител.”

Очевидно този човек е бил виден есперантист. Във в. „Наше слово” има много отзиви за различни постижения на Кирил Пенков.

Нещо повече - в летописната книга на читалището Теодоси Антонов забелязва, че „Кирил Пенков е бил библиотекар в местното читалище „Разум” неизменно от 1934 до 1939 г…

През това време е учителствал в Търговската гимназия (дн. Финансово-стопанска гимназия „Васил Левски) и е изнасял възпитателни беседи и сказки пред жителите на гр. Фердинанд и в други населени места в околията.”

А за това се иска и задълбочена научна подготовка. През тази период той е дописвал последните си пиеси.

Ценно откритие на Теодоси Антонов е твърдението му, че „Кирил Пенков е бил зачислен след 9.09.1944 г. в националната лекторска група като неизменен лектор в полза на Въздържателното движение; изнасял е беседи из цялата страна като отличен оратор.

Освен всичко друго е сътрудничил неуморно и на списание „Семейство и училище”.

След преселването на семейството в София в края на 1953 г. до пенсионирането си, а и след това, Кирил Пенков е не само учител, но и музикант, и есперантист, и лектор, и публицист до ноември 1968 г, когато „загива нелепо при автомобилна злополука”. Наследниците са високообразовани като своите родители, внуците също.

За Теодоси Антонов напускането на град Михайловград на семейство Пенкови в края на 1953 г. е странно. Той излага своя версия за преселването в София, която упорито се старае да защити в своята поредна книга.

Очевидно главната причина за книгата на Теодоси Антонов за нашия съгражданин са неговите 17 пиеси, 7 от които днес се намират в РБ „Гео Милев”, Монтана, а всичките - в Народната библиотека „Св. св. Кирил и Методий”, заведени във фонд 800, опис 1, архивни единици 22, лист 13.

Разбираемо е вълнението на Теодоси Антонов, когато в ролята си на изследовател се изправя пред това богатство, дело на неговия герой. Пиесите не само са изброени като заглавия и години на издаване, но в книгата са представени и факсимилета на кориците на няколко от тях.

Любопитното е, че Теодоси Антонов с помощта на завеждащата отдел „Краезнание” в РБ „Гео Милев”, Красимира Живкова, е открил и две книги (песнопойки), издадени през 1928 и 1929 г., но с псевдоним Петър Пенков.

Т. Антонов с основание заключава: „Сигурно е съзнавал, че песнопойките са по-скоро народни умотворения или са по-нисша степен литературно творчество и затова не ги е подписал с истинското си име.”

В книгата си Теодоси Антонов е показал и факсимилета на два разказа от Кирил Пенков.

И така, в лицето на Кирил Пенков Теодоси Антонов несъмнено е открил един истински народен будител, който не само е приобщавал съгражданите си към естетическите ценности на книжовния език, художествената литература, музиката и театъра, но е бил и ревностен пропагандист срещу тютюнопушенето и алкохолизма.

Със своя труд и талант той духовно е издигал своите ученици, колеги, съграждани и земляци и делото му е преминало неусетно в душите на техните потомци.