Васил Карагьозов

***

Самотната песен на млада жетварка
в полята на Прилеп тъгите ми буди,
И мигом разстила картината ярка
на Тракия родна, с работните люде.

Настала е жетва - и с крепка надежда
тракийци калени сноват като хала…
Но днеска жетварка самотна привежда
над снопове златни снага премаляла.

Що чувам? - Не песни, а жалби се леят
и тука, и тамо - над тучните ниви…
Два образа скръбни в душа ми живеят:
две сестри - две майки печално красиви.

——————————

сп. „Всеобщ преглед”, брой № 13, 01.08.1917 г.

МАЙКАТА

Сред грома на развихрените битви -
от век на век, - по стъпките ни бързи,
аз зная скръб и горестни молитви -
на Майката молитвените сълзи.

При всеки звек,
при буря и беда,
тя бди вовек
над родни си чеда -

тя, Майката, люляла младенеца
и слагаща над кървав гроб венеца.

Навред бе тя, с надежда и уплаха, -
при Нил, Ефрат и дебрите на Спарта,
сред Рим, де танци бесни се играха,
в Москва - сред похода на Бонапарта.

Тоз скръбен лик -
тъй милен и познат,
вита велик
над всяка земна рат,

и всеки меч, стрела, свинец, граната
пронизваше сърце ти, Майко свята!

Еднаж ли от световната горчива чаша,
о, Майко, Майко вселюбяща,
ти пи - и дан, жестока дан заплаща,
тешителко страдална наша!

За чужди грях
самата своя плът
ти даде, ах! -
бащата и синът:

тях милваше по пътя им всевечен
миража твой - тъй близък и далечен

край Дунав, Ганг и мътна Мисисипи,
по урви снежни, степи и гюлета.
При всяка сеч, о, мъченице клета,
душата ти горещи сълзи сипе, -

брилянти в кръв,
те с пламък чист горят,
изгарят стръв,
смирение творят:

заветът майчин тъй света ориса -
низвергнат да й вовек Апокалипсиса.

——————————

сп. „Всеобщ преглед”, брой № 20, 01.01.1918 г.

ПРОБУЖДАНЕТО

На ведра нощ люлей ни магесната приспивка:
тя тъй от памтивека, денница щом изгрей,
по жилите ни влива с чаруеща усмивка
най-сладкото си вино - съблазън и напивка -
сънят - и пак ни в дрямка на запад залюлей.

Измамница! Веч с песни природата подлавя
всемирни си градежи - тоз хаос да смени.
С хармония и разум; ту млати, ту удавя
угасващи създанья, ту с ласка благославя
могъщий кълн в земята и шепне му: Стани!

Пробуждане - пробуда от зимното мъртвило
след нощите с кошмари и кобни духове!
Възход къмто зенита на дневното светило…
Кръвта да се вълнува; ръката да кове
съдбите - на потомци и горди, и свободни,
да палне взрив под лъма на сили преизподни,
да хвърли семената за бъдни векове.

И тъй от памтивека природата зове:
- Човече, пробуди се от съня си лъжовни,
че бива ли в кипежа века си да проспиш?
То някой дух загива, кога звезда се совне…
Буди се! - да осъмнеш зарад дела чутовни,
буди се - да твориш.

Когато ти възникна по властна ми повеля
в света - ти забудува, и без да бе заспал…
Чрез теб се аз възраждам, чрез тебе бдя и целя
призвездно съвършенство - туй, що ми определя
всевечен идеал.

Последен път заспиш ли, то веч си непребуден:
наспи се под крилата на вечната си нощ!
Не даже труп - оставаш, о сине мой отруден,
с отворени зеници, жадуваш света чуден
и прежната си мощ.

——————————

сп. „Всеобщ преглед”, Брой № 23-24, 01.03.1918 г.