ПОЗИЦИИ
превод: Христина Керанова
ПОЗИЦИИ
“Това не прилича на любов” -
каза радио психологът
на пребитата жена,
която настояваше, че съпругът й я обича.
И аз, воайор в бавния трафик,
неспособен да спра
да слушам, неспособен на нищо,
чух как жената заплака,
чистият нож на истината
забит сега в нея.
Беше почнало да вали,
както често става във филмите,
когато героят открива,
че в затвореното му сърце
няма място за още нещо,
но алчността на моето сърце
е огромна, и тежкият дъжд
няма нищо общо с мен.
Въпреки това, когато тя каза:
“Той е добър с мен, общо взето”
даже на мен ми писна,
толкова лесно си представих останалото,
как ще я обърка с нежност,
тиквайки едно извинение право в лицето й.
ОБРАТНАТА СТРАНА
И обратната страна си има обратна страна.
японска поговорка
Затова, когато кажем истина
някои от нас внезапно се чувстват глупави
сякаш тесте се разбърква вътре в нас
и ето го - обратното
на това, което казахме.
И може би затова, докато се влюбваме
вече и разлюбваме.
Затова уплашените и наивните
се вкопчват в една история,
само една версия на голямата мистерия.
Образ и остатъчен образ, о, дори
непредубедените копнеят за измислица
да управлява нещата в -
моментна снимка, лъжата на рамката.
Как да не полудеем ,
ние, които се оказваме принудени
да живеем с точката, многоточието, думата
още ненаписана.
ПРЕДИ ДА ТРЪГНЕМ
Само да е ясно -
никакъв хленч по пътя.
Ако хленчиш, ще заседнеш
някъде с хора
като теб. Това е неписан закон.
Обуй туристически обувки. Приготви си храна
и дрехи за преобличане.
Вървим бавно. Издръжливост само
не стига, макар че без нея
няма да стигнеш до мястото,
където се изисква повече от теб .
Очаквай, че ще има време,
когато ще се страхуваш.
Дръж нечии ръце и треперете заедно,
ако трябва, но помни
че всеки от вас е сам.
Къде отиваме?
Не става въпрос за тук или там.
И ако някога почувстваш, че не можеш
да направиш и една крачка, представи си
какво ще бъде да пристигнеш,
ако не по-мъдър, малко по-осъзнат
как да обитаваш средата
между нещастието и радостта.
Стъпвай полека. В по-високите райони,
където основата е несигурна,
да забавиш означава да оцелееш.
Щастието е друго пътуване,
почти приключва преди да започне,
гарантирано да разочарова.
Ако си дошъл за това, кажи си го,
ще ти върнат парите .
Надявам се, всички осъзнават, че всяко време
е чудесно време за смях. Престориш ли се,
обаче, фалшив смях
ще те придружава като хлопатар
до края на дните ти.
Ще се лишиш завинаги от сериозността
на клоуна. В някакъв момент
скалите ще станат назъбени,
пропастта отвесна. Това няма да е
бездната, която ще видиш, като погледнеш надолу.
Бездната, ще откриеш
(ако стигнеш до тук),
обикновено е по-близо -
в дъното на нещо,
което все още трябва да проумееш,
или някой, който се представя за твой довереник.
Слушай ме. Не ме слушай. Аз ще
казвам такива неща и имам предвид и двете.
СИЗИФ ПРИЕМА СЪДБАТА СИ
Напоследък само той виждаше камъка,
така че като спираше за кифла
в пекарната, после за вестник
от онези будки само с монети,
той приличаше на всички останали
на път за работа. Храната -
боговете считаха -
ще го държи жив
за да страда, а новините от света
само ще го карат да се чувства по-зле.
Нека си мисли, че има избор:
той ни принадлежи.
Рутина, не ритуал, повторение,
което никога няма да значи нещо повече
в края си, отколкото в началото…
Сизиф търкаля камъка
покрай аромата на ярки цветя,
пo шумните улици
в изобилието и празнотата,
всяко изкачване начало
на познатото спускане.
А сънят бе жесток отдих;
от тъмното дъно на душата му
изплува обичайната тиня.
Една сутрин, обаче, с изтръпнали
от болка крака
под палещото слънце,
като пак претегляше бързото спокойствие
на самоубийството
на фона на наказанието,
което минаваше за живот,
Сизиф се усмихна.
Беше усмивката на комарджия,
когато накрая реши да се оттегли,
за да остане жив
за друга игра, усмивка
толкова дълбоко в него, че беше невидима.
Боговете потънаха обратно
в ефирните си кресла. Сизиф усети,
че ги бе лишил от нещо,
вече по-сам от всякога.