ЕСЕННОТО ЛИСТО
приказка
През един безоблачен следобед в края на късното лято на една от пейките в парка седеше млад мъж. Той беше облечен бедно, но с чисти дрехи. На главата му даже нямаше шапка, а на краката си носеше обути на голо чифт вехти обувки.
Очите му бяха замечтани и светли, сякаш мизерията не бе го докоснала. Лицето му бе спокойно и ведро като слънчевите води на езерото, в което плуваха водни лилии.
Зад езерото се виждаха високите стени на бял дворец, а под прозорците му имаше широка каменна тераса с изящни колони в йонийски стил. Два от прозорците бяха широко отворени и лекият ветрец полюляваше копринените завеси в двата им края.
Младият човек бе отправил поглед натам, сякаш чакаше някой или нещо, което искаше да се случи. Но нито на терасата, нито зад завесите помръдваше нещо.
Не личеше, че това го притесняваше, защото стойката и лицето му не излъчваха напрежение или нетърпение. Той съзерцаваше гледката пред себе си като човек, изпаднал в нирвана, а най-странното беше, че седеше тук от часове.
Беше сам, а околните пейки бяха празни. Над главата му се бяха надвесили клоните на широколистно дърво с жълти, оранжеви и даже червени листа. От време на време някой лист се спускаше на земята като пъстра пеперуда, решила да си отдъхне. Широките каменни плочи на алеята бяха покрити с десетки такива пеперуди.
Те бяха в най-различни цветове - от златисто жълти до вишнево червени, сякаш есента бе сложила в краката му своето несметно богатство. И това го изпълваше с радост, защото сърцето му беше благородно и отворено за красотата.
Зад завесите на прозорците една млада принцеса гледаше навън. Слънчевите лъчи позлатяваха леката й рокля, а прохладният ветрец галеше черните й коси, които се стелеха върху тънките й рамене. До нея беше седнала друга девойка, която й говореше. Явно думите й я забавляваха, защото на устните на принцесата трептеше лека усмивка.
- За какво си се замислила, скъпа? - попита я девойката, която явно й беше дружка. - Изглеждаш така, сякаш очакваш нещо…
- Ах, Марго - каза принцесата. - Отвън е толкова тихо и красиво, а ние сме се затворили тук като монахини. Искаш ли да излезем на разходка?
- Защо не! - засмя се приятелката й. - Тъкмо ще се поразсееш малко. Не искам да скучаеш. Въпреки, че пак ще бъдем сами. Виж, само няколко лебеда плуват в езерото, но никакъв принц не се вижда на хоризонта.
- Защо пък обезателно принц? - попита я младата жена. - Знаеш, че не обичам тия истории с принцове и принцеси. Може би ще е хубаво да срещнем някой, който вместо корона, носи сърце.
- Ама, че си романтичка, мила приятелко! - възкликна Марго. - Я си представи, че този със сърцето е пълен бедняк и работи от тъмно до тъмно само за да изкара няколко гроша и се чуди какво да сложи на масата. Такъв живот едва ли би ти подхождал. Та ти си принцеса, за бога!
- Стига, Марго! - поклати глава принцеса Йова. - Много добре знаеш, че нямам заслуга за това. Пък и цялата тая дворцова комедия ме отегчава, да не кажем - разстройва. Ние сме преди всичко хора, а не превзети кукли. Ти както искаш, но аз излизам на разходка в парка. Тук ми се стяга сърцето.
- Добре - рече Марго. - Ще излезем заедно. Само да се обадя на охраната…
- Никаква охрана! - каза строго Йова. - От птичките ли ще ни пази? Или от лебедите? Я не ме разсмивай!
- Има лоши хора, Йове… - промълви предпазливо приятелката й. - Всичко става…
- Хайде, страхливке! - хвана я за ръка принцесата. - Нека просто да избягаме. Така ще е по-забавно.
- Ами…добре - съгласи се неохотно Марго. - Какво пък? Нека полудуваме…
- Браво, Марго! - възкликна принцесата. - Така те искам!
