ВОДНО КОНЧЕ И ГЛУХАРЧЕ

Алексей Будишчев

превод: Тихомир Йорданов

ВОДНО КОНЧЕ И ГЛУХАРЧЕ

Какъв чудесен месец май!
Защо ли да тъжим тогава?
Полята - цъфнали докрай,
в гората птици се разпяват.

В небето пък - звезди, луна.
И облаче пълзи по залез -
седефено, с червенина,
или пък с цвят опалов.

Бръмчат пчели от сутринта.
Насам-натам летят си, значи.
По синура и във стрънта
лалугерите се закачат.

Щастлив е всеки божи ден,
а пълна е нощта със тайни.
Рекичка блика - отразен
е в нея този свят безкраен.

Цветенце, пийнало роса,
се влюбва в своето другарче.
И водно конче там гласа
дочува на едно глухарче.

- Ще ти призная честно аз.
Не искам да ти в е обида.
Към теб изпитвам силна страст,
о, мила ми Силфида!

Ти прима балерина си
сред всички прелестни кобилки.
Живота ми ти украси.
Не ти се с туй умилквам.

Дори лалето-хулиган
се влюби в двете ти крачета,
кога видя как ти канкан
танцуваш с цялата си чета.

Признавам си, във тоз момент
плени ме ти и няма пречка
да взема заем на процент
от касата на леля Млечка.

Дори и сватба в близък ден
ще вдигнем двамата щастливи.
Ще е прекрасно, ако с мен
в прегръдките ми ти заспиваш.

Пък аз, подобно на кадет,
ще ти целувам всяко пръстче.
А палавницата в ответ
му рече: „Глупчо, трябва тъй, че

и аз да имам малък дял.
За мене също няма пречка.
Какъв, обаче, капитал
ще ти отпусне леля Млечка?

Да пия слънце и роса!
И да се моткам в тъмна доба!
Не, глупчо, балерините не са
на брата вашего по джоба!”

Заспа гората, млъкна тя.
И всичко сякаш се оправи.
Но вятър с укор засвистя:
- Ех, времена! Ех, нрави!

Настана есен. Листопад
застели чергите си прости.
И ето Търтеят космат
на леля Млечка е на гости.

А леля, бедната, през плач,
на сълзи яко се охарчи.
Внезапно завчера по здрач
била погребала Глухарчо.

Пък сетне Търтеят богат
венчал се с водната кобилка,
понесен към олтара свят
на болнична носилка.

Гората стенела в печал.
Мълчали дъбове корави.
И само вятърът свистял:
- О, времена! О, нрави!

1893

————————–

СТРЕКОЗА И ОДУВАНЧИК

Был май, веселый месяц май, -
Кому же грустно в мае?
Цветов в полях - хоть убавляй,
А лес, а птичьи стаи?

А небо в звездах и луне?
А тучки на закате,
То в перламутровом огне,
То в пурпуре, то в злате?

Итак, был май. Поля цвели,
В аллеях пели пчелки,
На межнике коростели,
А в просе перепелки.

Был старый лес веселый днем,
А ночью тайны полный.
Там пел ручей, обросший мхом,
И лес смотрелся в волны.

Тюльпаны, пьяные от рос,
На берегу шептались,
А одуванчики в стрекоз,
Как юнкера, влюблялись.

И вот один из них сказал:
“Я прост и беден с вида,
Но страстью жаркой запылал
К вам, милая сильфида!

Среди своих подруг стрекоз
Вы прима-балерина!
Вы рождены для светлых грез,
Для ласк и… серпантина!

И даже пьяница тюльпан
Влюблен был в ножки эти,
Когда плясали вы канкан
В лесу, при лунном свете!

А в сердце пламенном моем
Царицей вы живете!
Для вас я сделаю заем
У медуницы-тети,

Потом и свадьбу в добрый час
Отпразднуем мы с вами.
И буду я глядеть на вас
Влюбленными глазами,

Перецелую, как кадет,
У вас я каждый пальчик!..”
А стрекоза ему в ответ:
“Какой вы глупый мальчик!

“Для вас я сделаю заем
У медуницы-тети”,
А много ли - вопрос весь в том -
У тети вы найдете?

Питаться солнцем да росой,
Поверьте, я не стану!
Нет, балерина, милый мой,
Для вас - не по карману!”

Она умолкла. Лес дремал,
Не шевелились травы,
А ветерок в кустах вздыхал:
“Ну, времена! Ну, нравы!”

Настала осень; лес желтел,
Лист падал в позолоте,
Косматый шмель в гостях сидел
У медуницы-тети,

И тетя бедная в слезах
Печально говорила,
Что одуванчика на днях
Она похоронила,

А повенчался с стрекозой
Какой-то жук рогатый,
В параличе, полуживой,
Но знатный и богатый.

Шмель слушал молча. Лес дремал,
Не шевелились травы,
И только ветерок вздыхал:
“Ну, времена! Ну, нравы!..”

<1893>