Павел Спасов

Неговото име ми беше познато още в моя роден град. Сирак Скитник - поет, художник, новатор.

За първата обща художествена изложба след войната, през 1922, бях дошъл в София и помня, че в манежа стоях дълго пред картината му „Благовест”, която сега е в Народния музей.

Тая Дева Мария ми се виждаше като някаква странна, смела и едва ли не чудновата приумица, - и аз с моя младежки ум напразно се мъчех да си обясня подбудите за такова рисуване.

И все пак, впечатлението е било толкова силно, че когато окончателно дойдох в София, поисках да се запозная с този човек, с новатора в нашето младо изкуство.

Първата ми среща с него и до сега е ясна в паметта ми. Не бях свенлив и смело пристъпих към оная кръгла маса в стария ресторант „Балабанов”, на която редовно се хранеха „проминентите”.

Виждам ги: Александър Божинов, Борис Денев, Сирака, Никола Танев, Андрей Николов, Щъркелов. Щом застанах до масата смелостта ми малко се изпари пред въпросителните погледи на компанията. Някой ме попита кого търся и аз промълвих „Борис Денев”, защото с него имаше някаква връзка още от детинството ми.

Започна разговорът ми с Денев, той седнал и се храни, аз прав до него, докато след няколко минути един дълбок топъл глас ме попита: защо не седна, това бе Сирак Скитник. Той ми направи място до себе си и така се запознахме, такъв бе той.

Към всички млади хора проявяваше особено внимание, бих казал дори привързаност, и всички млади хора го обичаха.

От него ден започна помежду ни, въпреки разликата в годините, една дружба, която трая близо двадесет години и през която възхищението ми от него растеше все повече и повече, защото почвах да виждам не само художника, критика, естета, виждах и човека.

Малцина са ония, които могат да се похвалят, ако такива хора изобщо се хвалеха, че не са направили никому зло в живота си. Между тях бе и Сирака.

Напътствувал толкова години културния живот в страната ни, бил близък с тъй много хора на изкуството, - той имаше безкрайно много спомени за всички, знаеше много тайни.

За тайните мълчеше, а спомените разправяше винаги откъм добрата за засегнатите страна. Той винаги търсеше да издири причините и подбудите дори за неприятно за него действие, искаше да извини, не да обвинява. И все гледаше да помогне, да поощри.

Сирак Скитник следеше с любов пътя на младите творци. Той се вълнуваше от техните успехи, страдаше за грешките им, като да бяха негови.

С каква жар се застъпваше той за младите хора, в които бе видял искрата на дарованието!

Сам млад по дух, той бе винаги млад с младите и те чувствуваха и търсеха при него разбиране, насърчение, закрила.

Помня неговата пламенна защита на новата струя в нашето хореографно изкуство, младенческия устрем, с който той се хвърляше да пробива здравите и плесенясали чак от здраве стени на традицията, помня и светещата в очите му гордост после, когато Мария Димова оправда надеждите и препоръките.

И нямаше нищо чудно в това, че младите творци търсеха него, както нямаше нищо учудващо и когато Сирака сам потърсваше млади хора, които сами не бяха отишли при него.

Да ги упъти, да им помогне със своята опитност, със своята голяма вродена култура. Младият при младите! Някои от младите преждевременно остаряха. Сирака остана млад.

Не обичаше шумни пререкания и спорове. Изморяваха го. Обичаше да разказва непринудено и леко, без големи изисквания. Не се натрапваше да говори, можеше и да слуша.

Съжденията му бяха винаги логични и убедителни, разказите му винаги увлекателни. Можеше да разказва дълго, тихите вечери в неговия дом са едни от най-приятните спомени за неговите приятели.

При Сираците не се отиваше по задължение, не се връщаха визити - отиваше се по вътрешна, духовна нужда. Отиваш, за да излезеш от тоя дом обогатен, ободрен, с подсъзнателното чувство, че денят ти е бил пълен.

Разказваше той за Петроград, за зимния студ и облепените в продължение на шест месеца с памук прозорци, за белите нощи и за приятелите - млади ентусиасти и новатори като него. За финландеца-художник, при когото гостувал в неговия имот.

Имал бил той лятна дървена къща и по стените й изрязал прозорци, сложил им рамки наоколо като на картини и казвал: ето най-хубавите произведения на изкуството. А през тях се виждали пейзажите на севера - равнини, езера и тъмни, тъжни гори.

