Андрей Дементиев

превод: Татяна Любенова

БАЩА

Баща ми се предава. И тревожната старост
вече започна своите тържества.
От силата някогашна не много остана.
Аз гледам баща си с тъга.

И крия тъгата, и безгрижно се смея,
старая се да не се издам…
Той сякаш разбира, надига се весело,
като късното слънце през есента…

Разделени ний бяхме дълги години.
Един друг се старахме да се разберем.
Годините като камъни тежки рушиха
на моя баща доброто сърце.

По позната пътека, когато той иде
и да го посрещна излизам аз,
в късна тревога сърцето се свива:
ще си тръгне… И вече никой до нас…

——————————

ЗА НИЩО НЕ СЪЖАЛЯВАЙТЕ

Никога и за нищо не съжалявайте,
ако случилото се не може да се промени.
Като бележка от миналото тъгата смачкайте,
скъсайте крехката нишка с миналото си.

Не жалете никога, за това що се случи.
Или за това, което не може да се състои.
Само езерото на душата да не се размъти
и надеждата като птица в душата да лети.

Не съжалявайте за делата и добротата си,
дори към вас всички с насмешка да гледат.
Някого нарекли гений, друг до пост добрал се,
не съжалявайте за бедите техни.

Никога за нищо не съжалявайте, недейте.
Че сте започнали късно или сте тръгнали рано.
Нека някой свири блестящо на флейта.
Но той взема песни от душевната ви рана.

Никога, за нищо не съжалявайте, недейте.
За изгубените дни, за любовта изгорена.
Нека друг свири блестящо на флейта.
Още по-блестящо слушате вие рефрена.

——————————

СПОМЕНИ ЗА ЕСЕНТА

Колко спокойна есен…
Ни мрачни дъждове, ни ветрове.
Дай да захвърлим всичко лесно,
в името на огньовете.

Те се разгарят някъде…
Зад покривите не ги виждаме.
Изгаря в тях щедрото лято.
А ний ще горим още в грижите.

И този пламък светлеещ в нас
до края ще ни пречисти.
С ликуваща светлина
сърцата си ще осмислим.

Дай всичко да изоставим,
домът си, делата си градски.
И след отлитащите ята
песен да им изпеем, братски.

И ще бъде прекрасно всичко.
И ще шумят златни листата.
На листата, като на лястовички,
няма да пречим на полета.

И близък, и скъп ще ни стане,
залез, в тъмата потъващ.
Ще ти се стори нов града,
когато в него се връщаш.

——————————

МОЛИТВАТА НА ШОПЕН

В небето звезди са пръснати,
тих глас във нощта.
Пощади ме, о, Господи,
отлъчи ме от любовта.

И вечерната наша приказка
своя кръг голям да завърши.
Отлъчи ме от тази мъка
на това, което ще свърши.

Между сините борове
навеки ще се простим.
Пощади ме, о, Господи,
изгаси светлината ти.

Нека всичко да рухне, мило,
да угаснат тези души.
Отлъчи ме от моето минало,
тази болка да отболи.

От усмивката й божествена
и от сълзите ме отвикни.
От единствената ми, женствена,
ме отлъчи…

——————————

СЛЕД НАС

На А. Вознесенски

Ще бъде същото след нас,
нас няма да ни има.
Когато тръгнем в някой час,
не ще са загубите зрими.

Ще се отрони там звезда,
сълза над ручей.
Не ще остане ни следа -
банален случай.

Аз от смъртта не се боя,
но е нелепо
да скъсаш тайния съюз
между земята и небето.

Дори и нишчица една,
едва забележима,
да е самотна тишина
над тъмния лес зимен.

Край огъня е песента,
сълзата късна…
И преди мен беше така,
след мене също.

Със всичко, дето е било
раздялата е тежка,
с което любиш ти на зло
и мразиш със насмешка.

Но някой пак, за първи път,
на път ще тръгне.
Листа от бряста ще летят
в стъкла тъмни.

Ще бъде същото след нас.
И слава Богу!

——————————

ДВА ЛЕБЕДА

От ято лебеди се отделиха.
Двама останаха в небето.
И уморени, в път се заблудиха.
Страх се прокрадна във сърцето.

