ДЪЖД
превод: Христина Керанова
ДЪЖД
Изведнъж такъв провал.
Този дъжд.
Синьото посивя
и пожълтя
до мътен кехлибар.
По студените улици -
топлото ти тяло.
В някаква стая -
топлото ти тяло.
Сред всички хора -
отсъствието ти.
Хората, които винаги са
не ти.
Твърде дълго бях приятел
с дървесата.
И твърде близък с планините.
Навик беше радостта.
А сега
изведнъж
този дъжд.
ТАМ
Беше истинска катастрофа, разбира се.
Скъпата ни, непоносима тайна
винаги е катастрофа.
Опасности при опит да си тръгнем.
И после преосмисляне отново
и отново какво трябваше да направим
вместо каквото направихме.
Но пък за кратко само,
сякаш бяхме живи. Подведени,
подиграни, излъгани и измамени,
несъмнено. Но съвсем
за малко се отбихме
в един възможен живот.
ПРОВАЛ И ПОЛЕТ
Всички забравят, че Икар и летя.
Както когато любовта свърши,
или бракът се провали и хората казват
знаехме си, че е грешка, всички
казваха, че няма са се получи. На нейната
възраст, тя трябваше да го разбере. Но каквото
си струва, си струва да се провали.
Като да си там до онзи летен океан
от другата страна на острова, докато
любовта изтлява, a звездите
толкова екстравагантно пламтят, че
всеки би ти казал, че няма да е за дълго.
Всяка сутрин тя спеше в леглото ми
като видение, нежна
като антилопа в утринна мъгла.
Всеки следобед я гледах как се връща
по горещите камъни след плуване,
морето светнало зад нея, огромното
небе отгоре. Слушах я,
докато обядвахме. Как могат да кажат
бракът се провали? Като хората, които
се връщат от Прованс (когато беше Прованс)
и казват, че е хубаво, но храната мазна.
Вярвам, че Икар не се провали като падна,
а стигна края на своя триумф.
CПОМЕН ЗА НЕСЪЩЕСТВУВАЩОТО
Ах, вие, трите жени, които обичах в този
дълъг живот, и няколко други.
И четирите, които може би съм обичал или почти
обичал. Скитам се из тези гори
и песни съчинявам за вас. Някои за съжаление, други
за копнеж и една ужасна - за смърт.
Нося тайната на телата
и сърцата ви в мен. Срамната страст
и безсрамната интимност, видовете
тайно щастие и зазиданoтo в детството.
Възхвалявам ви гръмко сред дървета, отърсили
зимата, и тихо ликувам през лятото.
Двадесетина бяха, ако броите и голямата
и малката любов, и истинските, кратки
и продължителни. Нежната любов и онази
почти като животно с плячката си.
Каквото остана е живо в мен. Нетрайната
ви красота помня.
Вие сте като държави, в които любовта ми
живя. Като камбана сред дърветата
в която ечи вашата музика, щом се надигне вятър.
Музика от всичко, което сте забравили.
И краят й ще дойде с моя край.
ВНЕЗАПНО ВЪЗРАСТЕН
Влакът спира и ме събужда .
Храстите в дерето са бели
с първия сняг за годината.
Осветен влак преминава
бавно, абсолютно празен.
И той за Фукуока.
Опитвам се да усетя
дали имам нещо против. Може би
съм самотен. Трудно
се разбира. Може познатото
да го крие.
РУШИ
Откриваме сърцето само като разрушим, каквото знае.
Като дефинираме утрото отново,
откриваме утро, което идва току след мрака.
Можем да разбием брака на брак.
Като изискваме любов я разваляме, газим отвъд
обичта и дълбоко в устата на любовта.
Трябва да се отучим от съзвездията, за да видим звездите.
Но да се върнем към детството няма да помогне.
Селото не е по-добро от Питсбърг.
Само Питсбърг е повече от Питсбърг.
Рим е по-добър от Рим както звукът
от езиците на енотите, облизващи
кофата за смет отвътре
е повече от боричкането им в боклука. Любовта не е
достатъчна. Умираме и ни полагат в земята завинаги.
Трябва да упорстваме, докато още има време. Трябва
да гризем през дивото й, сладко тяло вече
в леглото ни, за да стигнем до тялото в тялото.
ПРЕДСТАВЯМ СИ БОГОВЕТЕ
Представям си как боговете казват,
ще се реваншираме. Ще ти изпълним
три желания, казват. Нека пак
да видя катеричките, отвръщам.
Нека похапна от угоеното прасе,
пълнено и печено на огромен шиш
навън, димящо в зимата
на моя квартал, когато обикновено бях
твърде беден, за да си позволя даже стоте грама,
които щастливо лапах, докато вървях по калдъръма,
покрай улицата на луната
и улицата на клетките за птици,
улицата на тишината и улицата на
фонтана с малкия пикльо. Ще ти дадем
мъдрост, казват дълбоките им гласове.
Нека най-сетне навестя Южет, казвам,
студентка от Алжир с огромни очи
която плахо ме покани в стаята си,
когато бях толкова млад и объркан
онази първа година в Париж.
Нека поне проваля живота си.
Помисли добре, подхвърлят търпеливо те,
пак ще те направим известен. Нека се
влюбя още веднъж за последно, моля ги.
Научете ме какво е тленност, подгонете ме
към настоящето. Помогнете ми да
открия тежестта на дните си. Да са пълни
нощите ми, а сърцето да е диво.
MЕЖДУВРЕМЕННО
Нещо чака. Докато се разхождам между боровете
покрай реката, то чака. Чака от дълго време.
В Южна Франция, в Белгия и дори в Алабама.
Сега чака в Нова Англия, докато отправям благодарна молитва
почти за всичко: за опосума, мъртъв на нечия морава,
странната светлина на дигата, докато Нортхамптън спи,
и защото алеите между къщите в гръцките махали
са точно с ширината на магаре, натоварено от всяка страна
с ечемик. Самотата е майчиното мляко на Америка.
Сърцето е чужда страна, чийто език никой
от нас не знае добре. Зимата се задържа в гората,
но вече изглежда изхвърлена, защото птиците се върнаха
и пеят безгрижно; сякаш дългият, властен декември
никога не го е имало. Девет години нещо чака в мен.
Животът ми е приятен, както обикновено. Тялото ми е благословено
и духът ми - чист. Но чакането не спира.
