Стилиян Чилингиров

Още е пред очите ми. Прекомерно пълен, той пъхти по улица „Раковска”, чисти с кърпа потта по овалното си лице и от очите му се излъчва тънка ироническа усмивка.

На себе си ли се усмихва, на другите ли, които любопитно се извръщаха да го видят още веднъж, или на слънцето?

Нека то да прилича в тоя летен ден, нека да го къпе в пот - той няма да се уплаши отъ него, няма да се скрие. Колкото се отниса до людете, могат да го изглеждат, докато си щат. Чичо дуровците са толкова много у нас, пък и самин той така добре ги познава, че няма защо да се чуди и на тяхното любопитство, и на тяхното „дзверене”.

А и малцина го бяха виждали. Последните години Михалаки Георгиев прекарваше в чужбина, и софийските граждани твърде рядко имаха възможност да го срещат. Затова той беше толкова чужд за тях и толкова интересен като фигура.

Още по-малцина пък знаеха какво представлява от себе си. Името му като писател беше почти забравено, а дипломата познаваха или само людете от кариерата и политиците, или само приятелите му.

На литературния небосклон се бяха явили нови светила и за старите почти вече нямаше кой да си спомни. За известно време беше забравен и сам Вазов, който се смяташе за носител на старомодното в литературата.

А старомодното, според тогавашните понятия, беше еднозначущо с понятието консерватизъм. За затвърдяване на това убеждение спрямо цялото книжовно дело на Вазова не малко помогна и неговата политическа принадлежност към партията на консерваторите, така наречените народняци. Може ли консерваторът да бъде носител на нещо ново, да има пред очи бъдещето, а не старото, чиито пътища ни водят назад, вместо напред?

Към тая група, на същите тия консерватори, принадлежеше и Михалаки Георгиев. Без дори да бъде толкова деен като партизанин, колкото бе сам Иван Вазов, той беше смятан за по-чистокръвен народняк и от него.

И тая партийна принадлежност на Михалаки Георгиев се отрази доста отрицателно върху неговото литературно творчество.

Първо, тя го отвлече за дълго време от страни на чистата литература и, второ, при тогавашните партизански нрави, не позволи на домораслата ни интелигенция да види покрай партизанина и литератора.

Има и трета една причина. Тя се състои в оновавремешните разбирания на литературни влияния и заемки. Разбирания, които караха доморасли критици да изкарат „Под игото” чисто и просто едно подражателно произведение и да видят в неговите основи В. Хюговата „Парижка света Богородица”.

И не за друго, а защото д-р Соколов в нашия роман имал мечка, а Есмералда, в чуждия, имала козичка. Заключението - Иван Вазов обрал Хюго.

Подобна прилика беше открита и в някои от произведенията на Михалаки Георгиева, най-типично българският от българските писатели, с някои от произведенията на сръбски писатели.

Посочваха се главно две произведения на Лаза Лазаревича - „На бунару” и „Све че го народъ позлатити”. Първото имаше своята прилика с битовия разказ „Рада”, а второто с разказа из сръбско-българската война „От зло по на зло”.

Изведнъж от всички страни гракнаха върху Михалаки Георгиева, склонни и до днес да приписваме всичко хубаво на чужденците, а всичко лошо нам, ние не можахме да открием външната прилика зад чисто българското в нашите разкази.

Никой не си даде труд не да порови, а само да се справи с нашите разкази и да види, че от всеки техен ред прозира нашият западно-български живот, главно животът от Видинско и Кулско, с всичките му особености, твърде много различни от особеностите на сръбския живот.

Не видяхме българското, което се лее нашироко с типичния си български език, а се спряхме на чуждото, което едва прозира, само и само да уязвим един наш писател.

И чувствителната душа на Михалаки Георгиев не издържа. Твърде горд, за да не влезе в разправия със своите завистници, а, може би, и политически противници, той предпочете да мълчи, отколкото на свой ред да изобличава. До известна степен беше виновна и младостта му в нашата литература.

Михалаки Георгиев е негли единствен от нашите писатели, който започна твърде късно своята литературна дейност и я спря твърде рано. На нашата белетристика той посвети не повече от едно пълно десетилетие.

