Горан Ранчич

превод: Татяна Любенова

На Шефкет Арсланович

- О, Йеленко! Йеленкоо!

- Ой, кво се дереш, не съм глух, тъпанчетата ще ми спукаш!?

- Като не си глух, а, иди виж кой е пуснал пред вратата ни сирена на лимузина. Целият комшулък размири. Чуеш ли колко псета разлая, а ти си зяпнал в шишето и телевизора от сабаален. Не те е срам, и ти си ми некакъв домакин!

- Добре де, бабче, не мой още от сабаален да ми се заяждаш и да ми намираш махна, па да чуя прогнозата поне. Сега ще я покажат, ето, таман да чуя какво ще е времето днес. Ето, казват: слънце ще грее днес, да не излизаме по нивите и по пътищата, ако не е належащо, за старите хора е рисковано.

- А що могат те да измислят, глупави Йеленко, и те гледат през прозореца, па ни лъжат!

Това е, бабата ме нареди добре с приказки, като петел в разсад, па изтърча да подрежда. Жената е стълб на къщата, който всичко държи, и не е празна приказка, така си е. Аз дори смятам, че жената е три стълба, а човекът само един.

Като ми се Петкана навика, аз полека се откъснах най-сетне от стола, отидох до пенджерчето и хвърлих око към портата. И наистина, някаква бонбонеста лимузина спряла пред вратата.

Кой ли е толкова рано сабаален? Нашенчето, което ни кара хляб от Вароша (от града), има кола в пепеляв цвят - не е то. Да не би данъчните да ни носят някоя честитка? Изтръпнах, изтеглил съм банков кредит с моята селска пенсийка. Трябваше ми, щерката започна да прави къща, стигнали до някъде и ох, свършили парите! Трябва да се помогне, и така задлъжнях. А може да са и тези електротехници. От тях народът закъса съвсем. На кого му пука за татковината, като е дошло да ни окайват нас, старите човеци, все едно, че нещо сме окрали. Па, течението се прави от реката, нали? А тази река малко е и наша, не е само на държавата. А това дето толкова ни дерат електричарите, ние сами сме си криви. Моят дядо нито е знаел за електричество, пък е преживял. Имал е четиринайсет братя, па и те са преживели. Е, па като сме такива да не можем без електрики, нека  да ни дерат. От репортаж по телевизора гледаме, че тръгнаха на длъжниците да изнасят каквото намерят от къщи, после го разпродават на търг. Такава ни е държавата - крадлива. Ами, а-ко, намерили са улав свят, па го впрегнали, и ония - с бича, па по нашите гърбини. Народ от говеда, ойхааа карааай! Петкана като ме чу какво говоря за крадците, погледна ме неодобрително, сякаш аз съм крадецът, а не те.

Турих шапката на главата, па хайде към портата. Отвори се лявата врата на колата и от нея излезе някакъв старец, като мен, но само че по-хубаво облечен, добре обръснат на контра, захилил се като глупак на брашно. Кой ли може да е? Ама господарски, в костюм, захапал пура, нова шапка, стори ми се, че го познавам,  ама ми се чини, че го виждам и за първи път. Остарявам, паметта изветрява.

- Айде, Йеленко, айде сега ново, това е Живков, какво си замръзнал посред лято!?

Като ми извика „Йленко”, па като спомена Живков, аз се сетих. Това е само Любисав, циганин май беше. Само той така приказваше и само той така ми викаше. Отидох при него, прегърнахме се и се разцелувахме. Той не успя и да се усмихне, па обърса очи, сълзите го изпревариха. Айде, да не ви лъжа, и аз също, само че той извади носна кърпичка, а аз така - с ръкава на ризата.

- Жив ли си, главо недочупена?

- Е, що да не съм, циганска главо? Айде, върви напред, какво се ослушваш като млада булка.

Прегърна ме Любисав, хубаво мирише, като да го е царица родила, а не циганка. Стана ми тъжно, пък и малко почна да ме хваща срам от него. И така, тръгнахме към къщи, бабата ни гледа, па се опулила, не може да го познае. Той изтича при нея, разцелува я, тикна и в ръцете някаква чанта и се обърна към мен като зло куче, па изръмжа през смях:

- Като не съм я целувал като девойче, сега да използвам…

Бабата малко се подсмихна с крайчеца на устните. Милият ми той.  Господин човече, па целувай я, не се гнуси от нея, па още е ядовит, че не я бил целунал като девойче.

