Поезията е красива грешница
с криле на ангел и душа на самодива…
Поезията е копнеж по нещо,
което неизбежно си отива.

А после бавно свикваш, че го няма
и спираш да се взираш надалече…
И, надживял наивните измами,
разбираш мъдро: нищо не е вечно.

Достатъчно е, че си спомняш още
как си събирал в шепи светлината
от нечии очи… И колко нощи
си падал мълком в нечии обятия…

Достатъчно е, че си спомняш рая –
изгубения рай на боговете.
Дали ще се завърнеш там? Не зная,
приятелю, несретнико, поете…

Весела Димова – МЪЛЧАНИЕТО НА ДУМИТЕ