СНИМКА С ДЪРВЕТА
Из „Скици от реалността” (2024)
СНИМКА С ДЪРВЕТА - І
Хоризонтът не е толкоз далече,
залязва слънцето и го покрива с жарава.
На нея са стъпили пет черни и криви дървета,
като нестинарки, изпаднали в транс,
застинали между два бързи подскока…
За жалост дърветата не са могли да излязат
извън кръга огнен, погълнал хълма.
Пожарът на място ги е овъглил, а след това
небрежно е отминал… После е завалял дъжд
и е превърнал пепелта в черна кал…
Снимала съм ги някога, а снимката,
остъклена и поставена в рамка, е като гледка
през прозорец. Напомня ми за времето, когато
хоризонтът не беше толкоз далече, слънцето беше
червено, а там имаше пет зелени дървета…
СНИМКА С ДЪРВЕТА - ІІ
Край реката растяха три тънки тополи -
стояха като три удивителни, изписани
след лудия крясък на пейзажа.
Пейзажът молеше милост, но милост нямаше,
защото трябваше още и още да се разкопава.
Земята беше красива, богата и щедра -
раждаше жито, но криеше злато. Затова
не беше възможна пощада. От години вече
не се сееше нищо, по-изгодно беше да се дълбае.
Отрязаха ги (тополите), а пъновете им голи
се превърнаха в многоточие,
подчертано със черната черта на реката.
Пейзажът вече не крещеше, а тихичко хлипаше.
А откритата мина превземаше равнината.
ЖЕСТОКОСТ - І
Слънцето нежно гали планината,
а тя, силно извила гръб, мърка,
докато пръстите му ласкаво гладят
зелената й, лъскава и гъста козина.
Душът на дъжда мокри тялото й,
облаци, като бяла пяна, я покриват,
после нови талази дъжд я изплакват,
докато заблести и заухае в залеза.
Сешоарът на вятъра топло я обдухва,
а тя, още по-силно извила гръб, мърка,
докато струите му рошат козината й.
Слънцето, дъждът и вятърът й се радват.
Накрая, уморена от ласки, вади нокти
предупредително… И леко замахва.
Над хоризонта вече кървят драскотините.
Планината е котка, но душичката й е дива!
ЖЕСТОКОСТ - ІІ
Морето вчера е преяло с хора и сега пъшка.
Лакомото му студено течение вече е стихнало -
бурните вълни, пяната и талазите пясък са се
утаили. Но все още му се гади и му е лошо…
Тази сутрин на плажа лежат мъртви повърнатите
водорасли, медузи, рапани и миди… Калканите са
се притаили на дъното. Но на брега няма удавници.
Те сега са на дълга разходка в градините на Нептун.
Девет дни ще се смеят и ще танцуват с русалките,
а след това царят ще ги прати на борда на един
призрачен кораб, самотно порещ водите, защото
много отдавна е изчезнал истинският му екипаж.
Морето вчера е преяло с хора и сега тежко пъшка.
Проснало се е по корем и сякаш дреме във жегата.
То е привидно кротко - гали се и се умилква, но е
жестоко и бързо убива, и поглъща жертвите си.
Морето е звяр, който човекът не може да опитоми.
То се подчинява само на господаря си и лудува,
воюва и ловува от негово име. И за негова слава.
Не, че не му харесва вкусът на човешко месо…
ПОРТРЕТ НА МОРЕТО
На Иво, който толкова обичаше морето
Събрах празни и изгладени от вълните раковини,
шлифовани стъкълца от нестигнали бутилки с писма,
морски звезди, отронили се от челата на русалките…
Залепих ги с борова смола от дъските на нови лодки,
изрисувах фон със синьозеления цвят на хоризонта
(където златни мълнии пришиват морето към небето).
Направих мозайка от шарените люспи на тропически риби,
посипах скъпоценен пясък от рудниците на бог Посейдон,
за да направя пъстра пътечка, по която да мине сърцето ти…
Докато крачиш по нея, ще усещаш ласките на морето,
аромата на солен вятър дълбоко в синусите и горчивия
вкус със небцето си… А душата ти ще се гмурка в синьото…
ПОРТРЕТ НА РОЗОВАТА ДОЛИНА
Намерих в раклата стара дантела. Дожаля ми
за красотата разнищена. Погалих я с поглед,
а после си я представих в карминено - цветът на
отлежалото вино и на уханните розови цветове.
Когато пластиката беше готова (парчетата
нарязани, подредени, нагънати и залепени),
я изнесох навън - да изсъхне. Пренощува под
звездите, а на другия ден до залез я рисувах.
Отдръпнах се от нея, внимателно да я разгледам…
Върху платното беше разцъфнал кичест трендафил
и… пчелите радостно започнаха да жужат около него.
Посегнах да прогоня заблудените насекоми, но ме
спря упоителен аромат. Това вече не беше картина…
Нарисуваната градина протягаше към мен шепи,
пълни с пъпки и цветове… А едно паяче усърдно
прихващаше изпуснати бримки и заплиташе тънки,
висящи конци със златни лунни лъчи. Магия…
ПОРТРЕТ НА НОСТАЛГИЯТА
Набрах смачкани и изсъхнали цветя от градината,
изгладих ги с ласката на обичта и ги залепих с мед
върху чистобялото платно на въображението си…
Край пътеката намерих перо от крилете на ангел,
натопих го в дъгата и започнах да рисувам, за да
ги съживя. Изписах ги с най-вълшебните цветове.
Исках да ви направя неувяхващи подаръци,
спомени от едно несвършващо хубаво време,
а се получиха просто няколко изящни картини.
Картини или портали, към други, щастливи светове?
