ОТКЪДЕ ИДВАШ ТИ
Легенда
В далечното минало, там зад Пъстрина срещу Охрид, имало голямо турско имение с конак на видинския валия.
Пътувайки по този път, турските потери спирали вляво срещу с. Ракево да починат в бранищата под сенките на дъбовите дървета, а изгладнелите коне да се напасат в сочните ливади на отсрещния склон в ниската част, на който всред кичести брястове се гушел християнският храм „Св. 40 мъченици”. /Според един надпис на неговите стени, разчетен през 1927 г. от Г. Христов, учил духовно училище, манастирът е изграден през 711 г./.
Отвъд реката срещу манастира в равнината имало малко селце Лопен. Веднъж тук спрял за отдих отряд турски еничари. Един от тях - Рашид, решил да се поразходи наоколо. Току-що било завършило богослужението в манастира и момите, пръснати в ливадите, берели киселец и полски цветя. Сред тях била и селската хубавица - мома Яна. Огледал я еничаринът, трепнало мъжкото му сърце, харесал я, приближил се до нея.
- Как те викат, хубавице? - запитал той.
Вдигнала глава тя и изгледала еничарина - красив, строен бил той, а очите му едни такива меки, галят с погледа си. Трепнало нещо в нейните гърди.
- Викат ми Яна …
- Искаш ли да се ожениш за мене?
- Не бива, аго, не съм мома за тебе - навела глава тя.
- Ако се оженим, ще остана при тебе в селото ви - настоявал Рашид.
- Баща ми трябва да каже, аго. Живеем хей в оная къща - и тя посочила селцето отсреща.
Отишъл еничаринът в селото, влязъл в къщата на Яна и рекъл кротко на бащата:
- Приемаш ли ме в своя дом?
- Ако си дошъл за добро, седни - посрещнал го той.
- Зет искам да ти стана. Даваш ли ми Яна за невеста?
- Аго, моят дом е християнски и в него няма място за друговерец, дъщеря ми на турчин не давам! - възпротивил се бащата.
Докачил се еничаринът, измъкнал кривия ятаган, но веднага го прибрал.
По обратния път срещнал Яна. Казали що говорили и се разделили.
Надвечер еничарите заминавали и стигайки конака отседнали там за нощуване. Когато месечината осветила връх Чух петел, Рашид яхнал коня си в посока на планината Пъстрина и не се завърнал. На сутринта, изпратените да го търсят еничари, намерили неговите дрехи край извора - горе на малкото селце Гергич, но от него ни следа. Ядосал се турският началник:
- За еничарин село изтребвам! - и заповядал селото да се изгори, мъжете избият, а жените и децата да се откарат в близкия турски чифлик на Ариф бей. Така с. Гергич престанало да съществува, а земите му преминали към владенията на видинския валия, който години по-късно продава част от тях на Ибрахим Пашаджик бей от Берковица. Мястото, където били изклани /съсечени/ мъжете на Гергич, днес носи името Сечар.
Но в действителност - еничаринът не бил убит. След изкъпване в извора, той облякъл нови български дрехи, които купил срещу жълтица от един селянин и захвърляйки еничарските си дрехи, яхнал своя кон към манастира, където, съгласно уговорката, го чакала хубавата Яна. Внезапно породените чувства привличали двамата безумно влюбени един към друг.
Рашид-еничаринът, избягал от своята служба, а мома Яна, напуснала бащиния си дом, го очаквала под големия бряст… Щом пристигнал, двамата се хвърлили в прегръдка. Опиянени още повече от близостта, те се качили на коня и препуснали в лунната нощ през Валога към Овразите, където няколкото буйни извори поставяли началото на реката, що минавала покрай манастира.
На това място решили да се заселят двамата влюбени - далеч от хората и големия път. В следващите дни съградили свой дом - вкопано жилище. Рашид донесъл от Караджиняко и засадил 10 липи, та когато цъфтят, целият дом и наоколо да ухае на липов цвят. Искал той на българката Яна да й бъде хубаво. И така заживели двамата млади.
Минала година, родило им се момче. Нарекли го Райчо, а когато бебето станало на 3 месеца го отнесли в манастира, да бъде кръстено от поп, по християнски.
Посрещнал ги старият игумен и ги запитал:
- От кое село сте?
- От горе - там у Липите - отговорили те.
Преди детето да бъде кръстено, Рашид приел християнската вяра и българското име Рангел. Така новото селище, чиито първи заселници били Рачо - Рашид и Яна се увеличило с още един жител - малкият Райчо - момчето от Липите, както после ще му викат децата на преселниците.
В по-следващите години, турците отсядайки в ливадите до манастира, започнали все по-често да посещават селището Лопен. Те задигали добитък и храна, опозорявали жените, убивали мъжете.
За да се спасят от турските издевателства, голяма част от селяните се вдигнали и отишли да живеят горе във липите, далеч от Големия път, там, където бълбукала студената и бистра изворна вода /години по- късно направените там чешми ще бъдат наречени: Бъковец, Лъгя, Горната, Стублиците/.
Така от едно, селото става на две - Долно при манастира и Горно при изворите. Нещо повече, с годините от имената им Липите и Лопен се създава едно - Липен.