ПОСЪРНАЛИ МИНУТИ…

Осман Мустафов

***

Посърнали минути взривяват
тишината в паметта ми.
На речен бряг изтеглям
с тънка нишка удавените истини
(бездиханни, бледи в тънките си ризи).
Тежат на белите им мраморни нозе
вериги от безумства.
И кой ще плаща за стрелите,
проболи тихите ми нощи?
За тръпката в съня,
за онази яростна лавина,
помела в лудия си бяг
разцъфналите детелини?
Мираж - измамник е спокойното море -
в подмолните води се хапят диво
на болката ми хищните акули.
С копита чатка пулсът побеснял
в аортата дъга - корона над сърцето.
Казват - лекува времето.
С надеждата не съм се разделил.
И в моя сън, накъсан от видения,
Пегас чертае път към звездни висини.


***

Когато душата ми вече до теб
не притихва щастлива,
ще притвори след себе си тихо
вратата и ще тръгне
без да знае къде.
Зад стъпките ще стеле дим
недопушена цигара
до чашата със недопитото кафе.
Ще тръгне ничия и безпосочна,
пелиново ще u горчи.
Ще се усмихва - и под смях
ще крие дълбоки и тъжни очи.
Ако има смях сред студена зима
и капка от слънце в погледа благ,
сред ледове цветове ще поникнат
и на любов ще ухае пред нашия праг.
Ако ги няма,
(тялото може би ще остане),
душата просто си тръгва
и не знае къде.
След нея ще дими недопушената цигара
до чашата с недопито кафе.