РЕНЕСАНСЪТ В ТВОРЧЕСТВОТО НА ПЕТРАРКА И БОКАЧО

Любомир Духлински

Ренесансът е период в културното и идеологическото развитие на страните от Западна и Централна Европа (в Италия XIV-XVI век, в други страни края на XV - началото на XVII век), преходен от средновековната култура към културата на модерното време.

Отличителни черти на ренесансовата култура са в основата си антифеодализъм, светска, антиклерикална насоченост, хуманистичен мироглед, апел към съживяване на културното наследство на античността (оттук и името).

Творчеството на ренесансовите фигури е пропито с вяра в неограничените възможности на човека, неговата воля и разум и отричане на католическата схоластика и аскетизъм.

Патосът на утвърждаването на идеала за хармонична, освободена творческа личност, красотата и хармонията на реалността, обръщането към човека като най-висш принцип на съществуването, усещането за цялостност и хармоничен модел на Вселената придават на изкуството на Ренесанса голямо идеологичен значение и величествен героичен мащаб.

Литературата на Ренесанса създава паметници с непреходна стойност като „Гаргантюа и Пантагрюел” (1533-1552) на Франсоа Рабле, драмите на Шекспир, романът „Дон Кихот” (1605-1615) на Сервантес и др., които органично съчетават интерес към античността с апел към народната култура, патосът на комичното е вплетен в трагизма на битието.

Сонетите на Петрарка, разказите на Бокачо, философската гротеска на Еразъм Ротердамски „Възхвала на безумието” от 1511 г., есетата на Монтен въплъщават идеите на Ренесанса в различни жанрове, индивидуални форми и национални варианти.

Идеите на Ренесанса допринасят за залеза на феодално-религиозните идеи и в много отношения обективно отговарят на нуждите на възникващото буржоазно общество.

Като основоположник на постсредновековния хуманизъм се приема безспорната фигура на Франческо Петрарка . Феноменът на Петрарка е огромен. Не се покрива дори от най-високото признание за собствените му литературни заслуги. Личност, поет, мислител, общественик са неразделни в него. Повече от шестстотин години човечеството почита великия италианец, най-вече защото той, може би като никой друг, допринася за настъпването на нова ера в откриване на света и човека, наречена Ренесанс.

Франческо Петрарка (1304-1374) е първият велик хуманист, поет и гражданин, който успява да различи целостта на предренесансовите течения на мисълта и да ги обедини в поетичен синтез, който се превръща в програма на бъдещите европейски поколения.

Със своето творчество той успява да внуши на тези бъдещи разнородни поколения от Западна и Източна Европа съзнание - макар и невинаги ясно - за определено духовно и културно единство, чиито благотворни ефекти се отразяват дори в нашето съвремие.
Петрарка е основоположник на новата модерна поезия.

Неговата „Книга на песните” за дълго време определя развитието на европейската лирика, превръщайки се в своеобразен безспорен модел. Ако първоначално за своите съвременници и най-близки последователи в родината си Петрарка е велик реставратор на класическата античност, вестител на нови пътища в изкуството и литературата, безпогрешен учител, то от 1501 г., когато с усилията на Пиетро Бембо и типографа Алдо Мануцио „Книга на песните” е широко разпространена, започва ерата на петраркизма не само в поезията, но и в областта на естетическата и критичната мисъл.

Петраркизмът надхвърля границите на Италия и доказателство за това са Плеядите във Франция, Гонгора в Испания, Камоенс в Португалия, Шекспир в Англия, Кохановски в Полша. Без Петрарка техните текстове биха били не само неразбираеми за нас, но просто невъзможни.

В автопортрета, който неволно възниква при четенето на Петрарка, една поразителна черта е нуждата от любов. Това е както желанието да обичаш, така и нуждата да бъдеш обичан. Тази черта намира изключително ясен израз в любовта на поета към Лаура, основната тема на сонетите и други стихотворения, които съставляват „Книгата на песните”.

Безброй творби са посветени на любовта на Петрарка към Лаура. Любовта към нея, както често се случва в истинската поезия, е сублимирана, до края на живота на поета тя донякъде утихва и почти се слива с идеята за небесната, идеална любов.

Любовта е движещата сила в живота на Петрарка - семейството му (майка, брат Херардо, племенника Франческо), многобройните му приятели: Гуидо Сете, Джакомо Колона, Джовани Бокачо и много други. Извън приятелството, извън любовта към съседите и хората изобщо, Петрарка не може да си представи живота изобщо. Това оставя известен морален отпечатък върху всичко, което пише.

Друга особеност, която самият поет разкрива в себе си и за която се бичува жестоко е любовта към славата, но не в смисъл на обикновена суета. Желанието на Петрарка за слава е тясно свързано с творческия импулс.

Това е, което подтиква Петрарка да се заеме с писане в най-голяма степен. Постигнал безпрецедентна слава, Петрарка осъзнава, че тя предизвиква много повече завист у околните, отколкото добри чувства. В „Писмо до потомците” той с тъга пише за коронясването си в Рим, а преди смъртта си дори е готов да признае триумфа на времето над славата.

