ФЕЯ
Още през първата ми година като студент се случи нещо, което промени моя живот, макар че тогава едва ли го съзнавах. Бях се върнал в Пловдив при майка ми след първия семестър, за да си почина и поохраня, пък и да се срещна с приятелите ми там…
На третия ден след пристигането ми отидох до кварталния магазин за нещо, не помня вече за какво. Впрочем блока в който живеех представляваше една грамада с четири входа, в която живееха около 120 семейства.
Намираше се в квартал „Юрий Гагарин”, който се простира непосредствено до Международния панаир в Пловдив. Не харесвах особено мястото. Беше пълно с подобни правоъгълни и скучни сгради, а точно до този, в който живеех, северните прозорци на апартамента ни гледаха към южните тераси на абсолютно същия мравуняк като нашия.
Бях живял в центъра на града преди да се преместим тук. И то точно в подножието на Сахат тепе, което и досега за мен си остава едно от най-живописните кътчета на Пловдив.
Там прекарах около пет-шест години, последните от моето детство, за което винаги ще бъда благодарен на съдбата. Защото останаха в моето съзнание като незабравими. Малко е да се каже, че бях отчаян, когато закупихме този апартамент и трябваше да се преместим. Но това е друга тема.
Закрачих по тротоара покрай оградата на съседната Детска градина с наперената походка на национален състезател по скокове във вода, какъвто бях преди казармата така, както ме бе учила моята треньорка Зарева, на която викахме Зара. Човек винаги трябва да се движи изправен, с широко разгънати рамене и вдигната глава. Времето беше прекрасно и нищо чудно, защото се намирахме в края на лятото.
Точно преди да завия към магазина, срещу мен се показаха две момичета. Едното от тях беше със златиста, чуплива коса, която падаше върху раменете му на вълни и имаше пъстри очи. Стъпваше леко като газела с дългите си крака и беше изваяна като нимфа.
Щом я видях, дъхът ми секна. Сякаш беше създание от света на феите. Стори ми се обгърната с вълшебство. Момичетата си говореха и се смееха когато се разминахме, но ми се стори, че все пак ми хвърлиха по един поглед.
Седнах на първата случила се пред мен пейка и си поех дъх. За пръв път ми се случваше да бъда така поразен от друго човешко същество. Загледах се след тях и ги видях да завиват към блока, съседен на моя.
Почти изтръпнах от щастие като си помислих, че може би тя живее там. Не знам колко време съм седял на тази пейка, но се чувствах сякаш някой ми е подарил безценен подарък.
Бях зашеметен и изненадан, едновременно странно смирен и щастлив. Макар че не знаех дали пак ще я видя. Може би отиваше на гости при приятелката си. Но си помислих, че Господ няма да позволи това да е просто случайност и никога повече да не се срещнем.
Не помня какво купих от магазина, но когато се прибрах, майка ми ме изгледа учудено. За щастие не каза нищо. Вероятно си е помислила, че съм ударил две-три „манджи” в кафенето. „Манджа” беше името на модерното тогава пловдивско питие от коняк, смесен с кока-кола. Несъмнено съм изглеждал като замаян.
Затворих се в стаята си и пуснах на магнетофона последната си придобивка - страхотната рок-опера на Ендрю Лойд Уебър „Исус Христос суперзвезда”. Презаписал я бях от един приятел. Тя беше другото нещо, което ме бе поразило и аз постепенно я разучавах на китарата си. Мога с ръка на сърцето и сега да я определя като небесна музика и едно велико произведение на човешкия дух.
Впрочем големият прозорец на моята стая гледаше точно към терасите на оня блок, към който завиха момичетата. Терасите обхващаха цялата му южна фасада на някакви си десетина метра от мен. Естествено, веднага го отворих и се инсталирах до него.
Гледката не беше кой знае какво. Терасите бяха отрупани с окачено пране и някакви стари мебели. Виждаха се само няколко лелки, които шетаха. Скоро и те изчезнаха. От моята фея нямаше и помен.
Независимо от това, цял следобед не мръднах от прозореца, вследствие на което пепелникът до мен се напълни с угарки. Бях усвоил в казармата и този порок. В скута ми лежеше моята любима китара, с която от време на време се утешавах. Така в общи линии минаха няколко дена.
