Тед Кусър

превод: Христина Керанова

КЪСЕН ФЕВРУАРИ

Първият топъл ден,
и до средата на следобеда
снегът не е нищо повече
от пране
пръснато по дворовете,
от купчини чаршафи
се стича вода,
бели ризи лежат
под вечнозелените растения.
От най-дълбоките преспи
се надигат захвърлени есента
велосипеди, малки карнавали
от боя и хром,
Октоподът
и Виенското колело
започват да се въртят
на слънцето. Сега децата,
сковани от зимата
и облечени някак си,
като старци мърморят,
наведени над задачата
да построят язовири.
Но тази пролет е кратка;
към пет часа
хладен залез,
мрак, сините екрани
мигат като мълнии
в рамките на прозорците,
дворовете посивяват,
мокри кучета лаят
без причина. Далеч
отвъд царевичните ниви
разчертани за улици и канали,
тялото на фермер
изчезнал от есента
ще се появи
в градината му утре,
неочаквано
като лале.

ЛЕК СНЯГ В КРАЯ НА МАРТ

Има един вид лек, тъничък сняг
който вятърът не може вдигне
след като веднъж го е положил, дал му е
един ритник и оставил да се разстеле по моравата,
поне пухкав вятър като този не може, неспособен
да се наведе достатъчно, за да пъхне
пръсти под единия край (с ресни
тази сутрин)
и да го придърпа малко, въпреки че
прави голямо шоу от опитите си,
усещайки, че някой може да го
гледа от близкия прозорец
където, всъщност, някой стои.

ДЪЖДОВНА КАПКА

Веднъж видях дъждовна капка върху капака на кола
в автокъща за употребявани автомобили, просто едничка
блестяща капка, но имаше всичко около себе си
в нея, всички други коли и пикапи,
всеки червен, жълт и син пластмасов флаг
развяващ се над нея, ред новозасадени
фиданки, наредени на опашка край магистралата
с превързани стволове, провиснали кабели,
хленчещия трафик и небето горе
което все повече вещаеше дъжд,
и четири-пет лястовици стрелкащи се в него.
Една капка дъжд беше поела всичко,
и лицето ми беше там, макар и малко
изкривено, едната плоска бяла буза притисната
в този изпъкнал прозорец, надничащ навън
към целия свят и всичко в него,
от света към света, за първи път.

ИЗБОР НА ЧИТАТЕЛ

Първо, искам да е красива,
и полека да пристъпва към поезията ми
в най-самотния момент от един следобед,
косата й все още влажна на врата
след банята. Ще е облечена
в шлифер, старичък, позамърсен
от липсата на достатъчно пари за химическо чистене.
Тя ще извади очилата си и там
в книжарницата, ще прелисти
стиховете ми, после ще върне книгата обратно
горе на рафта й. И ще си каже,
„За тия пари мога да дам да ми
почистят шлифера.” И ще го направи.

КОЛЕДНА ПОЩА

Картички във всяка пощенска кутия,
ангел, ясла, звезда и агне,
селската пощальонка
шофира по заснежените пътища,
и чува откъм пликовете
тъжното блеене на овце,
тътрене на сандали,
тропот от камили.
От спирка на спирка,
тя отваря тенекиената вратичка
и поставя дълбоко в сенките
овчарите и мъдреците,
магаретата, хилави и уморени,
кравата, която дъвче и размишлява.
И от нейната стиропорена чаша,
бяла като звезда и кацнала
на таблото, водеща
винаги в далечината,
се носи мирис на лешник
и малко смирна.

КЕРИ

“Прахът и бърсането на прах
нямат край,” леля ми обичаше да казва
и парцалът, като гръмотевичен облак,
се плъзгаше по златистия дъб
в мъничката й къща. Там тя живя
седемдесет години с кълбо
неустоима енергия затворена в юмрука й,
и лакът, който скърцаше и пукаше
като клон в буря. Прах са сега
ръцете й и прах - сърцето й.
Прах без край.