Любопитно е, че любовта към Лаура и любовта към славата не само не се карат помежду си, но дори остават в тясно единство, което се потвърждава в поезията му. Петрарка възпява земните радости, преди всичко заобикалящата природа.

Той, както никой от неговите съвременници, умее да вижда и наблюдава, умее да се наслаждава на тревата, планините, водата, луната, слънцето и времето. Оттук и пейзажите, толкова често срещани и толкова любовно описани в неговата поезия.

Оттук и жаждата на Петрарка „да сменя местата”, да пътува, да има възможност да открива все повече и повече нови черти на света около него. Сред несъмнените земни радости Петрарка смята вярата в красотата на човека и силата на неговия ум във всяко творческо проявление - било то в живописта, музиката, философията или поезията.

Петрарка е удивително възприемчив към всичко, което го заобикаля. Интересува се от миналото, настоящето и бъдещето. Широтата на неговите интереси също е поразителна.

Той пише за медицината и качествата, необходими на един военен командир, за проблемите на образованието и разпространението на християнството, за астрологията и упадъка на военната дисциплина, за избора на жена и как най-добре да организирате вечеря.

Петрарка познава отлично древните мислители и макар самият той да не е създал нищо оригинално в областта на чистата философия, написва много интересни неща за практическия морал.

Петрарка живее в интересите на времето - той е яростен патриот. Той обича Италия до лудост. Нейните проблеми и нужди са и негови, лични и дава много доказателства за това. Една от тях е известната канцона „Моята Италия”. Но Петрарка не е само патриот. Той е загрижен и за гражданското състояние на човешкото общество като цяло. Бедствията и бедността го разстройват, където и да се случват.

Нито социалните, нито политическите симпатии, нито принадлежността към църковната класа пречат на основното му призвание на учен и писател. Петрарка успява да създаде толкова много и да изрази себе си и времето си пълно, въпреки че много от това, което е достигнало до нас, остава в незавършена форма. Желанието за съвършенство го принуждава често да се връща към това, което е написал отново и отново.

Известно е например, че той се връща към такива ранни творби като „Африка” и „Животът на известни мъже” повече от веднъж и че го прави дори в навечерието на смъртта си. И въпреки това за нас творбите на Петрарка носят отпечатъка на една от най-сърдечните и привлекателни личности от миналото.

В крайна сметка Петрарка разбира литературата като художествено съвършенство, като духовно богатство, като източник на мъдрост и вътрешно равновесие. Основното произведение на Петрарка е „Книгата на песните”, състояща се от 317 сонета, 29 канцони, както и балади, секстини и мадригали.

Той прави първия си опит да събере най-доброто от своите италиански текстове през 1336-1338 г., като пренаписва двадесет и пет стихотворения от така наречените „скици”. През 1342-1347 г. Петрарка не само ги пренаписва наново, но също така им дава определен ред, оставяйки място за други стихотворения, които е написал преди това и които ще бъдат предмет на преразглеждане.

По същество това е първото издание на бъдещата „Книга на песните”, изцяло подчинена на темата за възвишената любов и жаждата за поетично безсмъртие. Следват много издания на „Книгата на песните”, защото авторът постоянно добавя нещо ново.

Деветото издание на „Книгата на песните” става окончателното. Това е изданието, което познаваме и то съдържа така наречения Ватикански кодекс номер 3195, отчасти автобиографичен.

Във Ватиканския кодекс между първата и втората част са зашити празни страници, което води до предположението, че авторът е възнамерявал да включи още няколко стихотворения. Разделението на части е запазено: в първата е темата за Лаура - Дафне, във втората - Лаура е съветник на поета в небесните сфери, ангел-пазител, който насочва всички мисли на поета към по-високи цели.

В окончателната редакция Петрарка включва и някои стихотворения, които не са от любовен характер: политически канцони, сонети срещу Авиньонската курия, послания към приятели на различни морални и битови теми.

Особен проблем представлява датирането на стихотворенията в сборника. То е сложно не защото Петрарка често се връща към това, което е написал, дори десетилетия по-късно.

Петрарка съзнателно не е спазил хронологията в реда на подреждане на поетическия материал и затова идеите му днес не винаги са ясни. Очевидно това е било желанието му - да избегне тематичната монотонност.

Различните поколения, в зависимост от литературното си съзнание и преобладаващите естетически вкусове, четат Петрарка по различен начин. Някои виждат в него най-изтънчения поет, който поставя като най-голям приоритет словесното съвършенство.

При него формата се разглежда като вид идеална поетична норма, почти задължителна за подражание. Други ценят в него преди всичко неговата уникална индивидуалност - в стиховете му чуват гласа на нова епоха.

Някои безусловно го нареждат сред „класиците”, а други с не по-малък плам го смятат за „романтик”. Но дори и днес, когато са изминали много векове от времето на Петрарка в поезията, всеки открива все повече и повече нови неща в творчеството му.