Под тях земята беше чужда,
пустиня без глътка вода.
В душата песен затрепери,
сякаш предчувстваща беда.

Над нея леко той се вдигна
и пак я позова напред.
Той беше мъдър, беше силен.
Ще ги спаси това Небе.

И за умората забравили,
се устремиха белите крила.
Разделяше се тя със себе си,
но с него не - не би могла.

——————————

КОГАТО ЛЮБОВТА СИ ТРЪГВА

Когато любовта си тръгва,
бъди добър за сбогом ти.
От миналото си свободен,
ала от паметта - не си.

Аз моля да си благороден.
Без хитрости и без лъжи.
Когато любовта си тръгва,
достойно ти я изпрати.

И за отминалото щастие,
или пък за обиди страшни,
за миналото в настоящето
дължим по кредит плащане.

За своята любов бъди достоен,
отишла си или дошла.
Пред щастието равно струваме,
а друга е за мъката - цена.

——————————

***

на И. Л. Андроников

А мен ми се присъни, че Пушкин бил спасен
от Соболевски… Негов мил приятел,
с достойнство и блясък, дуелът той възпрял.
Не се е състоял. Останали са болката и ярост.
И шум великосветски, така му бил противен…
Но Соболевски, за нещастие, в Европа бил тогава.
А мен ми се присъни, че Пушкин бил спасен…
Всичко беше просто: на Троицкия мост
той срещнал Натали. И спрели екипажите.
Тя била с воал и сред сребриста прах.
Той слязъл, поклонил се, да каже: не ме чакай.
Могла да промени във този миг съдбата,
но за нещастие, била тя толкоз късогледа,
съпругът не познала, стопила се в мъглата…
А мен ми се присъни, че Пушкин бил спасен…
Под дулото на пистолета, не свеждайки очи,
Данзас напред пристъпил и заслонил поета.
Само лесът дочул какво му казал той.
Ръката си отпуска Дантес, несъстоял се.
Но пленник на честта, поетът не посмял,
останал той на място. И изстрел прогърмял.
А мен ми се присъни, че Пушкин бил спасен…

——————————

НА СЕЛО

Обичам дъжд когато по покрива почуква
и всичко в мен тогава замислено мълчи.
Мелодията на дъжда еднообразна чувам.
Прекрасна тя е. И се слива със душата ми.
Подобно мъничко дете, с щастливо съм сърце.
Дъх на сено от сеновала се излива.
Блести тревата със зелена светлина.
Стихва дъждът. И скоро във небето сиво
ще се разплискат езера от синева.
Стихва дъждът. От плевнята се измъкни.
Всичко наоколо е като в първи час.
Дъгата ще сравня със райските врати,
където имах щастие да бъда аз.

——————————

ЛЕРМОНТОВ И ВАРЕНКА ЛОПУХИНА

1.
Прощаваха се те завинаги,
но и не знаеха това.
Угасна тяхната звезда изстинала,
тихо догаряше свещта.

„Аз обещавам да Ви помня…
Да доживеем нова среща…”
И всеки час, и всеки ден
ще чува думите му вещи.

Ала не го дочакала,
със друг печално се венчала.
Той мислел: „Живот, отлетя…”
А пък животът бил в начало.

2.
Той сложи в храма две свещи.
Една за здраве на любимата,
в нощта лъчът й да трепти
като душата му безименна.

И той запали втора свещ,
за упокой на любовта си.
А може пламъкът горещ
горчиви строфи да разпали?

Животи два са… И два края…
А чувствата им изравни смъртта
и върху женското лице накрая,
свещта поетова там догоря.

——————————

СРИВАТ БАЩИНАТА КЪЩА

Събарят бащин дом.
Рушат сякаш душата.
Тук всичко е разлом
и минала отплата.

Простихме се със себе си.
В изтеклите години,
като събор църковен,
той пазеше душите ни.

Един живот във него,
беди познахме, радост.
Обхванати са в огън
спомените млади.

И толкова е тежко,
какъв ден доживяхме…
Не скриваме сълзите
и думите засядат.

В този последен час
домът ни гледа мрачен.
Дали той жали нас,
или за миналото плаче.

