ТАТКО
Тогава аз бях много малък, за да не ми отказват всичко, което пожелаех. Мъчно се отстояваше на моите упорити детски сълзи. Дори и приказките на баба не струваха нищо в такива случаи.
Ето, и сега я виждам аз. Седи тя приведена над люлката на сестричето ми и го приспива. Аз, обиден мръщя се в ъгъла, плача и припевно повтарям:
- Гладен съм, гладен съм…
По овехтелите, позеленели от старост стъкла на прозорчето се удряха мухи. Те не бяха в стояние да предизвикат моите войнствени инстинкти - безучастно наблюдавах аз тяхната борба.
- Гладен съм, гладен съм…
Моята сухичка, пъргава баба блъсна за последен път люлката на заспалото ми сестриче, и като стана, кимна ми с глава. Аз не исках да изляза. Но тя ме хвана за ръката и скрито ми пошушна:
- Хайде да видим пиленцата…
Намръщих се и извиках несвойствено детски. Не ми трябваха пиленцата. Тя настойчиво ме замоли. Каза, че в градината пасяли двете агнета, и че знаела едно гнездо с пет шарени яйчица… Аз обаче бях жестоко упорит. Старата жена се почувства безсилна, седна и се помъчи да ме развлече с приказки.
- Коя искаш? - ме питаше тя, - за Патаранка, или за Косето?…
Никоя не исках аз. Тя разправи всички приказки, които знаеше.
И вечерта, когато мама се върна от нивата грохнала, аз отново се хвърлих насреща й със сълзи на очи и със злобен писък, който не знаеше пощада. Дълбоко бях обиден аз. Не бях виновен, задето гладувам… И тъй ми се плачеше.
- Татко ще донесе смокини…
Болно се усмихна уморената ми майка. А баба, като пъхна една малка кошничка в ръцета ми, забърбори. Не се уморяваше тя:
- Като си дойде татко, трима ще идем за череши. Ще вземем и Веска с магаренцето…
Татко - бях намразил тоя татко, който всеки ден си идва, а още го нямаше. Аз виждах, че тия две страхливи жени не бяха много сигурни в завръщането на тоя мой татко, от когото те очакваха всичко. Но имаше ли нещо друго, с което да ме отвлекат? Аз бях гладен, упорит, зъл. И какво щеше да ми донесе тоя татко от фронта?
Всеки ден слизахме ние пред общината, чакахме за писма и хляб, а татко все още го нямаше.
Най-после пристигна писмо. Явно, майка ми ми не смееше да го разпечати, толкова скъпа й беше тая смачкана, ошарена с печати хартия. Тя дълго обмисля с баба на кого да дадат писмото, за да им го прочетат. И решиха - на кмета.
По навик, тоя дебеличък човек, сложи очилата си, разкъса спокойно, опитно плика, и, като сбръчка чело, зачете на себе си.
Ние седяхме вдървени около него. Аз здраво държах престилката на мама и не откъсвах погледъ от размърданите устни на тоя страшен човек. Нетърпеливата ми баба неспокойно бе набръчкала лицето си, а мама - тя не съществуваше. Бледа, устремила очи в хартията, не дишаше.
- Обикновени новини, - окашля се на средата кметът, - нищо особено!… - И отново размърда дебелите си, тлъсти устни. Когато свърши, аз видях как той отпусна тежко косматата си ръка заедно с писмото и не свали очилата си.
Той се помъчи да придаде спокоен вид на своето грубо, не особено изразително лице. Ние всички чувствахме тая негова неловкост. Той каза това, което мама може би е очаквала и което е казвал винаги при подобни случаи.
- Болен нещо, - рече той, - нищо особено…
Мама не помръдна погледа си. В дъното на тоя поглед имаше толкова притаен страх. Аз видях как се изкриви тлъстото лице на кмета и той, види се, за да скрие смущението си, сне очилата.
- Разчети го всичко! - настоя нетърпеливо баба.
Много се затрудни тоя човек. Но сложи пак изкривените си, с телени рамки, очила. Окашля се, засрича. Той каза, че почеркът бил извънредно много лош… мастилото зацапано… И срича, срича.
