КАЛЕЙДОСКОП
Ще постъпя като децата. Ще събера разпръснатите кубчета и ще сглобя картинката.
Почти с цяла глава той беше по-висок от мене. Кичур от косата постоянно падаше над челото му - и то беше високо, мисля си, беше му драго този кичур да се ветрее.
Сега ще кажа за усмивката му - тя беше особена, виеше се по устните от ъгълчето до средата им. Това създаваше впечатление за ирония, или пък за достойнство, за осъзнато различие.
Анастас беше възторжена натура - омразата, злобата му бяха чужди, но не и непреклонността. Беше влюбчив и страдаше, когато не срещаше ответност.
Едно червено парцалче той беше способен да превърне в знаме, да го развее и да върви под него, дори и когато, оплюто, то падне в калта.
Как да го обясня? Може би с това, че той идваше от един край, в който са вилнели фашистки банди, разстрелвали са, бесели и давили в шлепове, може би с наследство - той беше син на беден селянин, преминал през жестокостите, а може би просто такъв му беше характерът - да върви усмихнат, опиянен от една идея.
Цялата му поезия носи любов, на която той нито веднъж не измени.
Влюбчиви момчета бяхме ние. Но с жените не ни вървеше, навярно защото бяхме стеснителни, или пък тогава момичетата бяха такива.
И първата му любов беше плаха, не отиде по-далеч от написаните стихотворения, от които по-сетне се роди първата му поетична книга, озаглавена “Първа любов”.
Ах, каква реакция срещна тя от строгата, неподдаваща се на сантименталност литературна критика!
- Голяма работа! Критик! Та кой е той, нека да напише стихотворение като твоето, пък тогаз ще си приказваме! - успокоявах го аз.
Да беше се появила пет години по-сетне тази първа книга на Анастас, да видиш какво разхвалване щеше да има от същата войнстваща литературна критика, която винаги предугаждаше харесването на властниците. Хайде, да не задълбаваме! Не ми се ще да припомням и неговото великолепно стихотворение “Смерч”, каква буря предизвика то!
Най-често се събирахме в тогавашната сладкарница “Буда Пеща”. В петък плащаха хонорари от вестниците. Ще посъберем ние отвсякъде дребните сумички и хайде в “Буда Пеща”. Там се чувствахме свободни, независими, щедри, готови да оставим бакшиш за хубавата сервитьорка.
Най-често при нас сядаше Боян Ничев, тогава аспирант по славянски литератури. Той сядаше така, че да вижда кой влиза и кой излиза, отпуснато, полугърбом към масата, кръстосал крака, при което се забелязваха пробитите подметки на обувките му.
Наричахме ги “ничевки”, защото никой не носеше такива обувки. Но Боян поддържаше блясъка им и не сваляше от врата си вратовръзката.
Веднъж Черемухин му каза:
- Бояне, ще ми подариш ли тези обувки?
- Дадено, братко! Но как ще се прибера у дома?
- Бос, по чорапи… За сметка на това аз ще ти купя нови.
Тогава трудно се купуваха нови обувки, но Черемухин печелеше, той работеше за хумористичната страница на вестник “Труд”.
Така бъдещият професор смело и пресметливо се сдоби с нови обувки.
По някое време Анастас прибра при себе си скитащия поет Пеньо Пенев. Не помня колко време бяха заедно, но от това съжителство остана епиграмата на Атастас за първата Пеньова книга:
А един закъснял перчемлия
изрева: “Добро утро, хора!”
Анастас го обичаше. Имаше нещо, в което те си допадаха.
Веднъж го похвалих за някакво стихотворение, отпечатано във вестник “Литературен фронт” - вестника, към който всички млади поети напираха с наивната вяра, че така ще влязат в литературата.
- Само това ли ти хареса? - с хитра усмивка попита Анастас.
- И други неща… Изобщо как пишеш…
- Тогава защо и ти не пишеш добре? - язвително отвърна той, нещо, което умееше да използва, когато потрябва.
- Ами защото трябва да се различават добрите от по-добрите поети.
Това обяснение задоволи и двама ни, всеки се мислеше за по-добрия.
Ах, как сме тичали по книжарниците, когато се появи първото томче със стихове на Есенин, онова с брезичката. И как до късна презнощ сме рецитирали това пеещо “Шагане, ты моя Шагане!…”
Романтиката не ни беше чужда, навярно затова сме се захласвали и по високи идеи и развени знамена. Анастас Стоянов беше пълен с литературни замисли и намерения, които не всякога успяваше да завърши.
В едни години се случи така, че той изпадна в немилост пред властниците. Беше безработен, но не и отчаян. Той разбираше, че за писателя безработица не съществува, додето го има този бял лист и подострения молив.
На мен пък ми беше провървяло - бях главен редактор на варненското книгоиздателство. Обадих се на Анастас и му предложих да напише книга за нашето издателство.
Така една след друга се появиха “Танцът на Шива”, юношеският роман “Конници”, стихосбирката “Пралюбов”.
Конници! Този образ преминава през цялото му творчество и препуска също като него, неуморния конник в живота и в литературата.
Няма да забравя онази част от живота си, когато лежах в софийската болница, очаквайки непредсказуема операция. Анастас Стоянов дойде да ме види.
- Какво си се отпуснал? Я се стегни! Непременно трябва да сме живи, за да разкажем всичко!
Знам ли какво беше това “всичко”? Сега съм убеден, че не всичко е казано. Жребият на живота се падна на мен. Късметът беше мой. И тъгата е моя!