А Любосав си беше най-хубав в село и като момче. По-бел, а-ко и да е циганин. Колко девойчета са тичали да се хванат на хорото до него! Е, ние сме били като братя, макар да не ни е една майка родила. Подлагал ми е той рамо в пътя ми, и аз на него, ма бил съм готов ръката си в огъня да сложа за него. Една година отиде Любосав с циглари на печалба и вече не се върна в Калджерело.

Влязохме вкъщи, бабата се разшета да сложи нещо за хапване.

- Още си жив, негоднико!? Да знаеш, че ме беше страх да не си опънал петалата!

- Колко време не сме се виждали, Йеленче, все бързам за някъде! Чудиш се, чудиш! Сега се сещам, мой Йеленко! Всяка година все мислех да дойдем да те видим, много ми липсваше, но ми беше чест гост в моите сънища.

Чувам го какво говори, ама ми заблъска в главата: хем хубаво облечен, хем хубаво мирише, хем по градски говори, а аз, и смърдя на конюшня, и дрипав съм, и по селски си говоря, ма гледам телевизор, но не мога да си обърна езика и това си е. Аз не мога да си обърна говоренето, а животът целият се преобърна, все едно аз съм циганин, а той е станал господин. Е, Йеленко, мисля си, объркал си каишката да търсиш, мина ти животът, а ти не се помести от бащината крива межда.

Шляпна ме Любисав по гърбината:

- Да идем, Йеленче, до чешмата в село да се напием с вода. Тебе съм те намерил, жив си ми и здрав, слава Богу, а като се напием с вода от селската чешма, после да видим дали още съществува колибата, в която съм роден. Това са трите неща, заради които съм дошъл.

- Па, какво си чакал досега, слънцето да калайдисаш ли! Мислиш ли, че аз не съм сънувал как гонехме по Песяч караконджули.

- Да, да, било е… било… ех, младост!

- Аз ли не се сещам как са ни гонили другоселските момчетии със секичета да им не задиряме девойчетата!? Как сме косили ливадите, как сме орали ниви, как с овцете заедно ходили…

- Доста, Йеленче, стига за това, че ще се удавя в сълзи, хайде да идем, нетърпелив съм…

Стана. Отиде при Петкана, па я прегърна и целуна отгоре по шамията. Тя зина така, сякаш беше видяла дявола.

Тръгнахме. Хората се чудят и зверят: кой ме вози с такава хубава лимузина? Стигнахме до чешмата. Любисав напои носната си кърпичка със сълзи. Двете ми очи! По са си душевни циганите от нас, сърбите. Ние сме, бре, като магарета, ще се ядем един друг, за къщя ще се сбием, за тоя пусти имот. А какво ни вреди? Правим сгради с двайсет стаи, а живеем в една. С лук и вода се храним; цял ден работим от съмнало до стъмнало да се замогнем, да сме малко по-горе от комшиите. И в това състезание няма победители, а само губещи. Като се огледаме, само кървави мехури по ръцете е всичко, което получаваме и нищо повече. Дрънкаме, дрънкаме, после се скапем и толкова, сякаш не си бил. А за кога? Децата се разбягаха по света, при нас само може да пустее всичко. Така, както злорадстваме, не виждаме живота!

Приближи се Любисав до чешмата, наведе се и я целуна. Свали шапка, прекръсти се и напълни шепи с вода от чучура, па се наплиска по лицето. Водата пръска на всички страни.

Такъв костюм, завалията, опръска го целия. Тогава се наведе под чучура, па се напи направо от него с вода, а раменете му трепереха, сякаш беше насред планина. Много душевен. Много. Хвана ме страх: какво ли ще бъде като стигнем до колибката, където е живял някога? Сетил съм се аз, не съм още изветрял. Бръкнах в пазвата и извадих шишенцето, което винаги си нося с мен. Където съм аз и то е с мен. Сложих му го в ръчицата, той здраво опъна от глътка от него, па се малко посъвзе.

Стигнахме и до домеца му. Той се наклонил, като го видя Любисав и той се наклони на една страна, стори ми се, че ако духне вятър, ще ги събори. Тъга е това, голяма, половин век тежка самотност. Има си някаква сила, колкото и далеко да идеш, тя връща човека назад, да се върне поне още веднъж към огнището, където се е родил, та да си види хората и керемидите.

