ЧУЖДОТО
Беше през август. Свърнахме една привечер овцете покрай кукурузите. Дядо каза, че там тревата била по-тлъста, та овцете да съберат повече мляко.
Наблизо имахме и ние кукурузена нива. Тя не беше точно до полето, а малко по-навътре, през две-три други ниви.
- Пенчо!
- Какво, дядо!
- Я иди, сине, обиколи нашия кукуруз. Кръшни и две куленчета, че да ги опечем довечера, като запалим огъня на кошарата. Ама гледай, дядовото момче, да са млечни, че нали знаеш, зъби нямам…
Аз изтичах радостен.
Подире ми тича и Шаро с изплезен език. Когато Шаро е с мене, от нищо не ме е страх. Обикаляме с кучето кукуруза. А то кукуруз ли е - гора, гора, както казва дядо. Избуял, едър, с по два кулена на всяко стебло.
Препъвам се през браздите, избирам хубави куленчета да откърша за дядо. Но да бъдат млечни, тъй каза той.
Гледай, как съм минал междата! Навлязъл съм в нивата на чичо Трифон. А пък и неговият кукуруз е чудесен. Струва ми се дори, че е по-хубав от нашия.
Пристъпих да се върна към нашия кукуруз, защото не е хубаво да се газят чуждите ниви, така ми е казвал дядо. Но точно над главата ми два такива едри кулена, че аз се спрях и реших ги попипам, да да видя дали са хубави като нашите.
После, кой знае защо, през главата ми мина мисълта: кой ще ме види тук, ако откърша тези два кулена и ги занеса на дядо? Никой няма да ме види, пък и дядо няма да познае.
Посегнах пак към кулените, но сърцето ми се сви. Дядо ми е казвал чуждо да не пипам. Спрях се с разтупано сърце. Кучето ме гледа и върти опашка. Червеният му език е изплезен и трепери от бързото дишане.
Минах още няколко крачки назад, обърнах се и огледах пак едрите кулени на чичо Трифонови. И тогава не се сдържах - върнах се и с разтреперани ръце откърших и двата кулена и ги мушнах дълбоко в торбичката. Огледах се. Никой не ме видя.
Вървя през кукуруза, а краката ми треперят. Ами ако дядо разбере, че кулените не са от нашия кукуруз? Не, откъде ще познае, пък! Чувам звънците на овцете. Още малко и ще изляза на полето, спрях се и реших да хвърля тези кулени и да се върна да си откърша от нашия кукуруз. Но в това време чух дядо да вика:
- Пенчо, къде се загуби?
Ето ме на полето. При дядо стои непознат човек. Леле, трябва да е пъдарят! Краката ми се подкосиха. Не, не е пъдарят, този човек е по-висок, черен.
Наближавам, а непознатият си тръгва.
- Довиждане, дядо Горане, - дума той на дядо и поема пътя през нивата.
- Познаваш ли този човек? - пита дядо и сочи с глава подир заминаващия.
- Не.
- Той е от наше село, но се е преселил отдавна в Равнище.
- В Равнище ли? Селото оттатък баира? А защо?
- Свърни овцете към реката и ела, ще ти кажа.
Дядо седи на една могилка, подръпва от лулата и говори:
- Когато бил момче, горе-долу на твоята възраст, той бил голям непослушник, този Георги. Затова му излязла и дума - прякор Георги Лудия… Да е бил като тебе добро дете, нямало да му викат така… Та, като бил колкото тебе де, малък, вършил много пакости. Не слушал какво му кажат по-старите, по-умните, по-патилите. Не вземал ум от никого. Ще му рекат: - Това е добро - прави го, онова е лошо - не го прави, - той пак своето си знае… Ще вземе да направи тъкмо обратното на това, дето го съветват. Опак човек и това си е…
Дядо изчуква лулата от нокътя на палеца си. Стори ми се, че ме погледна под око. Изтръпнах. Сетих се за кулените. Ами, ако ме е видял? Почнах да мърдам неспокойно на мястото си. И изведнъж ми нажаля нещо така много, че просто ми се приплака… Защо откраднах чуждите кулени?
- Научил се да краде, - продължи дядо, като се прокашля и пак ме погледна.
- Разбираш ли? Да граби чуждото като разбойник, това не е хубаво. Пропаднал човек станал - за затвора.
