Делян Дъбов

ВЯТЪРЪТ

Скалите станаха на прах.
А вятърът от пътища проскубан
сънуваше, че стъпил е на пръсти
с копнеж звездите да докосне.
Събрал косите си оскъдни
от скитане в погрешните посоки
спасение намери и отказа се
да вее по трънаците
наоколо.

КОРЕНИ

Заседналата суха буца
пръст на прага
е пазач на селска къща.
Табелата е кукувичето гнездо.
Покривът в увисналата дрямка
сънува стари духове
на сватби и рождени дни.
Пустошта нарязала плътта си
рани е окичила по двора.
Изсъхналите храсти и дървета
с наведени глави скърбят
за аромата на цветя и зеленчуци.
Пресъхналото гърло на чешмата
е спряло да се моли за живец.
А воплите на корените от земята
стенат: “Живи сме. Живей!” .

СЯНКАТА НА ВЯТЪРА

Осъмване под вятъра от догми
с похлупак от чужди идеали,
душевните ми струни трогна,
засвириха вселенските сигнали.

Материя използвам под аренда
(духът противовес да има),
вървя в животворящата легенда
със стъпки от дихание невидимо.

Когато в друго утро се позная,
като дребно болтче в колелото,
с нова дреха ще чертая
несбъднатите сенки на живота.

АРХИВ

Видях как капките вода
в дъжда повлякоха сълзите.
Измамено потърсиха душа
и дом за нечие укритие.

И болката от взора безпощадно
превърна ме в сънуван миг.
Сърце от съкрушенията жадно
изпи на екс безмълвен вик.

Сега нелепо ще ме скриваш
със спомени полущастливи.
Запазих архивирана усмивка
в годините да свети, че съм жив.

ПРОРОЧЕСТВО

Не зная още колко пъти
ще ме целуне изгрева
засмян и здрав на люлка от лъчите му.
Но когато изгоря от слънцето по пладне
и нарисувам върху пепел свойто тяло,
ръцете ми ще са разперени крила,
сълзите от мастило ще ти шепнат
от листа бял към твоето сърце.
Загадката на черната илюзия
ще се стопи от призрачно видение,
оттичащо по крехките стебла
ще ни подсеща за присъдата на времето.

НОЩЕН ГОСТ

Мечтите ми заспиват вече
в стаята на горния етаж.
В пустинният си път далечен
уморени са от обич на мираж.

В съня осиротяла ще гостува
любов неизмеримо жива.
Почерпена от вярата ще отпътува
все тъй нещастна и красива.