ПЪРВОУЧИТЕЛЯТ
В памет на учителите ми по стенография Воденичарова, Попов, Велчев и Джангозов
Бледите отблясъци на пламъчетата трептяха леко и слабата им светлина едва осветяваше неголемите плочки, покрити с восък. Приведен над тях, мъжът се вглеждаше съсредоточено в тайнствените знаци, които ги изпълваха. Увлечен, той не усети тихите стъпки зад гърба си. Извърна се едва когато ръката на влезлия докосна рамото му и сведе смутено очи пред изпитващия поглед.
Двамата мълчаха няколко мига. После влезлият запита:
- С какво се занимаваш?
- Аз… пиша, господарю…
- Пишеш? Що за писмо е това? И на какъв език? За първи път виждам такива чудновати букви.
- Това е нашия говорим латински език…
- Латински?!… Писмо, различно от официалното?! Или тайнопис? Кой ти го показа?
- Аз сам… Аз го съставих…
Гласът бе тих, но уверен. След кратко мълчание пишещият се усмихна и заговори с щастлив, леко тържествен тон:
- Това е кратък начин на изписване, господарю. Той притежава свойството бързина и аз мога да запаметя всеки разговор, всяка театрална сцена, всяка реч в Сената, всичко, което чуя. Такова писмо ще бъде потребно, защото запазва бързо факти и свидетелства…
Мъжът докосна плочката с тънкия писец и направи леко движение:
- Ето твоето име - Марк Тулий Цицерон. А ето моето - Тирон…
Лицето на Цицерон се оживи от вътрешно вълнение.
- А защо криеш от мен? - запита той с лек упрек.
- Не мисли погрешно за деянията ми, господарю. Трябваше да се уверя в резултата…
- Тогава сядай и пиши! - заповяда Цицерон.
Тирон взе чиста плочка и застина в очакване.
Цицерон диктува няколко минути, достатъчно дълго, за да не може текста да бъде запомнен наизуст. Той изгледа с известно недоверие подредените редове с йероглифи и кимна да бъде възстановен откъса.
Тирон зачете спокойно и ясно, без да изпитва затруднение от писмото. Сенаторът слушаше, смаян от умението му.
- Утре трябва да обясня нещо на управляващите в Сената, - каза той. - Ще отидем заедно.
Стъпките му бавно заглъхнаха в полутъмния коридор.
***
В ранния следобед Тирон донесе записаната на пергамент реч на Цицерон. Предложи да я прочете на глас, но сенаторът отказа. Няколко минути бяха достатъчни, за да се увери, че нищо не е пропуснато и че всичките му аргументи са запазени безупречно. Прославеният оратор бе удивен от своя роб. Закупен както всички други на тържището…
Погледът му се вгледа в лицето на Тирон. Находчивият съставител се наслаждаваше мълчаливо на впечатлението, което бе направил.
- Всичко това не бива да се забрави! - каза уверено Цицерон. - То ще трябва на бъдещето и аз ще помогна на твоята полезна наука. Ще получиш свободата си, Тироне, и ще обучаваш ученици! Какво друго би искал да те възнаградя?
Гъста червенина изби по бузите на Тирон. В очите му грееше радостта на постигната цел.
- Нищо повече не искам! - каза той. - Достатъчно е, че получавам свобода и че постигнах замисленото. Чувствам се като овощар, който е щастлив, когато харесват плодовете му. Моето дърво също даде добър плод и ние можем да му се радваме.
Той се поклони леко и бързо излезе от залата.
Цицерон гледа известно време подире му и помисли: „Талантът винаги оставя диря след себе си. Името на този ще живее през вековете…”
Беше година 63 преди Христа. Рождената дата на стенографията.
