МОЯТА УСТНА ХАРМОНИЧКА
Из „Автографи. Избрани стихотворения” (2008)
МОЯТА УСТНА ХАРМОНИЧКА
През пролетта на 1941 година, на път за
Южния фронт, през Габрово минаха немски войски.
Един офицер слезе от колата и ми подари
малка устна хармоничка.
Авторът
Двама влюбени
в автобуса ядат сладолед шоколадов.
Усмихват се, близват от шоколада,
сякаш в хармоничка духат…
Щастливци! Те нищо не знаят
за моята първа хармоничка получена през войната…
Беше в самото начало. Един ден, майски навярно,
като на празник, се бяха скупчили хора
край пътя с бучащите автомобили…
Бях тригодишен, затова сега си прощавам,
че не съм запомнил лицата на хората.
Помня само, че една от колите спря,
слезе висок строен военен
и ми подаде малка устна хармоничка…
„Навярно момче е оставил като тебе…” - някой издума.
Беше в самото начало.
Преди забраната да се слушат военните комюникета,
преди затъмненията върху пердетата,
преди страшния вой на сирената на „Калпазанка”
и набързо свития в бохчите папуреник -
за да избягаме някъде…
Беше в самото начало.
Преди кървавата целувка на немски ботуш
върху устните на руското момиче,
с което по-късно щях да си пиша;
преди вестта за партизаните,
преди изложбата от трупове
в училището, където щях да уча…
Бях тригодишен
когато получих тая злополучна хармоничка.
Не помня дали я загубих затова,
че приятелите все ми натякваха за нея…
Беше в самото начало.
Преди Пикасо да нарисува своята „Герника”,
преди да запеем песента „Катюша”…
Тази моя хармоничка,
възкръснала в съзнанието ми след толкова години!…
Дали заради нея не се научих да свиря?…
А момчето и момичето се целуват чрез сладоледа
и съвсем не подозират онова, което искам да им кажа:
„Щастливци! Благодаря ви за върнатия горчив спомен!”
10 април 1975 г., Габрово
БЕЛОРУСКА БАЛАДА
В моя роден край в Белорусия, петнайсет
години след войната, сватба не е имало.
Думи на съветски генерал
Къде са твоите руси момчета, Белорусийо -
или се на руси жита очите наситиха?…
Къде са твоите руси женихи, Белорусийо -
или се на руси женихи момите наситиха?…
Къде са твоите руси сватбари, Белорусийо -
или се на огнена водка сватбари наситиха?…
Къде са твоите тъжни хармоники, Белорусийо -
или се на песни водите на Днепър наситиха?…
О, зная, майчице Бяла Русийо!
Твоите златни момчета в златни жита се превърнаха…
Твоите руси женихи руси моми не залюбиха…
Твоите руси сватбари водка в сърцето ги парваше…
Твоите тъжни хармоники пеят край Одер и Драва…
27 април 1975 г., Габрово
МОРЕНИТЕ НА ВИТОША
На Христо Черняев
Натъркаляни кротки волове ближе вятърът,
слънце суши. Ето, трябва да мина оттатък.
Не помръдват гърбовете, покрити с лишеи,
не помръдват вече столетия - заоблени, жилави
хълбоци на планината, търкулнати от високото
и спрели тук за дълга почивка, за вечна почивка…
Ето, трябва да мина оттатък, но спирам
на топлия гръб. Земята под мене диша.
Още помни откъртването,
бясното препускане надолу
и… тъпкането на тревите… Тревите
отдавна са забравили гранитните копита -
растат от слънцето, растат от вятъра,
ала далече от кротките хълбоци, под които
земята все още диша. Топлите хълбоци - в лишеи -
воловете кротки на планината…
13-15 декември 1986 г., Витоша - Габрово
ЗЛАТНИ РЪЦЕ
Баща ми, непрокопсаникът, както майка го наричаше,
беше дърводелец. Старателно заточваше длетата
и после правеше красиви охлювчета от талаш.
Когато се прибираше във къщи, целият миришеше на чам,
а майка го упрекваше, че на циганин миришел от цигарите.
Баща ми, дърводелецът със златните ръце,
както всички го наричаха, обичаше дървото като своя рожба;
все мъкнеше дивачки от гората, засяваше ги
и като дете се радваше на хванатия присаден калем:
„Ако върви тъй силен, до есен ще опитате плода му.”
Баща ми, овощарят с благия мехлем за раните,
приемаше когато го почерпят;
запалваше поредната цигара „Ударник”
и с възторг разказваше за двата коня Алчо и Арап,
как тайно ходел в Тракия и Добруджа за жито,
как спял в каруцата с чергило,
а по стръмното - конете като ангели летели…
Баща ми, черноборсаджията от гладните години на войната,
не забогатя. Пари назаем взимаше за път, от къщи -
някаква завивка, къшей хляб и тръгваше с надежда…
Завръщаше се същият - отново проиграл надеждата…
А майка стискаше стотинката да ни изучи
и все кълнеше немотията…
Веднъж баща ми, неудачникът, се върна
с нова кошница за гъби. Сам я бе изплел.