ОТЕЦ

Отец мой сдаёт. И тревожная старость
Уже начинает справлять торжество.
От силы былой так немного осталось.
Я с грустью смотрю на отца своего.

И прячу печаль, и смеюсь беззаботно,
Стараясь внезапно не выдать себя…
Он, словно поняв, поднимается бодро,
Как позднее солнце в конце октября.

Мы долгие годы в разлуке с ним были.
Старались друг друга понять до конца.
Года, как тяжелые камни, побили
Весёлое, доброе сердце отца.

Когда он идёт по знакомой дороге
И я выхожу, чтобы встретить его,
То сердце сжимается в поздней тревоге.
Уйдёт… И уже впереди никого…

——————————

НИ О ЧЕМ НЕ ЖАЛЕЙТЕ

Никогда ни о чём не жалейте вдогонку,
Если то, что случилось нельзя изменить.
Как записку из прошлого, грусть свою скомкав,
С этим прошлым порвите непрочную нить.

Никогда не жалейте о том, что случилось.
Иль о том, что случиться не может уже.
Лишь бы озеро вашей души не мутилось
Да надежды, как птицы, парили в душе.

Не жалейте своей доброты и участья,
Если даже за все вам - усмешка в ответ.
Кто-то в гении выбился, кто-то в начальство…
Не жалейте, что вам не досталось их бед.

Никогда, никогда ни о чём не жалейте.
Поздно начали вы или рано ушли.
Кто-то пусть гениально играет на флейте.
Но ведь песни берёт он из вашей души.

Никогда, никогда ни о чём не жалейте.
Ни потерянных дней, ни сгоревшей любви.
Пусть другой гениально играет на флейте.
Но еще гениальнее слушали вы.

——————————

ВОСПОМИНАНИЕ ОБ ОСЕНИ

Какая спокойная осень…
Ни хмурых дождей, ни ветров.
Давай всё на время забросим
Во имя далёких костров.

Они разгораются где-то…
За крышами нам не видать.
Сгорает в них щедрое лето.
А нам ещё долго пылать.

И может быть, в пламени этом
Очистимся мы до конца.
Прозрачным ликующим светом
Наполнятся наши сердца.

Давай всё на время оставим
Дела городские и дом.
И вслед улетающим стаям
Прощальную песню споём.

Нам будет легко и прекрасно
Листвой золотою шуршать.
И листьям, как ласточкам красным,
В полёте не будем мешать.

И станет нам близок и дорог
Закат, уходящий во тьму.
И новым покажется город,
Когда мы вернемся к нему.

——————————

МОЛИТВА ШОПЕНА

В небе звёздные россыпи.
Тихий голос в ночи.
Пощади меня, господи,
От любви отлучи.

Наша сказка вечерняя
Завершает свой круг.
Отлучи от мучения
Предстоящих разлук.

И меж синими соснами
Мы простимся навек.
Пощади меня, господи,
Погаси этот свет.

Пусть все в жизни нарушится
И потухнет душа.
Отлучи от минувшего,
Чтобы боль отошла.

От улыбки божественной
И от слёз отучи.
От единственной женщины
Отлучи…

——————————

ПОСЛЕ НАС

А. Вознесенскому

Всё будет так же после нас.
А нас не будет.
Когда нам жизнь сполна воздаст,
У мира не убудет.

По небу скатится звезда
Слезой горючей.
И не останется следа.
Обычный случай.

Я вроде смерти не боюсь,
Хотя нелепо
Порвать загадочный союз
Земли и неба.

Пусть даже ниточкой одной,
Едва заметной,
Став одинокой тишиной
Над рощей летней.

Негромкой песней у огня,
Слезою поздней…
Но так же было до меня.
И будет после.

И всё ж расстаться нелегко
Со всем, что было.
И с тем, Что радостно влекло
И что постыло.

Но кто-то выйдет в первый раз
Вновь на дорогу.
И листья сбросит старый вяз
У наших окон.

Всё будет так же после нас.
И слава богу.

——————————

ДВА ЛЕБЕДЯ

Отбились лебеди от стаи.
Вдвоём остались в небесах.
С дороги сбились и устали.
И в сердце к ней Прокрался страх.

Внизу была земля чужая,
Пустыня без глотка воды.
И песня в горле задрожала,
Как плач в предчувствии беды.

