КАНЕЛА
Красиво име, от което лъха аромат на екзотика , на различни десерти, включително и грис халва, за която тази подправка е задължителна. За тиквеника - също…
И не съм устояла на изкушението да попитам - на кого са те кръстили вашите? Не очаквах да ми каже, че едната й баба се е казвала Кана, а другата - Нела - не. Но подозирах. Оказа се, че моите подозрения са били напразни, защото не са причина имената на бабите й, а канеленият цвят на кожата й…
Беше красива - с черна коса, дълга, с усмихнати кафяви очи и тънка усмивка. Запознахме се на едно събиране, на което нейният любим рецитира, акомпанирайки си на китара - стихове, посветени на нея, както и няколко авторски песнички. Гледаха се с него влюбено, кръстосваха чаши, ръце и погледи, изгубени в някаква голяма любов, която личеше от далеч.
Не си обещахме да поддържаме някаква връзка, може би и двете сме считали, че сбирките на романтичното общество, в чиято среда се запознахме, ще ни събира перманентно и няма нужда да се търсим където и да било другаде…
Да, обаче - не. Намерихме се във Фейсбук, нали казват, че ако нямаш профил в тази мрежа - все едно не си жив. Сигурно и ние сме мислили така, та се преоткрихме там. Започнахме да общуваме като стари приятелки.
Канела сподели свои преживявания, свързани с отминали любови. Често разглеждах снимки на профила й, публикувани от нея, на които присъстваше и любимият й приятел или годеник - не знам, но бързо пристигна отговор на този въпрос. Нано бил неин партньор, сериозен и перспективен. Понякога ми изпращаше рекламни фотоси на къщи с градини, което ме накара да мисля, че мечтае за такъв дом…
След повече от половин година се срещнахме отново на живо. Беше много отслабнала, но все така нежно красива и със загадъчна „канелена” усмивка. По време на емоционалния разговор, който подхванахме, загадката беше разкрита от самата нея: „Отиде си Нано, напусна ме, върна се при жена си…”.
Изненадах се - изглеждаха толкова влюбени, когато ги видях за пръв път! Човек никога не знае какво се случва в главата на „другия” и какви пътища извървява, за да промени живота си на 180 градуса…
Разбрах, че съчувствието ми едва ли ще й помогне, тя имаше нужда да говори, да говори, докато излее болката си. Изпратих я с един книжен плик с грозде от нашата асма, една широка прегръдка и ободряващи думи.
Понякога се опитах да предчувствам бъдещето й - ей така, за успокоение на мен самата, защото Канела заслужаваше внимание и обич, без съмнение.
В хода на динамични събития, образът на младата жена леко избледня, не я мислех толкова, имах някаква вътрешна увереност, че е излязла от кризата си. Един ден ми писа в чата, че ще дойде на гости за малко, с новия си приятел и близък.
Уточнихме деня, но никой не дойде. Бях шокирана и заради това, че тя не ми се обади да предупреди, че срещата се отлага. Изчезна и от Фейсбук…
Мина повече от месец, когато разбрах, че на път към вилата ни са катастрофирали близо до Севлиево, че е била хоспитализирана, със счупени китки на двете ръце, а Димо - така се казвал приятелят на Канела - загинал на място. Да пази Бог!
След доста време ми изпрати вест от Португалия - градината на Европа, страната мечта, чиято култура е смесица от европейска и латиноамериканска - била там на работа, помагала в домакинството и се грижела за възрастна жена.
Това беше добър ход според мен, човек трябва да се отдалечава максимално скоростно от болезнените проблеми и да не си затлачва живота със самосъжаления и догадки за всичко онова, което е вече минало.
Осем месеца по-късно получих снимка, от която щастливо ми се усмихваше самата Канела, прихваната през кръста от висок и елегантен млад господин. Попитах я кой а той, струваше ми се, че вече са много близки и не само заради прегръдката, а най-вече за сияйната усмивка на жената.
Дори прибавих следното: „Този мъж изглежда влюбен…” А тя отговори: „Да! Той вече поиска ръката ми!”… На шега отговорих: „Провери дали няма жълта книжка.”…
Пристигнаха с Мануел късно през лятото на следващата година. Седнахме на сладолед под сенките на кафенето „Под кестена”, близо до центъра. Сигурно се сещате, че португалски и испански са езици от романската група и си приличат, хората от двете страни се разбират без преводач, та подхванахме разговор с Мануел за това - онова - въобще за какво ли не…
Докато дойде моментът, в който той сподели, че само веднъж до този момент е искал да се ожени, дори сватбата била вече на старт и в онзи пролетен венчален ден, майка му внезапно починала.
Той изпаднал в криза, изпочупил всяка чаша и съдина, която му попаднела пред погледа, невестата се изплашила и избягала, а него го прибрали в психиатрията… но отдавна вече не взимал лекарства, бил „целокупен”, така да се каже - физически и психически и бил готов да се ожени за моята приятелка.
Тя се усмихваше загадъчно, оставяйки ръката си на благодатната му нежност, а аз се сетих, че когато ми довери, че португалецът иска веднага да се ожени за нея, й препоръчах да провери дали няма жълта книжка, ей тъй, на шега…
Дори мислим да ви поканим за кумове… - усмихнато ме погледна хубавицата, а в очите й се четеше въпрос, който очакваше положителен отговор.
