ЕДНО БЪЛГАРСКО ДЕВОЙЧЕ

Златка Чолакова

Из „Из Добруджа. Скици” (1933)

- Повика ме по телефона рано сутринта лелята на Здравка.

- Елате бързо, - каза ми тя, - детето е изчезнало някъде и аз се боя за него, да не са го отвлекли! - разказваше ми моят спътник от Добруджа. Оня същият, чийто баща все още говори български, а той е вече отдавна „румънец”!

- Изплаших се - продължи той и аз не по-малко от лелята на Здравка.

Едно прекрасно девойче със смело лице, което пламваше често, когато заговори и ставаше румено от вълнение. И тогава очите му се разтваряха широко, широко.

Тъмно-кафяви, живи очи, които святкаха, сякаш бликаха искри от тях. Имаше около четиринадесет години и бе дошло от България на гости у леля си, богата вдовица без деца, която бе някога женена за българин.

Тя много обичаше Здравка, просто я обожаваше и даже искаше да я осинови да наследи богатствата, които мъжът й бе оставил, ако родителите й се съгласяха на това.

Пристигнах и заварих лелята, че пращаше слугинята да дири Здравка у едни познати, макар че толкова рано, в осем часа сутринта едва ли тя би тръгнала да прави посещения.

Слугинята излезе и тутакси си върна, като се смееше:

- Елате я вижте, госпожо! - викаше тя.

Завтекохме се към прозореца. И представете си, Здравка се връщаше заедно с готвачката. И двете носеха пълна кошница с продукти и зеленчук. Здравка просто се бе прегънала на две от тежестта на товара. Ала в едната си ръка тя стискаше вестник.

Лелята се зарадва много, като я видя и се разгневи на готвачката. Тя повика и двете в салона, но преди да почне да ги упреква, Здравка се хвърли на врата й, почна да я целува и да й показва българския вестник.

Трябва да ви кажа, прибави моят познат „румънец”, че това бе по време на Балканската война. Току що бе пристигнала Заравка на гости и се обяви войната между българи и турци.

Здравка искаше да се върне, но леля й за нищо на света не се решаваше да я пусне в такова тревожно време. Предпочиташе да я задържи при себе си, да я весели, докато поутихне. И права бе. Едно дете на нейните години да се изпрати сега, когато цялата страна бе пламнала…

Живо се интересуваше Здравка какво става на войната и постоянно разпитваше леля си и мене на своя бедничък румънски език. Разполагаше с малко думи, но то бе достатъчно, за да накара да я разбират. И не бе мъчно да се схванат мислите й по живите очи, по цялото пламнало, румено лице.

Искаше да узнае как върви борбата срещу турците, вашият вековен враг. И тя цяла трепереше от вълнение, оживяваше се, ставаше прекрасна.

Молеше да й прочета в румънските вестници какво пише за войната. Но ние, разбира се, имахме достатъчно свои грижи, за не изпълняме вестниците си с новини за българите…

И сега, Здравка бе се върнала с български вестник!

- Леличко, - викаше тя с възторг. - Лозенград паднал!

- Не ме интересува твоя Лозенград - отвърна леля й - ти ми кажи къде си ходила, та ме изплаши толкова много?

- За новини, леличко, за новини!

И готвачката ни поясни.

Здравка разпитвала постоянно и и тя й казала, че всека сутрин на зеленчуковия пазар вижда българи.

И тутакси Здравка се хванала за миг и я помолила да я заведе сутрин на пазара.

Готвачката не се решавала да взема рано в зори детето и да го води на пазара, защото госпожата никога не би позволила такова нещо. Но на другата сутрин, още в тъмно, облечена Здравка пристигнала в кухнята, готова да иде на пазара. Станала тихичко, без да я yсети леля й, и се приготвила.

Тя захванала да се моли на готвачката да я вземе със себе си. И толкова много и тъй мило й се молила, че готвачката най-после се съгласила, но трябвало и двете да мълчат - да пазят тайна.

И те почнали да ходят заедно на пазара. Готвачката купува, а пък Здравка разговаря със зарзаватчиите и чете български вестници. А после заедно се връщали вкъщи тихичко, да не ги усетят.

Но днес се забавили повече от друг път.

- Тя е крива - обясняваше готвачката. - Колко пъти я подканих да си ходим. А Здравка, като се спряла и загледала българите, как четат вестника и разправят нещо високо и разгорещено и махат с ръце… Четоха, говориха, пък Здравка все ги гледа в устата. А и мене кара да седя и да чакам. Забавихме се много, но за това пък й дадоха българския вестник да го чете вкъщи.

- О, да, леличко, вярно е, Лозенград е паднал! Ето, ще ти прочета да видиш.

Лелята се скара на готвачката, че слушала едно дете и го оставяла да става в зори, без да й каже. В това време Здравка отърча в своята стая и тутакси се върна с една карта на България, изрязана от вестник. И на нея с карфички бе набелязала докъде са стигнали българските войски. Така били направили всички българи и така я бяха научили да стори и тя.

- Ето на това е Лозенград, най-силната крепост пред Цариград… Остава само Одрин. И тя с въодушевление разказваше как щурмували крепостта, как паднала и какви още села са взели българите… Имена на села, които в живота си не бяхме чували, тя ги знаеше. Знаеше и подробности за тях и ни ги разказваше…

Да бяхте я видели как сияеше, как се вълнуваше и гордееше с новините, които ни съобщаваше.

- Ти във всеки случай заслужаваш наказание, че си ме лъгала, малко дяволче! - закачи я леля й, вече успокоена от сутрешната тревога. - Разбира се, да ходиш с прислугата, за да събираш новини.

- Нима не бива и аз да зная, когато другите знаят вече и се радват - отвърна ни детето.

След няколко дена отидох отново у Здравкини. Искаше ми се да я видя пак и да я послушам как възторжено разказва за своите българи.

Влязох - посрещна ме лелята самичка.

- Къде е Здравка? - попитах шеговито. - Пак на пазара при зарзаватчиите ли е отишла?

Лелята поклати печално глава.

- Замина - каза тя. - Замина с някакви работници българи за България. Как не се мъчих да я задържа, колко не я убеждавах. Никакви подаръци, сълзи, молби не помогнаха. Исках да я направя своя дъщеря, наследница на богатства!

- Не, казва, не мога да остана. Лозенград е паднал, българите побеждават, а аз да стоя тука! Ще си отида да се радвам заедно с всички у нас. А очите й горяха и тя се усмихваше със своята очарователна усмивка, - разказваше лелята.

- Пусни ме, мила лельо…

- Какво да я правя, замина си, - прибави тя. - Още я чувам как шепнеше на ухото ми: - Не плачи, леличко! Аз пак ще се върна… Но трябва да отида при своите сега, когато всички се радват.

- Не вярваме след това да твърдите, - продължи румънецът, - че българите не са големи родолюбци и че лесно се поддават на претопяване в Румъния…

- Благодаря Ви за характеристиката на българите. В устата на един „румънец”, тя става още по-ценна за мене, отвърнах, но не посмях да прибавя: - И още по-тъжна… Та не беше ли и той от ония „бивши” българи, с които е преизпълнена Добруджа?