Любисав си беше зевзек, а сега, гледай го: господин, вози се в лимузина, мирише на хубаво. Е, Йеленко, тикво недозряла, къде ти изтече животът, по-далеко от Пирот не отиде, нито по-далеко нещо видя. Доскоро не си се возил дори с влак. А сме били същите. Гледам го сега, много голям, добро е, малко те пораздруса, не е много сгодно. А мен, да ме простите, ме наду на смях, като се сетих.

Заблудени бяхме ние, като бяхме млади и търчахме подир девойчетата, и по сръбкинчета, и по циганчета. Ако баба знаеше всичко, което съм правил, с глътка вода щеше да ме удави сутрин, когато се мием. Пак е хубаво било, млади сме били, кръвта кипи, а бяхме и хубави, Любисав беше като изписан.

Веднъж отидохме в Пирот на събор. Стоим, оглеждаме се. А то се натрупало и старо, и младо. Любисав отворил широко очи и само шари по сборджийте, като овен, когато дойде време  и предчувства. Ръга ме с лакът между ребрата и радостно ми шепне на ухото:

- Йеленче, брате, готов ли си с дудука да изгрееш като градска циганка?

Ама как да не съм, кръвта ми кипи, ще се пукна. Какво да ви кажа, били сме си несъобразителни: той беше приказлив, по-хубавичките се въртяха около него, лъже, лъже и маже безочливо, а аз покрай него, каквото ми дойде.

Хвана ме Любисав за ръкава, в една голяма палатка, сядаме. Тъпанът бие. Певачката се извива като повет около слива. Народът се намлатил с пиво и разни ракии, само хвърля червени динари.

Тя ги гали по бузите, дърпа им мустаците, опипва портфейлите им, съблича им ризата. Така е то със селяците и печалбарите, гърбят се по цяла година, и като им дойде на скута такова чеденце, те забравят с колко мъка са спечелили динарчетата, и те скоро изтичат от доведените до лудост в женските дисаги.

Виждам аз, че Любисав го е подкарал здраво, святкат му очите като на котарак през февруари, ще направи някоя беля.

Рипна от стола, изтича на пътя и пресрещна някаква девойчица. Гледам я, тя примижава, ама се натъкна на хипнотизатор. Той маха с ръка, приказва и нещо и така, уж случайно, я погалва по косицата. Почеше се по главата, усмихвайки се, преведе я преко долината на жаждата, и готови са. После отиваме при нея на гости. Спретнали ядене циганите, ум да ти зайде. Фамилна къща, всички мебели са хубави; шарени, порцеланови чинии, не като нашите ламаринени чинии, а на места където са се отлепили са ръждиви; вилиците и лъжиците сякаш сега са донесени от магазина, някакви чудни, не са от алуминий, можеш да се огледаш на лъжицата. Ама, така и така, до всяка чиния сложили и страхотни пури, при това от скъпите.

Любисав само се надува като тесто на топло, ни срам, ни очи. С бащата на девойчиците, сякаш са заедно кози гледали, прегръщат се, тупат се по гърбините, пеят разни песни, наливат се с бира. Аз само си кротувам и си пия бирата. Чудно беше. Па бил съм на празник с мои роднини в Р. Те са имотни хора, и така, между най-господарските в нашия край, ала този никъде не гостува. По някое време стопанката рече:

- А, сега да похапнем!

Всичко утихна, жените само влизат и слагат на масата.

Любисав час по час ме мушне в ребрата и ми прошепне на ухото:

- Режи, братче, такова никъде го няма…

Обядват, па се наливат с бира после. Започнах и аз, похапна и се присъединявам към тях.

Похапвам и поглеждам към пенджерите (прозорчетата), по едно време се смрачи в стъклата, заседяхме се. С каква ли работа печели толкова много циганинът, размишлявам си, като е пиян, че може такава царска слава да постигне?

Любисав все едно, че ми прочете мислите, па ми прошепна:

- Калайджия!

- Ааа?