Ще кажа за тази покана на моя благоверен, едва ли ще откаже, а може дори да се зарадва…
Сбогувахме се за всеки случай и наистина - заминаха да разглеждат България и не се върнаха обратно в нашия град. Мина доста време, докато отново се свържем в интернет мрежата. Чувствала се добре след като „заредила батериите” в България, ходела два пъти в седмицата на работа, заживели с Мануел в дома му, като партньори в любовта и живота.
От този момент нататък - все очаквах да ми пише, че идват да променят гражданското си състояние, дори си мислех за специален тоалет, който да приготвя. Но тази работа се бавеше, мина повече от година, а аз учтиво не питах - защо.
Един ден получих съобщение в чата от Канела, което трябваше да бъде секретно - само между нея и мен:
„Влюбена съм и докосвам облаците! „
„Ти си влюбена отдавна, решихте ли вече да дойдете в България за да подпишете?”
„Не става въпрос за Мануел…”
„Как, нали човекът се казва Мануел?”
„Но съвсем не визирам него… Знаеш ли как се казва наследникът на Дубай?”
„Не знам, кажи…”
„Това е принц Хамдам бин мохамед ал Мактум…”
„Какво за него?”
„Ами, той е влюбен в мен, иска да се оженим!”
„От къде те познава, как така?” - продължавах да се дивя.
„Видял снимката ми във Фейсбук и се влюбил окончателно!”
„Но, доколкото знам, той е женен, има близнаци…”
„Коранът разрешавал на мъжете до четири жени…”
„И ти се съгласяваш да бъдеш четвъртата по ред?”
Канела ми изпрати снимки на младия мъж, които получавала чрез ютюб, стихове, посветени на нея, цели композиции, сътворени от Ал Мактум…
Замислих се и стигнах до извода, че някой мошеник лъже тази жена, че иска да се добере до нея по незнайно какви причини.
Сетих се за Лили, която гореше от любов по някакъв измислен Виктор, който след като я убеди, че я обича така, както никоя друга на този свят, отмъкна от нея пари уж за операция във Виена… После тя тревожно ми довери, че Виктор е изчезнал заедно с профила си във Фейсбук…
И така, след като времето и чата се изпълниха с клипове от музикалния канал, със сантиментални стихове за изгаряща любов, един ден Канела ми писа:
„Тръгвам за България. След три дни принцът ще ме вземе от софийското летище, трябва да го чакам там…”.
Веднага си помислих, че съм се излъгала, което почти не ми се е случвало, що се отнася до интуицията ми, но от друга страна се зарадвах, че това е така, заради прилива на щастие в живота на Канела. Само я попитах „А Мануел?”
„Той нищо не подозира. Заслужава си го. Ако искаше да подпишем брак - до сега това щеше да е сторено. Принцът е луд по мен…”.
Когато отмина денят, в който Канела трябваше да е на софийското летище, за да я вземе от там принцът, с голямо вълнение написах в чата:
„Къде си, може би вече в Дубай?”
Отговори:
„Не, принцът не пристигна, заради торнадото, което отмени доста самолетни полети, сигурно знаеш, а аз в момента съм на гости на моя приятелка в Сопот. Той ще дойде другата седмица, така ми писа…”
Тази работа не тръгна на добре, помислих, появи се торнадо, появиха се затруднения, пясъчни бури и пожарен дим…
Реших да оставя на спокойствие Канела, не й пишех и за нищо не я питах. Вероятно преживяваше всичко, което внезапно се случваше по пътя на новата й голяма любов.
Знаех, че ако има някаква промяна на събитията - тя ще ме осведоми. И така се случи.
„Мила моя, здравей! Много съм развълнувана! Заминаването ми е уредено стопроцентово, но ми трябват четири хиляди лева, за да платя за документите ми. Моля те, ако имаш - изпрати ми, ще ти ги върна непременно!”
Изпаднах в дълбока почуда от прочетеното и й отговорих:
„Помисли, задай си въпроса, ако един мъж обича силно една жена, ако той е милиардер, как ще поиска четири хиляди лева за документи - ще ги плати, за него те са въздух, някой те лъже, да знаеш!”
„Но той може да разполага с наследството си след смъртта на своя баща…”
„Но нали има банкова сметка, нали е самостоятелен, как няма да смее да изпрати тази повече от смешна за него сума за любимата?”.
„Няма как да ми изпрати, следят му трансферите…”
„Мила моя, ако имах четири хиляди лева, с които да разполагам безнадзорно - пак нямаше да ти изпратя, защото си попаднала в капан на някакъв хард мошеник, той си играе с теб, защото си повярвала, изпечен мръсник… съжалявам…”
Може би изминаха повече от два месеца, а може би три, от последната наша епистоларна връзка. Реших - достатъчно време, за да се изяснят нещата около отпътуването на Канела. Попитах я как е и какво става с нея, а тя веднага ми отговори:
„Аз съм отново в Португалия, работя в едно предградие на Лисабон. Добре съм. За Мануел няма да ти пиша нищо…”