Аз още не мога да разбера защо тия нещастни жени искаха да узнаят това, което вече тъй ясно разбираха? Може би в своя ужас те допущаха, че нашият кмет с едрата си внушителна фигура би могъл за всеки случай да възкресява мъртви… И все тъй настойчиво седяха те пред него с убийствената надежда да чуят от тия спокойни устни думи на утешение.
- Разчети го още веднъж, - рече баба.
Аз видях пот по челото на тоя мъж. Лоша пот рукна по пламналите му, синкаво-червени бузи и той явно се затрудняваше да съобщи истината.
- Аз казах, - сърдитичко отвърна той, - почеркът е много лош… зацапано… Види се, дълго е вървяло.
И той се втренчи:
- От дата вторий до днес… Днес сме дата десетий… Осем дена път… Не е малко… Тогаз казва бил в лазарета…
Ние не го мъчихме много. И отидохме при учителя. После при дядо поп. И те ни казаха, че на дата вторий татко бил в лазарета. Сега сме били вече дата десетий… Всеки, който знаеше да чете, прегледа писмто. И все същото!
Мама забрави пролетните сеитби. На двора стоеше захвърлено дървеното рало. Полепналата по него пръст съхнеше от слънцето и ветровете. В градината тревата жълтееше непокосена. Плетищата наоколо се събаряха и чуждият добитък я пасеше, тъпчеше. Аз, седнал при люлката на малката, мирувах. А по двора, из цялата къща - тихо. Черешите зрееха; кошничката стоеше запокитена някъде.
Аз не смеех да запитам нещо, нито пък да заплача, мълча. Нощем баба става и чувам как се моли. Притаявам дъх, мисля: в долапа остана още едно парче хляб… Утре ще открадна цялото…
Когато валяха пролетните дъждове, през пролуките на покрива, минаваше вода и капеше по цялата къща. Ронеше се. Мама чакаше татка. Сестричката ми Велка плачеше за мляко, а кравата с вола бяха реквизирани, мама казваше: „Нека се върне татко…”
И един ден тя изведнъж се втурна вкъщи. Падна на прага. Тя хълцаше като същинско животно, слабите й рамене се тресяха, а ръцете й сякаш искаха да отскубнат земята. Аз гледах настръхнал, и ми стана мъчно за милата майчица.
Избягах навън. Скрих се зад плевника в буренака и дълго ридах. Вечерта, когато се върнах, на двора под старата ябълка, седяха угрижени съседи и роднини. Те бяха дошли с явното намерение да ни облекчат и успокоят. В средата личеше едрата и здрава фигура на дядо поп. Той невъзмутимо спокойно разказваше със своя мекичък, охранен бас за краткостта на човешкия живот. Той казваше:
- Стъпиш на тревата и остане следа; отидеш след време - следата я няма… В Давидовите псалми го пише…
Старият учител клатеше глава.
- На всички ни пътя бил там, - и посочи небето. Дядо поп потвърди.
Едно продълговато шише, пълно с ракия обхождаше от ръка в ръка. Те пиха. А кметът похвали моя татко, много въздържан човек бил той… И добър - на мравката струвал път…. Ракия не пиел никога…
- Ракия не пиеше, - възрази дядо поп, - ами вино - пийваше… За винце и дума да не става… Двама обичахме да се почерпваме…
На стъпалата, присвита като умряла, лежеше мама. До нея угрижени жени. Те ме оградиха, зареваха. Аз не разбирах какво става с мене. Тяхната неизразима, дива тъга ме уплаши и аз избягах.
Заключих се в стаята и се смълчах. Те говореха за фронта, плачеха, говореха.
А в стаята върху стената беше той. На една самотна картонена картичка. Изправен,полуусмихнат, във войнишки дрехи. Куртката му вехтичка, спретната.
Лявата си ръка той подпираше спокойно о гърба на празен стол, сложен до него, с дясната леко се докосваше до сабята си.
Той беше едричък, здрав мъж и с явно весел нрав: това личеше по накривената му шапка. А от хубавите, засукани мустачки и ведър поглед лъхаше бодрост.
—————————-
сп. „Нова литература”, брой № 17, 07.08.1935 г.
