ЕМБЛЕМА
фейлетон
Беше преди двадесетина години. В малката, ниска стаичка на читалището са събрани трупа мъже. Готвеха се да издават родопско списание.
Шумяха, спореха, повдигаха разни въпроси: за реализма, който трябва да ръководи едно списание, а заедно с това, и за романтиката, която, като приказна мантия, се иска да бъде хвърлена върху всяко родопско издание, за местния характер на журнала, за хроничния глад в планината - повдигаха се много въпроси, хубави и лоши, умни и безсмислени - въпроси, конто се повдигат винаги на събранията на нашата българска земя.
Дълго спориха какво трябва да бъде заглавието на списанието. За заглавие предлагаха:
Българска Швейцария,
Славиеви гори,
Кръстата гора,
Чеч.
Дори един подхвърли: Родопска баба Тонка.
Държавен чиновник, слаб, не млад вече, мъж гледаше през прозореца голите баири вън и тъжно се усмихваше. Най-после, той предложи:
- Нека решим, преди всичко, въпроса за емблемата на списанието. Нали такава ше имаме?
И когато му отговориха утвърдително, той добави:
- Може би, тя ще ни подскаже и на какво заглавие да се спрем.
Почнаха се сега спорове за емблемата. Един предложи мома в китна родопска носия, с менци в ръка, пред планински извор; друг - момент от родопска сватба, трети - родопско хоро; четвърти - Карлък, стадо овце, родопски овчар; пети - родопско село.
Все така нерадостно усмихвайки се сухият, слаб мъж стана и каза:
- Аз предлагам емблемата на списанието да бъде оная седнала, прегърбена от товара си родопчанка, с цедилка царевица на гръб, замръзнала сред виелицата. Някои си спомнят случката, нали?
И той разказа:
- Било е през един от тежките зимни дни, през последната година на оная война, когато гладът беше силен не само в Родопите, но и в цялата страна. Керван от жени се връщал от полските села - ходили са да търсят храня. Едни са с мулета, други - на гръб задянали товари с царевица. Сняг вали, виелица е. Накрая е изостанала слаба, уморена жена. Капнала, тя сяда на един крайпътен камък, за да си отпочине. Снегът се сипе, приятна умора е омаломощава, тя навежда глава и дрямката я оборва. През идващия сън вижда как другите отминават, забулени от виелицата. Смътно съзнава, че трябва и тя да върви. че трябва да направи усилие и стане, но умората пак надвива. Така заспива. И там я намерили на другия ден, някъде над Хвойна, замръзнала, седнала на камъка, с товара си царевица на гръб.
Мъжът свърши. Настана тишина.
За миг пред всички изпъкна картината, тежка и трагична, която заличи другите и против която никой нищо не можеше да каже; картината, която говореше и за глада, и за липса на съобщения, в планината, и за много друго.
И мълчаливо бяха решени всички спорове - и за емблемата, и за заглавието, и за тежката задача, с която се нагърбва всяко родопско списание, всеки родопски вестник.
————————-
в. „Родопска мисъл”, г. 10, бр. 4, 20 май 1945 г.