- Калайдисва казани по селата, глухчо… а жена му е  врачка, врачува, на улав свят колко му трябва, от глупаците прави най-много пари! Каква врачка като се е пременила като някоя госпожа, па бяла като сняг, па чиста… не може да бъде, той се майтапи - мисля си. Врачките ходят със шалвари и носят винаги по едно малко бебе, сополиво и неумито, та да се съжали малко народът. Па като се закълне в него, в бебето, че ще разтури некакви магии, които са направени на нашата къща, е, тогава майката хваща най-големия петел, па и го мушне в торбицата, да я не види бащата, па за да бае Циганката й дава бучки захар и с нея и пари, тайно, да не види никой, само да дойде добро за къщата. Малкото момиченце, което помага на врачката, изкусурява всичко, какво ново по комшулъка, кои са се скоро скарале, кои комший се мразят, всичко, и те така, после си отиват и цялото село е омаяно и зашеметено, додето само мигнеш.

После, да слушаме музика, девойчиците ни викат в тяхната стая да пуснат грамофон. Като тръгнахме към стаята, аз дръпнах Либисав за ръкава:

- Спри се бре, пилетата ще ни накълват като круши!

- Тука ще спим, хитрец  такъв…

Видях аз колко е часа, па си помислих - па през това ми е, що да не спим при циганите като са толкова чисти и хубави, нито веднъж не съм спал при тези позлатени, а доскоро сме спали на рогозки.

Влизаме в стаята, сядаме на кревата. Пущиха музика на някакъв апарат, песен от кутия се носи, да се не начудиш! Аз баш не обичам тази музика, некакви цигулки, нема армоника, нема дудуче, но дето всички цигани, там и аз. Майка им влезе и рече на девойчиците, като си поговорим и се посмеем, да ни заведат в стаята за гости, когато ни се приспи, там ще спим. Като си излезе майката, по-убавото девойче се настани до мен, до мен седна, а Любисав изгоря там, при другото девойче. Мило ми беше, и Йеленко да го огрее слънцето, нищо че е калайдисано. Този първи път, по-хубавото девойче да седне до мен, а по-гадното до него, то всъщност не е гадно, лошо се изразих, а онова, което до мен седи - Равиойла. Сърцето ми се качи в гърлото. Убава, пущината…!

После гасим светлината, учат ни да танцуваме, па донесоха торта, па, пак танцуване…у!

Ма девойчето зачерви бузи. Видя аз, гори я някакъв огън. Любисав ми кокори черните си очи и сочи с поглед към нея. Ама, аз си мисля, че тя ме завлече на тънък лед. Добре, добре, и аз не съм скърнав. Убава е пущината…

После ни показаха стаята, дето ще спим. И така, легнахме си в тази чужда и непозната къща. Сетих се за всички приказки, които ни разправяше  комшийката баба Руска, че тия дето калайдисват казани и такива съдове за дома, крадат деца по селата. Само да клъвнат и никой не може да ги намери и после на децата им източват кръвта. Ми, деца, затова пищяхме. Ами и са се наежили. Като дойдеха у нас да калайдисват и баща ми изнесе казана, в който топим мас, аз отдалек гледах какво работи. Те ме подучват, ама - не, не им се връзвах да се приближа.

Лягаме си. Така, по някое време унесъл съм се, ама лек сън, сякаш съм затворил само едно око и ухо. Чувам към Любисав някакво шушукане от неговия креват и като че потъна някъде. Мина се малко време, нещо пак шушне на вратата, но се промъкна към моя креват. Уууу… После като си отиде девойчето в нейната стая, на разсъмване, заспал съм като заклан…

Скоро след това гостуване в Пирот, Любисав щукна по белия свят. Аз си останах в село, селянче съм, ора, копам, кося… ожених се за Петкана, малко бях и в затвора. Заради побой. Със сърби не съм дружил много, завистливи и глупави. Като бех дете, те бегаха от мен, защото постоянно се биех. Като станах момче, аз сам от тях бегах, защото са васали.

И така, животът си има своята математика, решил, че няма да ни сблъска, хубавото девойче и мен, за което и Любисав помогна малко.

Ма мина доста време, когато на портата ни при мен и Петкана се появи врачка, ама две врачки, едната стара, която врачува и другата по-млада, почти колкото Петкана, която носи торбата и бебето. Онази вечер беше съборът в Б. и бех се доста понапил, добре че ме отнесоха в къщи по-късно. Сутринта рано се смъкнах по пътя и дотичах да си топна тиквата в реката, да ме не дави махмурлукът, това е най-добрият лек. Какво да ви кажем, таман ми се навика Петкана що съм цъфнал толкоз рано, като дойдоха циганите. Въведи ги в стаята и започна нещо да им шепне, та да не чуя какво тя ще врачува. Селянка ми е Петкана, добра по душа, ама простичка. После това същото циганката го изприказва, което Петкана с нея си шушукаше, и тази, моята, се кръсти и се чуди как оная е развалила магията… Аз си отидох при кравичките, като влезох в обора, забравих за врачовничките. Ама ми беше останало шишето без муниция и пойдох към къщи да го наточа. Като влезох в собата, видех сбрали глави старата циганка и моята Петкана. Другата, като влезе, погледите ни се срещнаха; познахме се, сетихме се.

