ЛЪЧЕЗАРНА ПОЕЗИЯ

Георги Майоров

Отдавна се наслаждавам на светлите стихове на Лъчезар Селяшки от измъчените западни склонове на Родопите.

Сега държа искрите с кремъчните стихове от сърдечната струна на поета в новата му книга „Камък и струна” (Изд. „Ерго”, С., 2024).

Авторът на 18 поетични и още други книги, на 12 в превод от полски език, носител на много отличия и десетина положителни отзива за неговото творчество, топлят сърцето му сред тази песъчлива земя на страдалческия Чеч.

Той обаче не пише стиховете си. Земя и камъни, извори и езера, вода и потоци, трева и гора, въздух и небе възпяват неговите сърдечни въздишки. Мъртвото оживява, неподвижното се влива в кръвта му, великата памет на природата остава в Родопите „неотменно, неизповедимо”. И не бива да ги докосваме с „нечисти помисли. Те се виждат / само със сърцето / и само на сърцето / доверяват / светлите си тайни”.

Мигновенията са неговият „камертон”, будуват в потока на интуицията и разсъмват „в чистилището на поезията”.

Обаятелният триптих „Камък и струна” сполучливо е отишъл в заглавието на книгата. Тази кристализирала твърд, като символ на здравина, е непоклатимата стойност в поезията на Селяшки. Въздига истината за „праисторически знаци”, толкова противоречиво тълкувани в тази праисторическа бъдност. Самият автор е „жива вода” за попуканите устни на Родопите, денонощно „струна трептяща”, която улавя „неуловимото”.

Камъкът е самият родопски човек, оставен от времето да го покрива мъхът на забравата, „белязан от бури свирепи”, на когото родословното дърво е разцепвано „чак до сърцевината”, но оцелял днес до полета на птицата. Положен е като крайъгълен камък в зида на православието. И тогава „потрепна / и притихна, / струната на отвеса”. За да се вижда и да пее правия зид на битието. Дори в пепелявия западен родопски склон към река Места.

Същата лъчезарна светлина струи и от полиптиха „Метафизика”. Поетът е повикан от „Отломка кремъчна” на „реч със ритам бърз, насечен… на мой предтеча”.

Рана, болка, надгробен портрет, орех , „израсъл от купчина черепи” на Баташката църква. И понесла ги след пороя „подивялата река, която потича обратно, за да ни върне истината”.

Святата истина, над която непрестанно трепти струната на поета. Запява и възпява всичко, че да не се забравя. „Дърво и камък”, трептяща скръб като „ръждива струна”, негаснещ „пристан на тъгата”, приютяващ „морето” на мисълта; на майката „безмълвната сълза, / която казва всичко” - от детството до днес, вървял с „мамината песен”.

В стиховете на Лъчезар Селяшки няма поанти. Цялата му поезия е една вълшебна поанта на магичното му слово - родно, родопско и най-българско.

Минало и настояще са извадени от „змийската коприва”, „огризки / от чужда възторзи, / край нас - откъслечно / цъфтящи обещания”; лутане „между бягството и завръщането”; „мозайка / от звуци, цветове и сенки”. И в тях самият той - поетът. Над него тегне обезличаването и отчуждаването ни. Пали огън от устните на любимия човек, за да излее криле за полет, винаги да има отворена врата.

Контрапункти между нея и него „в огнен кръг - необятен”. А в тези обятия „сияе нощта”, за „да не гасне / есенната жар на дните”. И той съхранява обичта дълголетно, а с нея и дъхавото крило на поетичния порив. Неувяхващ!

Това е така красиво, че заслепява неверниците. Защото „от стъпалата боси / прорастват корени в земята”. Не само родовата памет е в него. Той сади своите корени в Родопите, от които се ширнали толкова обаятелните стихове. И пълнят „ведро” светлина, в този „млад и стародавен” свят.

Макар да заявява, че сред него „случайно съм / само аз”, той не е случаен, а изключителен случай на вълшебен поет. Сам е „песенна планета”.

Лапидарен стил и в този жанр. Поезия канара. Не можеш да я отместиш, не можеш да я съотнесеш към някакъв пясъчник. Канара, която излъчва родопско сияние - „радост кратка, / сълза от горест без предели”.

Алегории гонят неопределимото и го заковават като ясен образ. Сезоните препускат и утихват в захлупената шепа на поета. Традиционалист и новатор в магичната мисъл. За него дори изворът , е „извисен прозорец, / към други светове загледан”. Каква приземена и небесна песен. И в безвремието намира точното време. Няма социална тема, защото самите Родопи са голямата социална драма, която е изпята в сянката на стиха му. Която „с усмивка кротка / ще се отплати за злото”.

Класически и свободен стих. Успоредица и контрапункт. Какво ли няма в неговата поезия?! Ха! Стигнахме и до нямане. Ами няма модернистично кълчене до изкълчване на фразата. Няма мъдруване до безсмислие. Няма словесен товар на „панагон” - най-простичко, ще рече - излишен допълнителен товар. Защото панагон не само коня поваля, но и поетичността проваля.

Поезията на Лъчезар Селяшки е достатъчно натоварена с лиричност и мелодичност, с вълшебни извивки на мисълта и синци за украса не й трябват. Единствено стига до онова вълшебство, наречено стих. Целите Родопи е побрал в една непомръкваща вселена. Неговата душа е бяла птица, излетяла високо и оглежда всичко по земята. Защото погледът му, е „за крилете й привързан”. Слуша „шум на листа / в гората на съня”, с „непостижим / копнеж на душата”.

За него метафорите са живот, а животът е следствие на всяко краеведско битие. Определенията са многозначни като необята. Думите са вечен праг за преминаване. И той с богоявленски огън го преминава - от земята към висините. Лъчезарие богоявленско, а толкова земно. В дълбините на Родопите. Днешен и вечен. И това не го казвам аз, а неговата поезия.

Творчеството на Лъчезар Селяшки не се отделя от родния си корен. В него гнезди Орфеевото цвете безсмъртниче (haberlea rhodopensis) - родопският силивряк, едно от най-рядко срещаните растения в Европейската флора, защитено от Закона за биологичното разнообразие. Така и поезията на Лъчезар Селяшки е рядко срещана и има запазено място в българската литература.

Ивайло Балабанов от Източния фланг на Родопите и Лъчезар Селяшки от Западния, от недрата на родолюбието с лирата на Орфей издигат многоцветната дъга над планината. Всеки писател под нея е част от неговата прорицателна светлина. Днес и завинаги.