Джовани Бокачо е вторият велик италиански хуманист. Подобно на Петрарка, той съчетава в себе си писател-художник и учен-филолог. И въпреки че Бокачо смята по-възрастния си съвременник за свой главен учител, неговият талант е на малко по-различна плоскост, тъй като е общоприето, че той е поет от търговската класа на изолирани градове-държави. Това определя новаторството на автора на „Декамерон” в областта на литературата.

Още в началото на творчеството си Бокачо развива своя подход към съвременните жанрове, например психологическата история, романът, създавайки „Елегия на Мадоната от Фиамета”.

Още в тази творба авторът използва съвременния живот като литературна реалност и съвременна жена като главен герой. Бокачо пръв развива жанра на късия разказ, смятан за „низък и пошъл” в неговата епоха. Именно от разкази се състои основната му творба „Декамерон”. И това не е единствената иновация на книгата.

Бокачо решително сваля героите си на земята от самото начало на повествованието и тясно ги свързва със съвременността, изпълвайки „Декамерон” с образователна злободневност. Още във въведението авторът говори за последните събития - „последната чума”, тоест чумата от 1348 г.

Девет десети от събитията и героите, описани в „Декамерон”, датират от ерата, непосредствено предшестваща написването на книгата. Нещо повече, Бокачо въвежда в повествованието образи на съвременници, живи или наскоро починали, несъмнено познати на съвременния автор и читател.

Всичко това са примери за пряко отражение на реалността, тенденция „да се описват инциденти и приключения, случили се както в съвременните, така и в древни времена”. Тази насоченост се усеща особено силно в първите редове на разказите: „не са минали много години от…” - хронологическа близост с миналото; „както виждаме всеки ден…” - което е пряка индикация за съвременността на случващото се.

Творчеството на Бокачо извежда на преден план най-належащите въпроси и проблеми на италианското общество от края на 13-ти - началото на 14-ти век. В центъра на творбата са интересите на активните и ефективни търговци от свободните градове.

Според Виторе Бранка, главният изследовател на творчеството на Бокачо, „Декамерон” е огледало на неговите, на търговците, вярвания, вкусове и ежедневни дейности.”

В „Декамерон” два дни от десетте са посветени на любовни истории, на четвъртия ден се разказват кратки истории за нещастна любов, на петия - истории с щастлив край. Чувствата на героите и обратите на сюжета се развиват на фона на исторически реални пейзажи - градове, съседни на Италия държави, улици и пиратски кораби, споменават се и исторически личности.

В рицарските романи и в някои разкази на „Декамерон” героите са хора от благороден произход. Но в творбата има ясно обособена група от пет разказа, чиито герои принадлежат към буржоазната или дори занаятчийската класа.

Темата за любовта и смъртта в тях не се развива сред лукс и злато, а се разкрива сред градинските храсти, в почивките от тежкия работен ден. Това е най-здравата любов и най-трагичната смърт, най-чувствителната реакция на автора.

Една от характерните черти в интерпретацията на темата за любовта на Бокачо е голямата роля на съдбата, която, както изглежда, движи цялото действие или към трагичен, или към щастлив край. Тази черта е неразривно свързана с мирогледа на хуманиста Бокачо.

Несъмнено вярата в съдбата, в нейната движеща сила, оптимистичният фатализъм е част от цялата идеологическа същност на хората от Възраждането. Като неумолим авторитет на богатството, съдбата е занимавала голяма част от съзнанието на средновековните хора.

И как всичко е свързано, колко странно съдбата довежда момиче в неконтролируема лодка до брега на страната, където любимият й е жив и здрав. Как неочаквано, точно под храста, с клонче от който буржоата Тристан и Изолда мият зъбите си, се настанява отровна жаба, която напоява растението с отровата си. И колко успешно охраната превежда младия роб покрай страноприемницата, където се е установил баща му.

Всичко в „Декамерон” е изградено върху превратностите и парадоксите на съдбата, но това не противоречи на диалектиката на Ренесанса.

По пътя на развитието на действието читателят улавя историята на отношенията между свободните градове и открива ехо от принципите на хуманизма на Ренесанса. Новаторството на Бокачо ще стане безценно в по-нататъшното развитие на литературата.

Ренесансовите хуманисти се противопоставят на диктатурата на католическата църква в духовния живот на обществото. Те критикуват методите на схоластичната наука, основани на формалната логика, отхвърлят нейния догматизъм и вяра в авторитети, като по този начин разчистват пътя за свободното развитие на научната мисъл.

Хуманистите призовават за изучаване на древната култура, която църквата отхвърля като езическа, приемайки от нея само това, което не противоречи на християнската доктрина. Възстановяването на античното наследство не е самоцел за тях, а служи като основа за решаване на наболели проблеми на новото време, за изграждане на нова култура.

И спокойно можем да кажем, че авторите от Ренесанса успяха да създадат нова култура.

В края на краищата, техните произведения възхищават милиони хора в продължение на няколко века подред и въпреки годините, творчеството на ренесансовите писатели остава актуално и до днес.