Емил Коралов

Той почва от ония източници, които са вдъхновили и най-значителните ни епични произведения и нашите най-големи лирици: - историческите борби на българския народ за национално самоопределяне, за национална и духовна свобода, и свързаните с тия борби обществени и лични конфликти.

Далечното минало, времето на Възраждането дадоха материала на една от най-хубавите български пиеси - „Иванко” на Друмев, на историческите драми на Вазов, на неговите „Хъшове” - свежите ярки картини на нашата емиграция.

От там почерпиха вдъхновение и някои от най-новите ни автори: К. Христов („Боян Магесникът”, единствената българска драма в стихове), К. Мутафов, Вл. Полянов („Бащи и синове”), Хронев („Април 76 г.”), Ст. Савов („Кара Танас”). Върху същия исторически фон сигурно ще се създадат още много ценни драми.

Днес по-богата е драматичната ни литература, която е свързана по-непосредствено с българския бит и неговия нравствено религиозен и любовно-поетичен дух. В тоя кръг са включени най-хубавите работи на П. Ю. Тодоров, А. Страшимиров, Т. Г. Влайков, Й. Йовков, К. Христов, Г. Райчев и др.

Между тях Йовков има заслугата, че внесе в българската драма не само един по-висок нравствено-социален момент („Албена”, „Боряна”), а с последната си пиеса „Обикновен човек” направи опит и за чисто съвременна гражданска драма.

Все тук, в тоя кръг трябва да се нареди и изградената върху българските нрави и бит и пропита с толкова поезия драма на Р. Стоянов - „Майстори”.

Но ако за българска историческа драма и за българска битова драма може да се говори смело, до скоро не можеше и да става въпрос за съвременна градска драма. Първите сериозни опити трябва да се отдадат на П. К. Яворов.

А от съвременните исторически трябва да се отбележи миналата с голям шум драма на К. Христов - „Старият воин”.

В ново време като че ли трябваше да се явят комедиите на Ст. Л. Костов, за да направят един истински пробив към съвременността, към оная област на българския живот и бит, която е най-нова и най-мъчно податлива не само за драматично, а изобщо за литературно възсъздаване.

Днес, наред с „Големанов” на Костов, имаме вече и пиесите на Йовков, на Д. Шишманов и Д. Немиров, а също и опитите на някои съвсем млади автори.

Все пак българската драматична литература е в началото на своето развитие.

И все повече назрява необходимостта да се постави ясно въпросът накъде отива тя, какви трябва да бъдат нейните посоки и къде е нейното бъдеще.

Според нас, без да напуска света на историята, големите национални въпроси на миналото или епичните борби на Възраждането, без да се откъсва и от здравите устои на селския бит, на оня чисто български дух, който трябва да бъде завещан на поколенията, защото той е наложил своя отпечатък и при сформирането на новия градски български бит, българската драма трябва вече още по-широко да насочи интересите си към новото време, към нашето време, към конфликтите, възторзите и съмненията на днешния човек, ако иска да изпълни своята задача по-многостранно, така както я изпълняват другите отрасли на нашата художествена литература.

Толкова повече, че силата на въздействието от сцената е много по-непосредствено. и силно.

Но за да се постигне това, на българския драматичен автор трябва да се даде свобода, не само да се движи по повърхността на събитията, а да му се позволи свободно, според неговата художническа съвест, да надникне и прозре в самата същност на днешния живот, без оглед на това дали неговото изкуство отговаря напълно на изискванията на даден политически момент.

Политическите моменти и схващания се менят. Това, което днес се смята най-полезно за държава и народ, утре може да бъде заменено с друго по-добро.

А литературата не може и не трябва да следва чисто политическите схващания. Тя си има свои пътища. И трябва да й се предостави правото да открие и изясни, макар понякога с погрешни увлечения, образа на днешния ден и днешния човек.

Само така българската драматична литература ще изпълни своята човешка и национална задача и ще намери своя истински творчески път.

——————————

в. „Дума на българските писатели”, брой № 6, 02.1939 г.