ПАК СЪМ НАКАЗАН

Теодора Ганчева

ПАК СЪМ НАКАЗАН

Топко, защо си такава -
скачаш на всички страни.
Пакости колко направи.
Спри се за миг, погледни:
блъсна бюфета отгоре,
новите чаши събори,
стол повали, след това
скочи в горещата супа,
после със мазна глава
тупна, прозореца счупи,
скри се на баба в краката
и я простря на земята…
Само те пипвам и ето -
в стаята ти залудя.
Топко, наказан в кьошето
все зарад тебе седя!


НЕ МИ ЛИ ВЯРВАШ?

Плисва морска вълна
и ми казва,
че бисери носи
в своята пазва.
Иде вятър солен
и ми шепне,
че бури е хванал
в мокрите шепи.
Пее една раковина
червена
с глас на прилив
и на параходна сирена.
Повярвах на пъстрите
прозрачни медузи,
че надуват балончета
вместо бузи.
А лодките идвали
от там, където
нощем звездите
се къпят в морето…
Но никой не вярва,
когато повтарям,
че мога с морето
да разговарям.


СНЕЖНО ЧОВЕЧЕ

Ти си тук,
мое снежно човече -
откъде ли дойде?
Мойто детство е много далече,
ала ти си при мен.
Добър ден!

Как е хубаво, че те има -
все едно откъде си дошло,
в тази светла, небивала зима
ще ми бъдеш най-милия гост.

Гледам пак чистотата ти бяла -
ти така си прекрасно сега,
че поисках за миг да погаля
върху твоето рамо снега.

Че поисках да те помоля:
- Остани все при мен, остани!
Ще си иде и пъстрата пролет,
буйно лято ще отцъфти.

Не остават те нищо.
Минават.
Само зимата бяла
все пак
нека тебе поне ми остави,
мое смешно човече
от сняг.


ПЪТЕШЕСТВИЕ

Гумената лодка нова
е напомпана, готова.
Сядам аз във нея бързо,
котвичката й завързвам
и веслата вдигам вече -
ще отплувам надалече.

- Чакай ме! Вземи и мен! -
тича запъхтян Асен
и във лодката ми скача
с черното си котараче.
В нея място ще намеря
и за Мая, и за Вера.
- Ти приятел си и с нас
идват Милко, Венко, Спас.
И се качват, и крещят:
- Хайде, тръгваме на път!

Лодката ми се огъна,
ще се спука,
ще потъне…
Ах,
за толкова народ
трябваше ми параход!