Разправяше за нощните, опитни представления в театрите. След редовното представление, почти към полунощ, младите хора остават в залите и почват да разискват, да творят, да търсят нови пътища.

И той между тях. Тоя театър! Той бе неговата страст. Той можеше да разчлени всяка роля, да посочи и най-малките грешки, да изтъкне всички добри страни.

Казваше: лесно е да играеш характерна роля, изключителен или героичен тип. Мъчно е да бъдеш естествен, да играеш обикновен делничен човек - и колко истина в тия думи.

Обичаше да разказва с хумор и любов за своя роден град Сливен, за вечеринките, за проявите на новата зараждаща се интелигенция, за недоволството на родителите му от неговия псевдоним.

И после: за войната. Той влиза като редник във войската. За храброст на бойното поле излиза от армията като офицер. При погребението му млади подпоручици носеха неговите бойни ордени. Отличия и спомени за неговата храброст.

А Сирака отнасяше със себе си друг военен спомен в гърдите - оня куршум, който бе заседнал там упорито, който тъй често тормозеше здравето му и който бе погребан заедно с него.

От Сирака знам тоя случай: - за ранения войник в нивата, под едно хилаво дърво, отрупано с малки жълти зарзали.

Сирака вижда тоя умиращ неприятел и до него съд с вода, вижда гаснещия му поглед взрян с копнеж в плодовете, спира се, откъсва му една шепа зарзали и продължава напред, викащ ура с пресипнало гърло. - Един миг, един човек.

Разказваше за албанските чукари, за раняването си, за лекуването в Германия, за службата заедно с Йордан Йовков и пак за куршума в гърдите. Тоя вражески куршум!

Той често го поваляваше на легло, но жизнерадостта на Сирака не изчезваше.

Хубавите му бели коси, проницателните тъмни очи, усмихнатите устни, всичко у него лъхаше здраве и жизненост. Като че животът за него беше някаква игра, която трябваше с енергия и бодрост да бъде изиграна до край.

Имаше Сирака онова рядко качество, което отличава културните хора: вкус. Това качество той проявяваше във всичките си съждения, писания и дела. То е най-добрият му паметник, видим във всичките му произведения.

Но най-ценно ще остане друго негово качество, което не оставя видими следи: приятелството. Кого ли не приютяваше неговата винаги отворена за приятели къща? Хора на изкуството, общественици, ценители.

При македонските борби от неговата къща тръгна цяла експедиция - а той нямаше нищо общо с тях, само приятелство към някои от лицата.

Спомням си едно посещение в неговия дом. Беше преди първата му изложба. Бяхме с Мавродинови, и той ни показваше картините, които смяташе да изложи.

Искаше да чуе мнения. (Още една проява на неговия млад дух!) Сирака поставяше картините една по една зад една рамка със стъкло и ние стояхме прехласнати и удивени пред това, което виждахме. Това бе той и все пак нов.

В това модерно багрово третиране имаше нещо класически трайно и мъдро. Когато се върнах вкъщи написах своите „Картини от една изложба” - стихове, вдъхновени от него и посветени нему.

Годините минаваха, Сирака бе все така жизнен и бодър, но сърцето му бе разядено и болно. Той се задъхваше, уморяваше лесно и все пак не се предаваше. Не би бил Сирака той, ако би се оставил да бъде сломен.

Но дали са забелязали тия, с които той дружеше, че и в най-доброто си настроение той започваше да си пее тихо все една и съща песничка? Все същия романтичен напев, останал може би от неговата младост и сега внезапно изплувал в съзнанието? - Това бе песничката „Сърце разбито” с нейния тъжен край: „Скоро ще кажеш завинаги прости!”

Питали сме го: „Защо пееш тая песен?”, закачали сме го „Кой ти разби сърцето, Сирак?”, негодували сме - „Та няма ли да я смениш тая песен!” - не - той все за нея се сещаше, все нея си пееше, не отговаряше нищо на нашите въпроси и само дълго ни гледаше и се усмихваше със своята добродушна, подкупваща усмивка.

Кой знае, може би в такива минути неговото собствено сърце, уморено и болно, се е обаждало и му е казвало:

„Сирак - тук съм аз, разбитото сърце, твоето сърце! Тук съм, Сираче, и скоро ще кажа завинаги прости!”

————————–

сп. „Българска мисъл”, брой № 5-6, 1943 г.