Понякога телефонът звънеше, като се обаждаха предимно приятелите ми музиканти да ме канят да посвирим нещо или на актуален купон. Отговарях им, че съм зает.
Майка ми вече почна да се тревожи, че по цял ден не излизам и забравям да се храня. Тя беше много деликатна жена и само веднъж ме попита дали не съм болен. Успокоих я доколкото можах, но от главата ми не излизаше златокосата фея, която така и не се показваше на никоя тераса.
Започнах вече да си мисля, че тя не живее тук, а просто е посетила някаква приятелка. Но колкото и да се мъчех, не можах да си спомня как изглеждаше момичето, което се разхождаше с нея. Имах само някакъв смътен спомен, че май беше чернокоса и слабичка като моята фея.
Оказа се, че следващият ден е трети септември, а това е моят рожден ден. Някак неусетно бях станал на 22 години. Познавах вече много момичета, предимно студентки като мен и не можеше да се каже, че бях особено целомъдрен.
Но те сякаш бяха между другото. С никоя от тях не бях усетил онзи вълшебен трепет, който сега изпитвах. И откровено казано, не ми се празнуваше. Виж, ако феята беше с мен, денят щеше да бъде незабравим. Но нея я нямаше и едва ли щеше да се появи точно утре…
Но това утре, така или иначе дойде и сутринта в стаята ми влезе мама:
- Честит рожден ден, моето дете! - каза тя и ме целуна - Пожелавам ти всичкото щастие на света!
В очите й напираха сълзи. Тя остави на масата един пакет в луксозна опаковка и ме прегърна. Милата ми тя! Почувствах любовта й така силно, че казах трогнат:
- Благодаря, маме! И ти да си ми жива и здрава!
- Ела оттатък! - продължи тя - Направила съм ти закуска…
И излезе тихо, вероятно да си поплаче на спокойствие.
Отворих подаръка й и едва не подскочих от радост. Беше сборник от партитури на произведения за китара от Сеговия - бащата на испанската класическа китара. Къде ли го беше намерила? Това беше истинско съкровище!
Но чудесата през този необикновен ден едва започваха…
Около девет часа погледнах крадешком към отсрещните тераси и краката ми се подкосиха. На една от крайните тераси, почти срещу моя прозорец се бе появила тя, моята фея.
Просто не можех да откъсна погледа си от нея. По-прекрасно нещо не бях виждал досега. Тя не беше високо момиче, но имаше такова изящно тяло и лице на богиня, че отново почувствах как оставам без дъх.
Златистата й коса бе леко разпиляна от вятъра, а тя се усмихваше. Боже мой, тя се усмихваше на мен! Докато го осъзная, феята вдигна ръка и ми помаха. Аз също й помахах в отговор. Помислих си, че това е най-хубавият подарък за моя рожден ден. С други думи - бях на седмото небе.
Грабнах най-дебелия си флумастер, дръпнах прозореца към мен и на обратната му страна написах с едри печатни букви:
„ЩАСТЛИВ СЪМ, ЧЕ ТЕ ВИЖДАМ!
АЗ СЪМ ИВАН. ДНЕС ИМАМ РОЖДЕН ДЕН.
КАНЯ ТЕ НА МАЛКО ПАРТИ. МОЛЯ ТЕ, НЕ МИ ОТКАЗВАЙ!”
Отдолу написах и телефона си.
После затворих прозореца, за да може тя да прочете написаното. Както казах, деляха ни не повече от десетина метра, а буквите на моето послание бяха почти по десет сантиметра всяка и запълваха целия голям като витрина прозорец.
Внезапно тя се обърна и се прибра вътре, но почти веднага излезе и видях, че държи в ръката си бинокъл. След малко ми махна и отново влезе вътре.
Тъкмо се чудех защо и тя се появи отново, като вдигна един лист на който пишеше само една дума „ДА”. Малко е да кажа, че се зарадвах. Почувствах се неимоверно щастлив. Размахах и двете си ръце да покажа, че съм разбрал и тя ми махна усмихната в отговор. След това изчезна от терасата като видение.
