ТВОРЕЦ С МИСИЯ
Житейската и творческата биография на писателя Петър Доневски се преплитат. От младите си години той е бил главен зоотехник в пловдивско, а до неотдавна и зам.-председател на АПК „Скът”, както и заместник-кмет на община Бяла Слатина и директор на дирекция „Управление на територията и стопанската политика”.
Същевременно с книгите си „Тихи вечери край Скът”, „Дива кръв”, „Лудо време”, „Залези в равнината” и „Уморени пътища” той ярко се изяви като даровит белетрист, отразяващ живота на селските хора от Дунавската равнина.
Тъкмо на тях е посветена изцяло и новата му книга с разкази „На село зреят черешите”. Неслучайно още в предговора си към книгата авторът заявява:
„Искам да разкажа това, което знам, това, което съм изграждал, и за това, което пред очите ми се разруши…”
И допълва: „Не искам да отшумяват лесно и бързо спомените за драматичните съдбоносни реформи в българското земеделие и животновъдството, спомените, от които някой иска да ни изгони, спомените от последните години на миналия век, когато се ликвидираха безпощадно достиженията на научно-техническия прогрес, материалната база, високоефективни технологии, научен потенциал и човешки добродетели на едно поколение.”
Към „На село зреят черешите” Петър Доневски е пристъпил с трезво и ясно съзнание на творец, който недвусмислено заявява, че „разказите в новата ми книга не са измислени. Те са реално отражение на една действителност, което никой не може да отрече.”
Не, не е носталгична книга „На село зреят черешите”. Тя е книга за болката по всичко загубено…
Да си призная,четох с голям интерес новата книга на Петър Доневски „На село зреят черешите”. С нея, както и с предишните с и книги, авторът убедително доказва, че е творец с мисия.
Той застъпва една изключително важна гражданска позиция, която като основна нишка преминава през всичко, написано от него. И това му прави чест! Защото в творбите си Петър Доневски е в самия епицентър на трагичните събития, които отразява.
Става дума за сътресенията в българското село от края на миналия век, които нанесоха безпрецедентна разруха на земеделието и отвориха дълбока неизлечима рана в душата на българина.
И къде са стотиците ни прозаици, та май че единствен Петър Доневски с болка третира тази проблематика в разказите си.
И не е просто носталгична „На село зреят черешите”, а книга за дълбоката рана у хората от Мизия заради всичко опустошено като след потоп.
Всъщност, Петър Доневски пише книга за себе си. Затова е искрен: „Равнината си остана моя съдба, мое преживяване, спътница и годеница, за която обичта ми няма измерение.”
Разказите от книгата „На село зреят черешите” са живи откъслеци от самия живот и кипи справедливият гняв на писателя към виновните за българския апокалипсис, който покруси селяшка майка България.
Например, един от героите в разказа „Тихият ресторант” с горчива болка споделя с колегите си бивши кооператори: „А сега. Всичко е разбито, ограбено, земеделието се върна години назад, равнината е заприличала на одрипавяла черга.”
Горчиви истини са и думите на Мария от чудесния емоционалнофилософски разказ „Есенни настроения”: „Та то остана ли нещо в селото? Стопанствата затриха, ограбиха ги до шушка, училищата затвориха, пощата, читалището, младите се пръснаха по чужбина… Какво остана на село? Крадците, за да го довършат… Загинаха българските села, китните български села…”
Петър Доневски е известно и утвърдено име като талантлив съвременен творец в българската белетристика. Гневните и откровени публицистични нотки в разказите му подсказват, че той не се явява като наблюдател на описваната днешна действителност, а че е пряк участник в горнилото на живот ас високо гражданско съзнание.
Затова има пълното право да каже трагичната истина: „И неочаквани тръпки полазваха гърба ми. Внезапните тръпки от разрухата на селското стопанство… Разрухата, извършена от ликвидационните съвети, създадени в безпощадния преход на промяната. Ликвидационните съвети, тежка, грозна дума, назначени от хора с тъмен поглед и омраза към българското земеделие… Та никъде го няма това по света. Кога, кога е било грабежът да се цени по-високо от съзиданието?”
И ще повторя казаното по друг повод от мен, че писателят Петър Доневски страда заедно с тружениците от плодородните ни полета, при които идваха да се учат навремето събратята им от европейските страни.
Разказите в книгата „На село зреят черешите” излъчват тих лиризъм и човешка топлота, облъхнати са с обич към природата, към животинския свят и към птиците. В тях авторът се представя и като майстор пейзажист.
Белетристичният му слог е образен и ясен. Авторовите съждения са правдиви, трезви и честни, затова творбите му оказват подкупващо въздействие.
Едни от най-хубавите разкази в книгата са „Духът на родния край”, „Тихият ресторант”, „Здравна осигуровка”, „Сърната”, „Асфалтираната овцеферма”, „Цигански страсти, „Тихи трепети в равнината”, „Менделеева таблица”, „Шепа мъжки сълзи”, „Есенни настроения”, „Арендата”…
Този, който е взел в ръката си книгата „На село зреят черешите”, не може да не бъде покорен от споменатите разкази, а и не само от тях.- Защото те ще го завладеят.
Пишейки книгата на живота си, Петър Доневски ще му възкреси позабравени азбучни истини, когато хората имаха благословена работа и вкусен хляб, когато равнината и плодовете й бяха на всички.
Това е то нещото, до което се докосва плътно в тихия си духовен подвиг Петър Доневски, полагайки възмезден пръст върху една от знойните рани на жестокото ни съвремие.
Човек изпитва и радост, и гордост от книги като „На село зреят черешите”, които, сътворени с даровито писателско перо, свидетелстват, че българската памет, взряна в едно недалечно светло минало, е жива, защото това минало на възход яко е вкоренено в душата на осиротелите стопани на равнината.