ПРОШКА
Не искам душата ми с гняв да се пълни,
да трови я ревност със своята жлъч,
в очите ми кротки огнени мълнии
да блясват сред буря от яростна глъч.
Не искам да пия сълзите солени,
прелели от скрития в мен океан,
да бърша страните си, с лава облени
след мощно изригнал в сърцето вулкан.
Не искам да скитам изгубена в мрака
из дебри потайни на древна тайга,
където тревожните мисли ме чакат,
протегнали хищно към мене ръка.
Аз търся покоя на ручей омаен,
отнасящ с водите си всяка печал,
от прошка извиращ в оазис потаен,
в душата ми сила живителна влял.
Край него да спра и свалила товара
от болка раздираща, гняв и сълзи,
смирено да вдигна очи към олтара
божествен, прошепвайки тихо „Простих”.