Двете скочиха леко като птички, но изведнъж приятелката й помръкна.
- Сега пък какво има? - попита принцесата.
- Не става - каза Марго.
- Защо?
- Я се виж! С тази рокля ли ще се разхождаш?
- Че какво ми е на роклята? - огледа се Йова.
- Не можеш да се разхождаш наоколо облечена като принцеса - рече Марго. - Я чакай да помисля! Сетих се. Защо да не се преоблечем като прости момичета от село? Какво ще кажеш?
- Чудесна идея, мила! - плесна с ръце принцесата. - Ще откраднем някоя дреха от прислугата.
- Ама, че си лудетина! - въздъхна Марго.
Беше късен следобед, когато двете девойки, сменили копринените си рокли с престилки и бонета, притичаха през алеята на градината и спряха пред високата врата от ковано желязо, която стоеше на входа за дворцовия комплекс.
Те я открехнаха леко и надникнаха навън. Отпред стояха две празни карети без коне, а край тях се мотаеха кочияшите. Те не обърнаха никакво внимание на двете момичета, които бързо ги подминаха, като си бъбреха весело.
Пред тях се ширна езерото с лебедите и водните лилии, а недалече се виждаше лек мост, по който те минаха и изтичаха в парка. Двете девойки се огледаха и видяха, че по алеите му няма никой. Само на една пейка седеше някакъв млад човек и гледаше към замъка.
Имаше нещо тъжно в начина, по който той изглеждаше, а около него леко падаха есенни листа, пърхащи като златни пеперуди. Озадачени от това странно присъствие, двете девойки седнаха на една крайна пейка, недалече от него.
- Струва ми се, че гледа към нашия прозорец - прошепна Марго на приятелката си.
- Въобразяваш си - отвърна тихо Йова. - Гледа към замъка.
- За какво ли си мисли? - зачуди се Марго. - Изглежда нещастен.
- Може да чака някой - предположи принцесата.
- Който вероятно не е дошъл - допълни тихо приятелката й.
- А може би мечтае - промълви Йова. - Това място е сякаш създадено за мечтатели..
- Ако мечтите са като дрехите му, хич не ми ги хвали - прошепна Марго. - Не виждаш ли, че е облечен като последен бедняк?
- Какво от това? - отвърна принцесата. - Точно такива хора има за какво да мечтаят. Те нямат нищо. А ние имаме всичко. За какво да мечтаем? За принца на бял кон ли? Глупости…
- Струва ми се, че това дърво има сякаш необикновени листа - промени темата приятелката й. - Виж как танцуват във въздуха. И са толкова красиви. Впрочем, и младежът си го бива. Като изключим дрипите, направо е красавец.
- А на мен ми изглежда като човек, който разговаря с душата си - каза замислено Йова.
- Но защо е толкова тъжен?
- Може би скърби за някого - предположи Марго.
- Едва ли - промълви принцесата. - Не изглежда отчаян.
- А защо да не го попитаме? - каза неочаквано другата девойка.
- Марго! - ужаси се принцесата. - Какво говориш? Та ние не го познаваме…
- Точно затова - светнаха очите на Марго. - Нали искаше приключение? Не сме на прием, а на разходка. Освен това, изглежда благороден младеж…
- Така е - рече Йова. - Но не съм свикнала по този начин.
- Тогава аз отивам, страхливке - стана от пейката Марго и тръгна към непознатия.
Тя се спря недалече от него и каза:
- Извинете, мога ли да Ви попитам нещо?
Младежът вдигна глава и я погледна сякаш излизаше от унес.
- Да, да… - отвърна той и стана. - Извинете, аз…
- Няма за какво да се извинявате, господине - усмихна му се Марго. - Ние с приятелката ми - и тя посочи зад гърба си - изглежда сме се объркали. За пръв път идваме тук. Ще можете ли да ни упътите?
