КОЛЕДНАТА ВЕЧЕР НА ЛЕЛЯ ТИНА
Лек полумрак като прозрачен воал обгръщаше топлата и тиха стая. Леля Тина стоеше до прозореца, гледаше бавно падащия сняг и се опитваше да намери хубаво сравнение за красивия зимен пейзаж навън. Не искаше да го определи като вълшебна приказка, нито като бяло видение. Тя беше учителка по литература и винаги се стремеше да намери ярка метафора или необикновено сравнение. Зимният пейзаж я изпълваше със светли мисли и мили спомени. Наближаваха най-хубавите празници - Коледа и Нова година и сърцето й потръпваше във вълнуващо очакване.
Искаше тази Коледа да е незабравима, необикновена. Беше се приготвила отрано, беше купила подаръци на внуците си Мила и Християн, на сина си Мартин и на снаха си Светла. Очакваше Мартин да й се обади и да каже кога да отиде у тях, за да бъдат заедно на Коледа. Миналата година Мартин, Светла и децата посрещнаха Коледа и Нова година на някаква хижа в Стара планина, но тази година със сигурност всички ще бъдат заедно.
Но Коледа наближаваше , Мартин не се обаждаше и леля Тина започна малко да се притеснява. Дали пък Мила и Християн не са болни, беше доста студено, а може би Мартин има много работа и няма време да й се обади. Леля Тина не искаше да го притеснява, но два дни пред Коледа му се обади. Попита го как са, какво правят, готвят ли се за празниците.
- Да, мамо, готвим се усилено - каза Мартин. - Тази година ще посрещнем Коледа и Нова година в Гърция. Утре тръгваме с колата. Желаем и на теб приятна Коледа.
Тези думи я прорязаха като с нож. Леля Тина не очакваше, че и тази година ще е сама на Коледа.
- Добре - промълви тя. - Приятно пътуване - и затвори телефона.
Направи няколко крачки и се отпусна на дивана в тихата стая.
За Бъдни вечер приготви постни ястия така, както знаеше от майка си, от баба си, украси малка коледна елха, защото не може да е Коледа без коледна елха.
Преди да вечеря на Бъдни вечер, тя седна на дивана и се загледа в елхата. Играчките и украшенията блестяха и искряха в примамливи цветове. Беше малка, но красива коледна елха.
Както си седеше, изведнъж й се стори, че елхата леко помръдна и долови някакъв тих шум. Вгледа се по-внимателно и за нейна голяма изненада иззад елхата се подаде малко джудже. Беше облечено в зелени панталони с бяла риза, зелено елече и зелена шапка с пискюл.
Джуджето й се усмихна и много й заприлича на внука й Християн. Имаше същите големи черни очи, чипо носле, веждите му бяха извити като две месечинки, а страните му - червени като ябълки.
- Добър вечер - поздрави я любезно джуджето. - Не съм виждал такава хубава коледна елха - каза то. - Прекрасна е! Сама ли си? - попита я.
Тя искаше да му каже „да”, но само кимна с глава.
- Хубаво е да си сам - продължи джуджето.
Леля Тина го погледна малко тъжно и пак поиска нещо да каже, но джуджето я изпревари.
- Който не обича самотата, не обича свободата - каза то.
Леля Тина трепна, отвори очи и се огледа. Беше неусетно заспала, седейки на дивана. Коледната елха си стоеше неподвижна, а на масата петте постни ястия бяха недокоснати.
- Който не обича самотата, не обича свободата - промълви леля Тина, но тези думи повече я натъжиха.
гр. Будапеща, 18. 12. 2024 г.