Останалото време от живота си прекара като учител, чиновник и публицист. Като такъв си отмина за мнозинството българи от тоя свят, главно за ония, които обичаха да четат или да се разправят с неговия вестник „Балканска трибуна”, неговото последно книжовно дело.

Роден в гр. Видин на 11 август 1854 година, Михалаки Георгиев получава своето образование в Чехия, гдето в гр. Табор завършва земеделско-индустриалната академия. Така добре подготвен, той се връща в България и се назначава за учител в родния си град.

Вън от училищната си работа, той намира време да се посвети и на книжовен труд, като от тука праща редица статии по народо-стопански въпроси в нашите периодични издания, излизащи в Цариград, столицата на доосвободителния български духовен живот.

Преживял едномесечната обсада на родния си град през освободителната руско-турска война, той веднага след освобождението бива повикан в помощ на българското държавно строителство.

Още при първите дни на нашата свобода ние го виждаме управител на Видинската митница, а на следната година - 1879-1880 - М. Георгиев е вече ревизор на всички митници в Княжеството.

Но види се, тая служба, която му дава възможности да се запознае с много страни от тогавашния наш народен и държавен живот, не го задоволява и той отново се връща към учителството, като учител от 1880 до 1884 година отпърво в Лом, а сетне в София.

През тия години Михалаки Георгиев приготвя и първия оригинален учебник по ботаника. В последната година той вече бива повикан да отговори на своята специална образователна подготовка, като бива назначен за началник на земеделско-търговското отделение при Министерството на земеделието.

Като такъв той става ведно с С. Ж. Дацов редактор на сп. „Домакин”, като сътрудничи и на други земеделски списания, излизали в тоя период от време.

От 1894 до 1899 год. Мих. Георгиев минава на дипломатическа служба. Най-първо той бива назначен за секретар и за управляващ на Виенската легация, а по-сетне - за дипломатически представител в Белград.

От 1899 година нататък той е свободен гражданин и се отдава на публистична дейност. Като публицисг Георгиев е един от основателите на нине несъществуващото публистическо дружество и негов, ако се не лъжа, пръв и дългогодишен председател.

Като публицист го и запознах лично. Всеки може да разбере моята изненада, когато тая твърде дебела фигура ми заприказва на също тъй твърде, твърде тънък глас!

Струва ми се и сега, че не един път се обърнах около себе си, за да видя, не ми ли говори друг някой вместо него.

Също така изтънко се и смееше. Смееше се естествено, непринудено, би казал човек-смееше се без причина. Или, не - смееше се над нашето недоумение, над нашия навик да дирим съответствие във всичко, да дирим съответствие и там, гдето несъответствието можеше и тъй да бъде красиво.

Трябваше ми съвсем малко време, за да привикна на противоречието - Крали Марко да говори с гласа на дете.

Но като писател, с всичкото обаяние на своя наистина изключителен талант, го знаех от по-рано. Защото, през ония години писателят Михалаки Георгиев живееше само в съзнанието на народните учители, предимно на селските.

Нямаше селска сцена, на която да не беше играна неговата „С тебешир и въглен” или пък да не се чете разказът на чичо Дуро за видяното и преживяното в София. Как се заливаше наивната селска публика в смях, може да знае само тоя, който е бил зрител или участник в тия вечеринки.

Но смехът преминаваше всякакви предели, когато се четеше историята на чичо Денчо, който намираше като най-подходяща за себе си капелмайсторската длъжност.

Разбира се, че и ние притуряхме по нещо, за да бъде впечатлението по-силно. А понеже се намирахме в селска среда, завършвахме разказа с думите: „Не такава малка пръчица, ами и цяла копраля мога да въртя пред музикантите”.

Не е мъчно да си представи човек колко радостен беше Михалаки Георгиевъ, когато му разправях, и да си призная, многократно му разправях всичко това.

Той прихваше със своя тънък, сега вече писклив гласец и, защото не можеше да се посвие от дебелина, слагаше ръце на хълбоците си и се друсаше, като че ли играеше ситна, на място ръченица.

- И те се смеят, ха, - бързаше да ме запита, когато преминеше поривът на смеха. - Много се смеят, наистина се смеят…

- Много и наистина, бай Михалаке. - Ние почти че изведнъж станахме свои и, следователно, много скоро минахме от официалното Ви и господин на интимното ти.