Зарадвахме се всички. И никой не се сети,
че с нея бе донесъл и гъбата отровна във гърдите си…
След първата цигара дълго, дълго кашляше.
Седеше в къщи. Рядко хващаше рендето. И само пролетта
от спомените му бе по-всесилна. Отне ги изведнъж…
Като мехлем изсмука тютюнджийката, която
толкова години гордо носеше…
Сега и аз, впрегнал ръцете си - два бели коня -
в дирята на неговите неизброими занаяти,
чувам понякога по-възрастните да ми казват:
„Имаш златните ръце на татко си.”
6 април 1979 г., Габрово
HOMO LUDENS
(ИГРАЕЩИЯТ ЧОВЕК)
Играта от рождение започваме: опиват ни
и въздуха вълнист, и сенките
с неясни цветни очертания, и звуковете,
и допирът до кожата, миришеща на мляко…
И с бозките на майката играем
игра, наречена ЖИВОТ.
Играта продължава по-нататък: опиват ни
дрънкулки и висулки, и кубчета,
и равновесието след медената питка, която
цял живот върви на крачка разстояние пред нас…
И всеки ден е прощъпалник, записан
на психо-био-лентата,
която в минути насаме прослушваме -
игра на ОЦЕЛЯВАНЕ.
Играта продължава, продължава: опиват ни
и власт, и почести, и пъчене;
на някого да турим крак, на друг - рога,
за нас - венеца лавров -
игра на НРАВИ.
Играем на държави, на войни, дълбаем
в клетката, в звезда прицелени,
а - мравка - времето през нас пролазва
невидимо - игра на МАСКИ ЛУДИ.
И множество игри захванали,
съзнали свойта тленна същност,
смъртта си правим на метафора
ние - хората - HOMO LUDENS.
24 август 1983 г., В. Търново
***
Аз пазя камъчета от Волга и Шпрее
и се къпах във двете велики реки.
И двете велики страни
ми бяха като втора родина.
И ме любиха там две руси жени:
- Я люблю тебя! - казваше Ира.
- Их лийбе дих! - казва Гудрун.
И стената на омразата се стопява, стопява…
С цветни пастели се смели оттатък.
Днес се смеем и ние на глас.
Русия и Кремъл са отдавна в сърцето ми.
А Райхстага днес ни е в кърпа вързан -
събра Кристо на панаир народа на Берлин -
съединен и свободен!…
И аз минавам през невидимата стена -
ледена и огнена -
като през Бранденбургска врата…
Сега под липите на „Унтер ден линден”
продават бира и сувенири…
Няма да си купя камъче от „Стената”,
нито пагон или фуражка на загинал -
историята не е сувенир за закичване.
И винаги ще ме препъват патериците
на инвалида-войник в количка…
А ми говори на руски немец.
И ми превежда от немски руснак…
Голям е светът
и аз, аборигенът от България, плувам
в рисунките на австралийския абориген,
дошъл да се подпише под платната на Кристо.
…Като кораб плува в нощта на Берлин
Райхстага - ефирен и фееричен!…
И аз стискам щастливо в джобовете си
двете камъчета - от Волга и Шпрее -
Аз - аборигенът-поет от България.
юни 1995 г., Берлин
ЗАЩО?
Защо ни трябва неотменно през граници и митници,
през курсовете на валутите, през степени, отличия,
с неразбираеми езици
да препускаме неистово?…
Защо не мога на автостоп към сърцата да пътувам
на хора, градове, държави;
да си купя най-бялата риза от Бялград,
в Будапеща да целувам най-хубавото момиче;
да пусна в касата на Старе място
и аз своята монета
за възстановяването на Варшава?…
Защо не мога в равната Унгарска пуста
да набера букет от макове
и да го положа пред паметника на Петьофи
в Кишкунфеледхаза?…
Защо не мога всеки час часовника си да сверявам
по сигнала недовършен,
оповестил опасността за Краков;
с бучка сол от солните дворци на Виличка
да подгорча, подобно в приказка,
едно доволство на преситен?…
Защо не мога да седна край брега на Висла
и като оня майстор,
изтъкал гоблените на крал Сигизмунд Аугустус,
да узрея в цветовете им. И да се върна…
3-13 юни 1974 г., Сегед - Краков - Букурещ
МЕНАЖЕРИЯ
Строшихме клетките - и излезе
животинският народ на свобода!…
Лъвът намери своята пустиня
и каза: „Сега съм царят аз!”