Грабнах телефона и започнах да звъня като луд поред на всичките си близки приятели. Казах им, че правя купон за рождения си ден и не приемам отказ. После изхвръкнах от стаята и намерих майка си в кухнята. Правеше празничен обяд. Ако някой се чуди защо не споменавам баща си, искам да се знае, че той не живееше постоянно с нас в Пловдив. Неотдавна беше станал кмет на Сопот, родният му град и само от време на време прескачаше да ни види.
- Майче! - прегърнах я аз. - Довечера съм поканил приятели на купон. И не само това. Ще дойде и най-прекрасното момиче на света. Това ще бъде голям празник! Така че отивам до магазина да заредя каквото ще трябва за празненството.
- Добре, сине - зарадва се тя, може би защото най-после съм заприличал на себе си. - Много хубаво! А тя как се казва?
- Не знам още - отвърнах аз, без да обръщам внимание на учуденият й поглед - Но това не ми пречи да съм влюбен до уши. Довечера ще я видиш. Току-що се разбрахме…
- Но как? - учуди се моята скъпа майка.
- Не се чуди, днес синът ти е вълшебник! - целунах я аз и грабнах чантата.
Вечерта прекарахме царски. Имаше достатъчно пиене, имаше вкусно ядене, музика за душата и даже торта. Но кулминацията на купона за мен беше, когато на вратата се позвъни.
Моята фея беше там с букет цветя в ръката. Отблизо ми се стори още по-зашеметяваща. Косата й грееше като злато и се стелеше по раменете й като вълни. Лицето й беше фино, а усмивката - топла.
- Здравей - каза тя. - Аз съм Мария. Честит рожден ден! - и ми подаде букета.
- Благодаря ти, че дойде! - успях да кажа само аз. - Ела да те представя на приятелите си.
Когато влязохме в хола присъстващите дружно я аплодираха, защото вече им бях проглушил ушите с нея. Тя изглеждаше смутена, но усмихната и развълнувана.
Запознах я с всички и после Краси, басистът на групата, ми вика:
- Гепи, ти ни застреля бе, човек! Откъде го изрови това бижу?
- Съседка ми е - рекох.
- Голям късметлия си, да знаеш…
Изглежда неговото мнение споделяха всички, защото тя изведнъж се оказа в центъра на компанията. Държеше се скромно, но безкрайно естествено, което ме очарова. Оказа се, че е на петнадесет години. И танцуваше чудесно.
В нейна чест импровизирахме едно спонтанно джамбуре с китара, саксофон и чекмедже вместо барабани. Изобщо, прекарахме си една звездна вечер, особено аз.
Седмицата след този запомнящ се рожден ден прекарахме заедно. Оказа се, че и тя била впечатлена от първата ни среща на тротоара. Не знам защо ми викаше „мечо”, а аз я наричах „моята фея”.
Оставаше още една седмица преди да тръгне за училище и ние я запълнихме със скитане из целия град и незабравими вечери. Заведох я даже до моето любимо Сахат тепе, където познавах всеки камък.
Една сутрин, докато й махах от прозореца към нейната тераса, тя направи недвусмислен жест, че ме кани вкъщи. Разбира се, веднага се озовах пред вратата й.
- Родителите ми ги няма - каза Мария. - Влизай, че захладня…
Влязох в нейната стая и видях, че леглото й още не е оправено.
- Сега ставам, не се чуди… - усмихна се тя.
Отидох при нея и я прегърнах. После се целунахме и преди да разберем какво става се озовахме в леглото. Почувствах се като в рая. Както и предполагах, тя беше девствена.
Но ние се обичахме и всичко става от само себе си. Единственото, което я учуди беше, че аз повторих. Сега вече бяхме истинска двойка.
След една седмица се разделихме, защото аз трябваше да се върна в института, а тя тръгваше на училище. Но аз често прескачах до Пловдив, а няколко пъти и Мария ми гостува в София. Така я карахме от разстояние, но това не ни пречеше.
Все пак след три години се разделихме. Сега няма значение кой беше виновен. Но много по-късно, в спускащата се вечер аз написах следното:
„Една любов си тръгна, отиде си разплакана…
И само като фея в някой сън минава леко.
Да ме докосне с топлите си устни в мрака.
И да изчезне със сърцето ми…далеко.
Това бе толкова отдавна, а сякаш беше вчера.
Бог от терасата забрави да я вземе.
А тя ми маха и до днес, но как да я намеря?
Защо сме толкова безпомощни пред времето?”