- Затвора?
- А че затвора, я. То в затвора какви мислиш ходят? Лошите хора, там не се ходи от кеф и за хубаво. Да го помниш това. Ех, може да има и някои сгрешили неволно, но те са малко…
Макар че е горещо, на мен ми стана студено и зъбите ми едва не затракаха.
Мисля си: сигурно дядо знае за кулените и затова говори така…
- Пораснал Георги, - продължава дядо. - Станал ергенче, комай на 18 - 19 години. Било това по жътва, отишли да жънат на Плоската могила. Имат те там нива. Нивата им била слабичка. А пък на съседите им, на Гърневци - те им били съседи - на Гърневци нивата: да й се не нагледаш - един човешки бой. Класове - като пилци; зърно - като дренки едро. Като пополегнала оная ми ти нива - грабвай сърпа и жъни ден и нощ, за хляб да не се сетиш, дето се рекло.
Та жънал Георги нивата, поглеждал Гърневската и се ядосвал: Защо тяхната нива е такава хубава, а пък нашата лоша? Зъл човек бил той, зъл и завистлив. Завиждал на чуждото…
Жънали, какво жънали, към мръкнало ожънали цялата нива. Нанесли снопите, направили ги на кръстци. Гърневци също ожънали тяхната нива и я направили на кръстци. Върнали се по домовете си вечерта. Легнали си да спят. А пък Георги - сън го не хваща. Влязла му муха в главата…
Станал посред нощ, та право на нивата. Поразгледал, поразгледал - жива душа няма. Промъкнал се до кръстците на Гърневци, взел два снопа, занесъл ги на техните кръстци. Върнал се пак да вземе още. Ненаситно е човешкото око, мярка не знае, ако сам човек не го обуздава. Та, като се върнал за още снопи да открадне, пъхнал пръст под въженцето на един сноп.
Изведнъж нещо го боднало за пръста. Изпуснал снопа. Помислил Георги: боднал съм се на трън, и пак се навел да хване снопа. Но нещо прошушнало в краката му. Гледа - змия. Змията го клъвнала, значи, за пръста. Посиняла му ръката. Изплашил се да не умре. Току го гледам, иде при мен. Разправи ми всичко от игла до конец.
Обещах му да не казвам никому нищо, докато не се забрави тази история. Пратих го аз тогава при фелщура у Равнище, сина на баба Нона. Та, излекува го фелшура, спаси го да не умре. Ама нали се разчу цялата работа, досрамя го Георги да се върне у наше село. Остана си в Равнище. Работи като ратай, па там се и ожени, сега минава отвреме навреме насам.
Овцете се спуснаха надолу покрай реката. Станахме с дядо и тръгнахме надолу.
Изведнъж дядо си спомни нещо.
- Ами аз забравих, бре, сине. Ходи ли на кукуруза? Нали щеше да чупнеш две куленчета, а? Забрави ли?
Изведнъж ме обля студена пот. Смънках нещо.
Казах, че съм забравил да откърша кулени.
- Е, тогава, па утре вечер, като свием насам овцете, ще си кръшнем.
Преглътнах два-три пъти, защото гърлото ми засъхна и така трепереше, че едва не заплаках от жал. Натисках кулените в торбичката с ръка, а сърцето ми биеше, та ще изхвръкне. Казах на дядо, че искам да отида до село и на другата сутрин ще се върна при него пак.
Вечерта казах на мама всичко и плаках. Тя даде кулените на стрина Трифоница. Какво й е казала стринка не зная, нито посмях после да питам.
След два дена се пресрамих и отидох пак при дядо. Не можах да се сдържа и още щом го видях, заплаках и не можех да си поема дъх. Дядо ме прегърна и каза:
- Нищо, сине, нищо, приличаш на мен. Нека това да ти е за пръв и последен път. Кой не е грешил? Всички хора ще сгрешат по нещо, но се поправят и не повтарят грешките си. Знам, че ти никога вече няма да посегнеш на чуждото. Бъди честен, па макар и беден. Хляб има по земята за всички ни. Недей да ламтиш по чуждото, живей в мир и добро с хората, и те ще те почитат.
Ето, това аз никога няма да забравя.
———————–
сп. „Християнче”, брой № 3, 12.1942 г.