И тигърът, пантерата, вълкът
му станаха министри; братовчедите им:
лисицата, хиената, акулата
и целият пълзящ, кълвящ и хапещ свят
по рангове, по зооклетки /вече без решетки/
заеха своите законни постове -
на земното кълбо да сложат ред,
да няма вече вражески страни,
да бъдат всички братя и сестри;
да хвърлят вече робските си кожи,
да сменят перата, люспите и космите
с по-хубави, по-лъскави - от вносните;
да тръгнат вече с гордо вдигнати глави,
очите да избистрят, да бялнат жълтите зъби…
И тръгнаха!…
А другият - пасящият, преживящ, сучещ свят,
с една реч - вегетарианският,
като смени полетата, реките, яслите -
изблея, измуча /или мълча/
и стегна мускули и хълбоци
да храни
новите си господари - вълци.
9 юли 1993 г., Кряковци, Рибарника
СТО ГОДИНИ СЛЕД ГИБЕЛТА
НА ХРИСТО БОТЕВ
За родното място на Омир
спореха в древността седем града.
Три святи върха в Балкана
спорят за твоето място лобно:
с каменен венец Вола те увенчава,
паметник ти издига Околчица,
а Ти, по-мил и от Милин камък,
изобщо си неотломъчен.
От високото, неподвижно,
око соколово се прицелва.
И звънят: „Жив е той, жив е!”
на кърпи-кожуха
отровните сини езичета…
3 октомври 1976 г., Враца
***
Между минало и бъдеще
тънка ивица - животът ни.
Не я изтрива безразличието.
Не е достатъчен и споменът.
Почуква метроном по дните ни.
За слава ли, за съвест ли?
Ще мразим или ще обичаме?…
Топи се сок в откосите.
Къде, къде е смисълът?
Спасява ли ни риска?
Умира ден и идваме
по-силни и пречистени.
16 -18 декември 1981 г., Габрово
СТЕНА
Като мълчание се изправя,
необорима от неми илюзии.
Изслушва те като маска,
дума думи заучени…
Квадратна стена - без пролука,
оградила безответно законче.
Не опитвай ни с обход, ни на слука
да проникнеш. Яхвай своето конче!…
Яхай ти - без път и посока -
с опашка към нея - бездушната.
Яхай, догдето ти се отвори окото,
догдето забравиш
послушничеството…
… Где са полето и коня,
где - истината?
Някой зад ясла и броня
името си прегризва.
15 юни 1983 г., София
***
На Лина
В златните зрели къпини
идва есента неусетно.
Свършиха топлите нощи.
Съхнат цветята летни…
Аз лятото вече преминах.
Какъв ли цвят съм и семка?
Шибой или гергина,
или минзухар есенен?…
Събличам риза, кожата-гущер
пека на оскъдното слънце;
ловя топлика, земята слушам,
нейната песен тънка.
Здрави са кордите, пръстите знаят
всяко стъпало и ритъм.
Песен ли, труд ли е - кой да ти каже -
нощем се будя и пиша.
Зреят къпините в нощите лунни.
Сърп е луната - на свършване.
Ако момиче едно ги целуне,
ще дочакат и пълнолуние.
Грея си кожата, струните дърпам,
сладост в устата ми съхне.
Плод ли съм, лист ли съм -
утре ще питам, по съмнало.
1 септември 1983 г., Кряковци
ГЪЛЪБОВ ТРЕБЕШ
Зелена гълъбова писта
на далечното ми детство!…
Идвах тук да се пречистя
като гълъб в полет-изстрел.
Идвах, малко воловарче.
Гълъби в тревата гукат.
Тук започваше играта.
Тук започваше начало.
Гълъбови дни, нелесни,
разпилени перушинки,
дни на горест, дни на честност -
броеница от стотинки…
Не богатство, не и слава -
струпвам гълъбови песни
от полянката-начало,
от любов, и риск, и изстрел…
И раста, и гълъбея,
и заоблят се перата
на оназ поляна детска -
гълъбова магистрала.
13 април 1983 г., Кряковци
***
След казаното от поетите
и аз със своя стих и нрав
изгарям в обич, в сянка светя
и съм прашинка от света.
Люлеят ме вълни и думи,
разтапят белите лъчи
В листо от дъб, в игла от мура
аз търся две добри очи.
Две начала издигат в мене
и мед от цвят, и сок от жило;
отстъпва смелост пред съмнение,
съмнението става било…
Тъй моята съдба двояка
ме носи в слънчевата мрежа.
Нали и ябълката сладка
съдържа в средината червей?…
Но червейчето сладост хрупка.
Черешата и тя нагарча.
И дните ми броени тупкат
като сърцето на земята.
4 юли 1983 г., Каракуз
с. Цар Асен, Силистренско
НА МАЙКА МИ
Как бавно пада слънцето у мама
и как избелва кърпата й черна!…
Изгаря лятото в тревата,
откъсва ябълката есенна.
Свисти в гърдите й по-тежък вятър,
донася облаци в небето.
Облича топла дреха бавно
утрото студено…
И дъжд събужда тишината ранна,
в стъклото пука като съчки в огън.
Оправя стаята, на масата
поставя мама хляб до ножа.
И бавно слънцето възвръща
оная дневна светлина в небето.
А мама все подрежда къщата -
домашна топлинка на битието й.
1-3 октомври 1987 г., Габрово-Смолян