ДЕПРЕСИОННО СТЪКЛО

Изглежда тези нежно розови съдове,
които тя пазеше за специални гости,
бяха винаги студени, свалени
от рафта на дрънкащи купчини,
чинийките като парчета лед
които разчупваше в кофата с вода
в зимните утрини, чашите, лумнали
като лалета, отворили се твърде рано
и попарени от сланата. Те охлаждаха
кафето без значение колко бързо
пиеш, докато тежката
ежедневна чаша би го запазила
горещо за по-голямата
част от разговора. Трудно беше
да участваш в клюките
със студено кафе, но беше
нещо специално, все пак,
да седиш на кухненската й маса
и отпиваш от горчивия извлек
слухове от миналата седмица от чаши,
които й бе отнело година да събеpe
от бакалията, една бройка безплатно
за всеки два килограма брашно.

КРАЯТ НА ГОДИНАТА

Сезоните сега затварят досието
на всеки от нас, тежките чекмеджета
пълни с документи се превръщат
в дънери, ято от пожълтели хартийки
отлита. Някой обичан
напуска мислите ни
с лек, бляскав плисък
като велосипед бутнат от бризa.
Иначе нищо особено не се случи;
пак сме влюбени, намерили
едничко червено перце срещу вятъра .

ИЗОСТАВЕНАТА ФЕРМА

Беше едър мъж, казва размерът на обувките му
върху куп счупени чинии до къщата;
и висок, казва дължината на леглото
в стая на горния етаж; и добър, богобоязлив човек,
казва Библията с пречупен гръб
на пода под прозореца, прашна на слънцето;
но не ставаше за земеделие, казват нивите,
отрупани с камъни и течащият покрив на плевнята.
Имаше жена с него, казва стената в спалнята
с тапети на люляци и кухненските рафтове,
покрити с мушама и дете,
казва пясъчникът, направен от гума на трактор.
Парите не стигаха, казват бурканите със сладко от сливи
и домати, заключени в мазето .
А зимите бяха студени, казват парцалите в рамките на прозорците.
Самотно беше тук, казва тесният селски път.
Нещо се обърка, казва празната къща
в задушения от бурени двор. Камъните в нивите
казват, че не ставал за фермер; бурканите все още
в мазето казват, че си е тръгнала набързо и ядно.
А детето? Играчките му са пръснати из двора
като клони след буря - гумена крава,
ръждясал трактор със счупен плуг,
кукла в гащеризон. Нещо се обърка, казват те.

СТАЯ ОТ МИНАЛОТО

Кухнята. Пердетата й се пълнят
с толкова ярка утринна светлина
че не виждаш следобеда
отвъд прозорците. Кухнята
потъва във времето с всичко в нея
на мястото си, съдовете подрънкват
горе в бюфета, кофата
с вода за пиене потраква, сякаш
току що е минал камион, но камион
на трийсет години. Никой не е у дома
в тази стая. Масата е избърсана,
а кърпата за съдове виси на пирона си,
изсъхнало листо. В домашни рокли от мъгла,
и сини престилки от дъжд, баба ми
мина през този живот като дух,
и когато приключи с годините,
тя ги прибра обратно по местата им
и излъска мивката, с гръб
към нас останалите, завинаги.

СЛЕД ГОДИНИ

Днес мернах силуета ти
в далечината, и безшумно
бляскавото чело на глетчера
се плъзна в океана. Един вековен дъб,
останал само с шепа листа,
падна в Къмбърленд, а една старица
както хвърляше царевица на пилците, вдигна поглед
само за миг. От другата страна
на галактиката, една звезда трийсет и пет пъти
по-голяма от нашето слънце избухна
и изчезна като остави зелено петънце
в ретината на астронома,
застанал в огромния отворен купол
на сърцето ми, без да има с кого да сподели.

ЩАСТЛИВ РОЖДЕН ДЕН

Тази вечер седях до отворен прозорец
и четях, докато светлината изчезна и книгата
не беше повече от част от мрака.
Лесно можех да запаля лампа,
но исках да изпратя този ден в нощта,
и седнал сам, да погладя нечетливата страница
с бледосивия призрак на ръката си.