ЗАВРЪЩАНЕ

Здравка Владова-Момчева

На Галя и Владо

Планината е неподвижна в края на лятото. Някой е вързал горите и не им позволява движение. Бризът е във високото. Плъзга се по гърба ми през Нейните пръсти.

Вървим. Усещам, че иска да ме предпази. Стъпва в стъпките ми. Подръпва ме предупредително. Бягам. После се връщам към Нея. Никога няма да Я оставя. Чакам.

Целувам ръцете и бузите Й. После чувам гальовните звуци - чари, чари…

Тя е храна, мирис на бензин, прах по обувките, парфюм и любов.

Той е полъх - нервен, напорист, хаотичен. Връхлитане и прегръдка.

С Нея си имаме Него.

Тя и Той се срещат чрез мен в радостта ми.

Планината ухае на камъни с пръст. Аромати, които ме водят в посока надолу.

Звуците идват след тях. Звуците ме завръщат.

Днес Тя излъчва тъга. Той добавя тревога. Доближавам и Ги докосвам. Целувка по ръцете. Закачка по коленете. Тримата обичаме това. Правим го, защото сме заедно.

Но сега има нещо различно. Двамата не усещат ласката ми. Той я прегръща. Тя не откликва обратно. Говорят с Техните звуци. Объркват ме. Хлипове по телата Им. Аз се отдръпвам. Отделям се. Нещо ме дърпа нагоре - топла каишка, спусната от горещо Кълбо. Искам да поиграя с него, да го преследвам. То се изплъзва и ме издига над Тях във високото.

Вървя по въздушна алея, а Те не ме викат обратно. Няма мирис и звук. Още Ги виждам. Смалени, прегърнати. Надвесени над пресни камъни с пръст, сред които е легнало куче.

Тя го гали и ръси земя по гърба му. Бриз ме догонва с последните звуци позната гальовност - чари, чари… После, някой отвързва горите след мен.

- Ще пусна обява до приятелите си във Фейсбук, сигурна съм, че ще се намерят добри хора, които да осиновят ангорския котарак, който намерих във входа - казва Тя.

- Искаш ли да го задържим - пита Той.

- След смъртта на Чари… никак…не мога … да проговоря на котешки.

Той я целува, усмихва се. Бавно оставя живота да продължи. Вечерята е винаги в седем. Гледката през прозореца. Последните докосвания на залеза върху телата им, преплетени в уютна взаимност.

Циганското лято, настъпило неясно кога и лениво забравило да си иде. Празнотата - кухото пространство, което се пълни със спомени. Да преминеш през тях е пътуване колкото може по-надалеч. От себе си. От дома. От предметите. От липсващото присъствие. Дори от душата на куче, която не разбира смъртта.

- И ти избра Италия, за да ме разсееш - смее се Тя озарено - сигурно знаеш колко е хубаво да забравиш тъгата сред цветя, слънце и вино.

Живописните кадри край пътя нямат претенции за превръщане в спомен. Просто ярки нюанси, кикот на цветове, отминаване в гледки и пътища. Той дискретно я гали с очи - само негова ласка - течно злато в черупки от лешници. Натиска газта до предела. Има нещо трогателно в опита на човеците да са другаде. Точно в мига на свирепата скорост, когато бягството прилича на полет…

Топла нежност по мен. Тъмнина. Аз съм някъде вътре в Кълбото, което не ми разрешава движение. Усещам любов. Идва и си отива. Не ме пуска навън. Дано ме намерят…

Той паркира в подножието на жива картина. Вила на хълма в олеандрова рамка под свод от безкрайно и синьо небе. Хепиенд на пристигането. Тя го прегръща. По раменете му плисват дантели от шала и в прилив на радост.

- Бенвенути - издигат вокали в пространството двойката усмихнати собственици - добре ли пътувахте?

Тялото й замира в очакване на романтика - тънки вибрации нежност преди да останат сами.

- Не е това, което си мислиш - намига й Той - ще разкъсам дантелите ти по-късно. Пред теб е развъдник за кучета. Само чисти породи. Добре заварила, моя любов!

Тя се смее до писък - топла каишка, спусната от горещо Кълбо. Италианците шумолят с документи. Той им говори настойчиво. Езикът се разпада в звуци, които няма нужда да следваш до смисъла. Итачи! Това е всичкото, което Тя разбира сега. Насреща й тича Итачи, сякаш се връща от някъде. От толкова неизвестно далеч, че развява горите след себе си.

Тя ме докосва с бриз между пръстите. С мирис на бензин, прах по обувките, парфюм и любов.

Той ме връхлита с прегръдка - нервен, напорист, хаотичен. Целувка по ръцете. Закачка по коленете. Правим го, защото сме заедно. Тя и Той си имат мен. Никога няма да ги оставя. Усещам това по гальовните звуци - итачи, итачи, итачи…