Чуть-чуть поднялся он над нею
И вновь позвал её вперед.
Он был мудрее и сильнее.
Он знал Лишь небо их спасет.

И, забывая про усталость,
Рванулись белые крыла.
Она уже с собой рассталась…
Но с ним расстаться не могла.

——————————

КОГДА ЛЮБОВЬ УХОДИТ

Когда любовь навек уходит,
Будь на прощанье добрым с ней.
Ты от минувшего свободен,
Но не от памяти своей.

Прошу тебя, Будь благороден.
Оставь и хитрость и враньё.
Когда любовь навек уходит,
Достойно проводи её.

Достоин будь былого счастья,
Признаний прошлых и обид.
Мы за былое в настоящем
Должны оплачивать кредит.

Так будь своей любви достоин,
Пришла или ушла она.
Для счастья Все мы равно стоим.
У горя Разная цена.

——————————

* * *

И. Л. Андроникову

А мне приснился сон, что Пушкин был спасён
Сергеем Соболевским… Его любимый друг
С достоинством и блеском дуэль расстроил вдруг.
Дуэль не состоялась. Остались боль и ярость.
Да шум великосветский, что так ему постыл…
К несчастью, Соболевский в тот год в Европах жил.
А мне приснился сон, что Пушкин был спасён…
Всё было очень просто: у Троицкого моста
Он встретил Натали. Их экипажи встали.
Она была в вуали в серебряной пыли.
Он вышел поклониться, сказать пускай не ждут.
Могло всё измениться в те несколько минут.
К несчастью, Натали была так близорука,
Что, не узнав супруга, растаяла вдали.
А мне приснился сон, что Пушкин был спасён…
Под дуло пистолета, не опуская глаз,
Шагнул вперёд Данзас и заслонил поэта.
И слышал только лес, что говорит он другу…
И опускает руку несбывшийся Дантес.
К несчастью, пленник чести так поступить не смел.
Остался он на месте. И выстрел прогремел.
А мне приснился сон, что Пушкин был спасён…

——————————

В ДЕРЕВНЕ

Люблю, когда по крыше дождь стучит,
И всё тогда во мне задумчиво молчит.
Я слушаю мелодию дождя. Она однообразна,
Но прекрасна. И всё вокруг с душою сообразно.
И счастлив я, как малое дитя.
На сеновале душно пахнет сеном.
И в щели бьёт зелёный свет травы.
Стихает дождь… И скоро в небе сером
Расплещутся озёра синевы.
Стихает дождь. Я выйду из сарая.
И все вокруг как будто в первый раз.
И радугу сравню с вратами рая,
Куда при жизни я попал сейчас.

——————————

ЛЕРМОНТОВ И ВАРЕНЬКА ЛОПУХИНА

1.
Они прощались навсегда,
Хотя о том пока не знали.
Погасла в небе их звезда,
И тихо свечи догорали.

“Я обещаю помнить вас…
Дай бог дожить до новой встречи…”
И каждый день, и каждый час
Звучать в нём будут эти речи.

Она его не дождалась,
С другим печально обвенчалась.
Он думал: “Жизнь не удалась…”
А жизнь лишь только начиналась.

2.
Он ставит в церкви две свечи.
Одна - за здравие любимой,
Чтоб луч её мерцал в ночи,
Как свет души его гонимой.

Свечу вторую он зажег
За упокой любви опальной
И может, пламя горьких строк
Зажглось от той свечи печальной?

Две горьких жизни… Два конца…
И смерть их чувства уравняла,
Когда у женского лица
Свеча поэта догорала.

——————————

СРЫВАЮТ ОТЧИЙ ДОМ

Срывают отчий дом.
Как будто душу рушат.
Всё прошлое - на слом.
Прощаемся с минувшим.

Прощаемся с собой.
Ведь столько лет послушно.
Как маленький собор.
Хранил он наши души.

Всю жизнь мы жили в нём.
Беду и радость знали.
Охвачены огнём
Мои воспоминанья.

Как жаль, что довелось
Дожить до дня такого…
Отец не прячет слёз.
Застряло в горле слово.

И дом в последний раз
Глядит на всех незряче.
То ли жалеет нас,
То ль о минувшем плачет.