Не зная, дали през тия години - годините преди балканската война - тия ни разговори не бяха неговата единствена литературна радосг. Не зная дали не бяха и едничките му обещания, ча пак, и в скоро време, ще се върне към литературата, нека само да му дойде времето.

Но това време за Михалаки Георгиев не дойде никога, за голяма щета на българската литература. През 1915 година тежка парализа го хвърли на легло, за да го хвърли и в земята на 14 февруарий 1916 година.

В същия тоя ден в който предаде Богу дух и друг наш писател, Петко Тодоров. Първият склопил очи в родината си, а другия в нерадостна чужбина - в Шато Дек, Швейцария.

Ала когато след двайсет години си спомнихме за едина, втория дори забравихме да поменем, както би казал украинският поет Тарас Шевченко, с „топло, братско” слово. А това би била най-малката ни отплата за многото, завещано нам от творческата дарба на Михалаки Георгиев.

Казано „за многото” съвсем не е много казано, съвсем не е надценяване на едно дело. Наистина, то е скромно по размери, но затуй пък е твърде достойно за преклонение по качество.

Добре запознат с нашия народен бит, може би много по-добре от своите съвременници, той е можал да ни го изобрази в неговото пълно разнообразие, погледнато ту с очите на хумориста, ту с очите на реалиста, ту пък обхванал живота от неговата трагична страна.

И в едина, и в другия, и в третия случай резултатът е един и същ. Сълзи в очите на четеца: сълзи от смях, от умиление и от жалост. И всичко туй е постигнато с твърде малко средства. Михалаки Георгиев разказва просто и непринудено. Той никъде не взима позата на писател, защото, чувствува се, - той не пише, а разказва.

Разказва с езика на своите герои - западнобългарския диалект - тъй, както те си предават впечатленията от видяно и от преживяно. И смешното не е във фразата, а в контраста между старото и новото. Смях ли предизвиква тоя контраст, тъга ли - все едно: четецът си вдига главата от писанията му с едно тъжно чувство на душата.

С едно съжаление за хубавото старо време, така безвъзвратно изчезнало от нашия животъ. Руши се всичко - и семейство, и задруга, и общество.

Върху чистите нрави почват да падат петната на едни нови отношения между близки и далечни, които не твърде двусмислено ни дават да разберем нерадостите на новото време, което, ведно с политическата свобода, ни обдари и с необузданост в нравите, безкритично възприети от културна чужбина.

А тя, ведно със сладостите на своята цивилизация, ни прати в по-голяма степен и нейните отрови. Което е най-интересното в схващанията на Михалаки Георгиев, то е, че в голяма степен това отрицателно се дължи на държавата.

Тя, с възприетия от нея държавен, обществен и правов ред, вместо да гради - руши, и руши безогледно, руши безпощадно създадени от народа ценности, кой знае защо възприети като нещо просташко, като нещо недостойно за новия българин.

И неволно хвърля поглед назад, когато животът ни, въпреки политическия гнет, или, може би тъкмо поради него, е бил пълен с лични и обществени добродетели.

Бил е лош и то не в лицето на всичките си представители потисникът народ, за да станем изведнъж като него, щом вземаме в своите ръце политическата си съдба.

Тая идея образува лайтмотива и на трите категории разкази: хумористичните, битовите и социалните.

И благодарение на тоя мотив, ние можем смело да му дадеме мястото на първи наш писател, който се отърси най-рано от романтизма на нашето освобождение.

Докато едни възсъздаваха картини от миналото, за да направятъ сегашното по-привлекателно, а други живееха с надеждите за едно бляскаво бъдеще, само той единствен прозря през още не твърде много натрупаните минуси злото, което дебне нашата народна и държавна съдба.

Съзря и заби тревога.

Но малцина видяха болката.

Мнозинството се помами подир смеха, и Михалаки Георгиев остана да живее в съзнанието му като един от най-добрите наши хумористи, чието име завинаги ще бъде една истинска украса в страниците на българската литературна история.

——————-

сп. „Българска мисъл”, брой № 4, 1936 г.