Ама на мен ми пламнаха ушите, дяволът не спи. Докато седях на табуретката срещу циганката, стори ми се, че тя ме наблюдава. Доката Петкана се бори с черните врагове да спаси дома ни от тяхната омраза, когато бех влезнал в стаята, аз се сбогувах с дяволицата с поглед.

И така, ракията не мирува в бурето, камо ли в куха глава като моята. Излязох аз на двора, по напреко през сливака и айде при комшията. Нарекох се, че ми е свършило мливото, па ако и той иска да идем да смелим, па да се договаряме за това. Таман се с него кръщаваме с трета греяна, ето ти ги и циганите. Угадиха ме, че и те да дойдат. Като ги покани в стаята комшийката, и тя нейната къща да спасява от караконджули, пак се срещнаха погледите ни галено с младата циганка. Двете там в ъгъла врачуват ли, шепнат ли шепнат, комшийката им мушка нещо в пазвите. Комшията сипва ли сипва, използвайки момента, че жена му го не гледа. Аз пия ли пия, мозъка да си изпия, хвана ме бяс заради циганката, и край.

Видах аз, че шепнаха какво шепнаха и комшийката отиде да хване петела, а комшията да доточи крондилчето. Останах с циганите. Старата ме не познава, ама забеляза, че съм зяпнал другата циганка, като дете в газена лампа. Ама виде старата циганка, че и тя се беше залисала с детето, което се върна от пързалката при накладената печка.

И така, отивайки аз на воденицата в долината, гледа ми на ръка старата циганка да ми насмита, само да не се хванем с младата. Рече тя да ме омайва, ама не знае, че като е Йеленко пиян е по-голем дявол от трезвен. Рекох и аз да и гледам на ръка, па ако и позная, да ми даде младата циганка да я целуна по бузата, ако не позная, ще й дам хилядарка.

Обърнахме го на смях и аз хванах ръката й да й гледам. Виждам, че това е ръка на госпожа. Мека ръчица, не е като на нашите селянки изръбена от мотиката.

Почнах аз:

- Та, да ти кажа, драга майко, ти си от Пирот, от Тиябара, къщата ви се намира като се подмине пазара, до железопътната линия…

Па се позамисля, па вдигна очи към тавана, па ги обърна към младата циганка - та да се усладя, па после пак гледам дланта.

- Имаш си мъж, който калайдисва казани, с мустаци е…

- Та, той всеки може случайно да ме одраска…

- Добре, добре… - не пускам тая ръка, - всичко тук е написано, къщата ви е до берберницата, ето, виждам в зелено е боядисана. Портата ви е червена и желязна… отгоре има изковани колело и орел, в двора има слива пред вратата, под нея пейка и табуретка, както вие и казвате на сливата - „гуличка”, имаш две дъщери, ама тази е по-хубава, и ме е яд, че не е моя…

Дръпна си ръката циганката и рипна към вратата. Останахме сами с хубавото… Тупкането в гърлото ми се пробуди. Приближих се и я целунах по лицето. Тя се повдигна на пръсти, и тя мен, както съм необръснат и мърляв, помилва ме по бузата, па ме целуна в устата и бързо побегна към вратата след майка си. На мен ми се завъртя главата…

Комшията влезе с шишето,  комшийката с петела, не знаят какво е станало и защо са се разбързали циганките. Спасих аз петела на комшийката, не е заслужил петелът, пакостник  петел. Влезне насред нивата и ми кълве житото, перчи се и носи на кокошките. Па, добре, мъжко е, айде сега…

Любисав пропълзял покрай къщата и докато се усетя, като ме тресна по гърбината, изпадаха ми всичките цигани от главата… па ми вика:

- Айде, циганино сръбски, ще ме гощаваш ли или да вървя при друг?

Върнахме се у дома. Петкана нещо ме пита, женска глава, вечно любопитна: къде сме били и какво? Аз й казвам и въртя очи към нея.