- Разбира си, мила госпожице! - каза непознатият. - Изглежда не сте тукашни…
- Ами да - уголеми усмивката си Марго. - От съседното село сме. Казаха ни, че тука има замък и нали сме любопитни…
- Не се притеснявайте, госпожице - каза отзивчиво младият човек. - С какво мога да Ви помогна?
- Ами… не знам - изтърси Марго. - Вие познавате ли замъка?
- Нима Ви изглеждам като човек, който живее там? - поклати глава младежът. - Уви, госпожице, аз мога само да го съзерцавам отдалече…
- А там кой живее? - попита тя.
- Чувал съм да казват, че в замъка живее една принцеса. Говори се, че е несравнима красавица. А аз съм само един беден поет и бях обзет от желанието да я видя. Това е най-голямото ми желание.
- За принцесата не знам - усмихна се Марго - Но мога да Ви запозная с моята приятелка. Тя е седнала на една пейка наблизо.
- Ще Ви бъда много задължен, госпожице - леко се поклони поетът и двамата тръгнаха към пейката, където седеше принцесата. Тя ги видя, че идват, затова стана и се усмихна дружелюбно.
- Скъпа приятелко - рече Марго. - Позволи ми да ти представя този красив младеж. Той е поет. Но още не зная името му.
- Много ми е приятно! - каза непознатият и леко се поклони. - Казвам се Иво. А Вие сте като едно слънчево видение…
- Много мило, господине - поздрави го тя. - Името ми е Йова.
Марго плесна с ръце.
- Че вие сте почти съименници! Бихте ли ни казали какво правихте на онази пейка, господине?
- Как да ви кажа… - смути се Иво. - Това място ме е омагьосало. Всеки ден идвам тук и, повярвайте ми, имам чувството, че вече си принадлежим взаимно. Говоря си с дървото, с листата, които приличат на пеперуди и с есенните цветя. Понякога даже ми се струва, че на терасата ще излезе принцесата и ще ми махне с ръка. Глупави илюзии, разбира се…
- Защо, господине, всичко е възможно - усмихна се загадъчно Йова. - Мога ли да попитам защо толкова искате да я видите?
- Мила госпожице, Вие ме обърквате…
- Как, господине?
- Повярвайте ми, когато Ви видях, помислих, че желанието ми се сбъдва. Извинете ме, аз съм малко фантазьор…
Йова го погледна замислено и каза:
- В това няма нищо лошо, драги Иво. За съжаление, аз съм само едно просто момиче.
- Простете ми, но не Ви вярвам - възкликна той. - Не знам как, но имам чувството, че мечтата ми се сбъдна. А сега моля да ме извините! Объркан съм и е по-добре да ви оставя. Надявам се някой път съдбата отново да ни срещне…
И той пое по алеята, която се спускаше към града.
Двете девойки се загледаха след него и когато той се скри зад дърветата, Йова прошепна:
- Какъв загадъчен младеж…
- Но той те позна, скъпа! - извика Марго - Това е направо чудо! И то при положение, че никога не те е виждал…
- Да… - каза принцесата, сякаш на себе си. - Наистина е странно.
И двете девойки потеглиха към замъка.
Същата вечер принцесата стоеше до отворения прозорец и гледаше залеза. Повя лек ветрец и в стаята й се появи едно есенно листо, което затанцува във въздуха, а после кацна леко като пеперуда на леглото й.
В светлината на залязващото слънце изглеждаше като златно. Принцесата не можеше да откъсне поглед от него. Тя го вдигна на дланта си и му каза:
- Благодаря ти, че дойде. Ти си толкова красиво! Как ми се иска да можеше да ми кажеш нещо…
Листото потрепна на дланта й и тя, невярвайки на ушите си, чу шепота му:
- Аз съм живо, принцесо, въпреки че това няма да е за дълго. Дойдох, за да ти кажа, че ме изпраща любовта на един беден поет, душата на когото е изпълнена с теб. Той е щастлив и в момента пише най-хубавите си стихове.
Листото за последен път потрепна на дланта й и умря. Принцесата го погали и го положи до възглавницата си.
После дълго гледа залеза…
