CREDO
CREDO
Ако, дошъл на тоя свят, успееш
живота си да извървиш без страх;
ако тъгата придошла умееш
от чуждите да скриеш в шепа смях;
ако оплюван си, но не оплюваш,
наклеветен - не сееш клевети;
ако прощаваш, без да се преструваш,
но мъст в душата си не криеш ти;
ако в ласкатели не се заслушваш,
ако от свойта слава сам страниш;
ако мълвата хорска не допускаш;
ако, макар и грохнал, пак вървиш;
ако в нощта - и тъмна, и безлунна -
пак виждаш над главата си звезди,
а скъсаната във сърцето струна
слепяваш с кръв - отново да трепти;
ако в последния си ден отново
като войник изправен си на пост;
ако Смъртта - усойница отровна -
готов си да посрещнеш като гост;
ако след себе си оставиш нещо,
когато вече всичко си раздал -
простена да е всяка твоя грешка,
ти своя път със чест си извървял.
СЪРЦЕ
Cor ne edito.
Pythagoras (570 - 495 г. пр. Хр.)*
Недей сега! Не си хапи сърцето!
Не можеш участта да победиш -
съдбата се отрежда от Небето
и с нея цял живот - войник - вървиш.
Не можеш времето назад да върнеш.
Секундата летяща как ще спреш?
Не можеш житието да прекърпиш
и пак да почнеш втори път градеж.
Граденото, макар и да се срути,
следа оставя в твоето сърце,
а мислите, дори да са нечути,
с резец дълбаят старото лице.
Нима ще махнеш всички тези бръчки -
следи от миналите твои дни?
И как отново с прегорели съчки
ще палнеш огън пак да запламти?
Недей да търсиш някаква утеха!
Нали си още жив и се крепиш,
а споменът, макар и вехта дреха,
те стопля в дни, когато заскърбиш!
Недей на прошка чужда се надява!
По-трудно е ти сам да си простиш
за всяка грешка, сторена тогава,
когато си прохождал да вървиш.
Затуй сега не си хапи сърцето!
Посрещай с него радост и беди.
Пални си свещ и помоли небето
по твоя път до края да крепи.
———————–
*„Не си яж сърцето”, Питагор (лат.)
ПОНЯКОГА
На Щастието името е мъка!
Без мъка няма щастие, нали?
Дамян Дамянов
Не всичко, както искаш, се подрежда
в живота твой на този земен свят;
понякога със кукувича прежда
мечтите ти обрастват, даже мрат.
Понякога измамната Надежда
изчезва - дим - от кръгозора сив,
а силата внезапно се изцежда,
та сам се чудиш, че си още жив.
Понякога звездите се изгубват,
а Вярата с неверен е компас;
в лицето ветрове насрещни брулят,
а пък сърцето става топка мраз.
Понякога сълзите ти напират,
макар че дълго тука бил си мъж -
но облаците трупани не спират
в очите ти да ръсят шепи дъжд.
Понякога Вечерникът довява
зад ъгъла дочути зли мълви -
отровата душата разязвява
и после дълго раната кърви.
Но няма как, това е тук живота -
горчилка повече, по-малко мед;
превземаш бавно кота подир кота
и чакаш към Небето своя ред.
А може би във оня час последен,
на края на житейския кадрил,
ще разбереш, че в битките си земни
понякога все пак щастлив си бил.
СТАИЧКА В ДУШАТА
В памет на майка ми
Във стаичката тайна на душата,
където скритом влизаш само ти,
когато задушава пустотата
или пък болка тежка връхлети -
там винаги гори една свещица,
да гони с пламък лепкавия мрак,
а майка ти - икона на светица,
ръка протяга за милувка пак.
Там всичко съкровено се намира,
което във живота те крепи,
а мисълта се вслушва във всемира,
загледана в далечните звезди.
Тогава ангел от небето слиза
и те докосва тихо със крило;
облича те във чудотворна риза,
та белким пази от човешко зло.
Невидим, Бог тогава път посочва
и благо те повежда за ръка -
отново да откриеш здрава почва,
разколебан - да стъпиш на крака.
А в стаичката, скътана в душата,
свещта по-силно почва да пламти;
камбанен звън прогонва пустотата
и тръгваш пак по своите следи.
Захвърляш бремето на суетата
и възроден от майчин благослов,
нагърбваш пак товара на Съдбата,
сърце разкрил за земната любов.
А майка ти - видение - те води,
събрала сили даже от отвъд,
и споделила твоите несгоди,
сълзата ти изтрива за из път.
