ПЪРВИЯТ МИ ГРЯХ
Спомен
Наистина, аз не мога да си спомня точно годината, когато сторих този грях. Ала, макар да се изминаха от този ден вече няколко десетилетия, спомням си всички подробности, които предшествуваха и последваха моята срамна постъпка.
Да, аз си спомням всичко много добре. Сега често се спирам пред остарелия портрет на баща си, гледам кроткия му образ и си спомням, колко унил бе той през тази злополучна вечер.
А че тогава той бе съсипан и унил, аз можах да отсъдя късно, много по-късно, - едва когато почнах да съзнавам постъпките си и сам да се присъждам.
Но и тогава още в моята безгрижна, момчешка душа се пробуди мисълта, че не всичко стана така, както трябваше да бъде. И спомням си аз понякога оная случка, която събуди в мене за първи път гласа на съвестта.
***
Баща ми, пропаднал обущар, току-що бе се завърнал от своето нещастно пътуване в Америка, където бе ходил да дири печалба и щастие. Нуждата всеки ден пееше своята песен под нашите прозорци.
От дълго време вече тя ни приготвяше лоши обеди и гладни вечери. Понякога през цяла седмица ние прекарвахме само с бистра синкава чорба, приготвена от картофи и праз-лук. Нерядко за вечеря липсваше и тая чорба. Отдавна не помнехме кога сме яли готвено и печено.
Аз знам, че съм блед и малокръвен. Може би това е остатък от онова време, от бистрата синкава чорба. Но все пак всичко отиваше добре, щом заедно с чорбата имаше достатъчно хляб. Ала и той често липсваше.
Щастливи бяхме кога можехме да заменим чорбата с гъсто сварен фасул или печени картофи. Понякога, особено през есента, баща ми успяваше да донесе къс овнешко месо или даже пиле. Но след такива празнични обеди за нас настъпваха цели седмици на картофена чорба.
Ние, малките, понасяхме леко тая липса, защото бяхме родени в нея. Но по-възрастните сестри и родителите ми я чувствуваха тежко, защото някога те бяха живели добре. Знам само това, че постоянно бях гладен.
Никога не се чувствувах сит. Или съвсем рядко. И вечер аз се спирах пред кебапчийниците, дишах дълбоко миризмата на печените кебапчета и наденички, а самите тях жадно поглъщах с очи.
Гледах работниците и войниците, които се спираха пред дюкянчетата и си купуваха кебапчета. Те още из пътя си отхапваха от тях тъй, че тлъстината потичаше по ъглите на устата им. Гледах ги с пълни със слюнки уста и си мислех:
- Тези войници имат пари. Блазе им!
А достатъчно е да имаш един грош! Той нищо не значи за един богат човек! А с него можеха да се купят тогава пет кебапчета или цяла наденица.
Понякога и аз се сдобивах с пари, но това биваше съвсем рядко.
Аз имах чичо и вуйчо, които понякога ми даваха по някой грош или даже половин лев. Ала тия пари никога не оставаха у мен. Виждам и днес жадния поглед на майка ми, която ме питаше:
- Даде ли ти нещо чичо ти?
Аз отварях ръка, показвах монетата, мама я вземаше и казваше:
- Дай я тук. Ще ти я вдигна!
Полуохотно, полунеохотно, аз й давах парите. После се питах: Каква полза за мен, като ми ги вдигне? По-добре да си купя нещо с тях. И защо ги вдига? А кога ще ги
получа обратно? И за какво ще ги употребя тогава?
Аз вярвах, че парите ще бъдат скрити, макар да не ставаше това. Тия подарени пари често биваха единствените в нашето домакинство и послужваха да нахранят всички ни.
* * *
Един ден пристигна вуйчо от София. Беше вече есен, и всяка нощ къщите и градините се покриваха с дебела слана, ала аз ходех още бос. Обуща носех само на училище, а след това трябваше веднага да ги снемам. За полето и улицата бяха достатъчни моите загрубели пети.
Аз тичах през една тясна улица начело на една тълпа босоноги, като мене, момчета. Неочаквано срещу нас се показа моят вуйчо. Исках да се скрия от него, но той ме съгледа и извика:
- Гатьо, ела тук!
Аз се приближих и му целунах ръка. При това застъпвах единия си крак с другия, като мислех, че така вуйчо няма да забележи, че съм бос. Но той забеляза това и ме попита:
- Не ти ли е студено?
- Не!
- На ти това… - и аз почувствувах една тежка монета, една двулевка, в ръката си.
- Кажи на майка си, че ще ви посетя.
Целунах засрамен повторно ръка на вуйчо си и нямах вече желание да тичам с другите момчета. Двулевката ме направи разсеян.
На обед съобщих на мама вуйчовата заръка. Но за подаръка не споменах. За пръв път се пробуди в мене нещо, което по-късно разбрах, че е себелюбие. Боях се само от въпроса на мама:-„Даде ли ти вуйчо ти нещо?” Но тя не ме попита.
Този ден на обед имахме пак само картофена чорба.
Тя бе безвкусна и никак не насищаше. Въпреки това, аз ядох двойно повече от това, което ми се следваше. После отидох на училище.
Ала от минутата, в която станах притежател на потаената двулевка, в мен се събуди едно все по-голямо и по-голямо вълнение. Не знаех, за какво говори учителят в училище.
Постоянно пипах краищата на палтото си, да се уверя, дали двулевката стои още под астара. Аз бях в остра борба със себе си: трябва ли да дам парите на майка си? Или да си купя нещо с тях?
В мен вече се обаждаше съвестта. Никой не ми каза това, но чувствувах, че като крия парите, аз лъжех. Аз лъжех не с думи, а с постъпката си.
От училище не се върнах направо у дома. Продължих пътя, като направих голяма обиколка, за да стигна по-късно.
Най-после пристъпих прага с наведени очи и не казах нищо.
Из пътя реших: Ще задържа парите за себе си!
Вечерната мрачина се спускаше, а баща ми не бе още вкъщи. Мама, както винаги, ме прати със стомната за вода. Аз грабнах стомната и побягнах от къщи - и сякаш от плещите ми се свали някаква тежест.
В джоба си носех едно коматче хляб от следобедната закуска. Аз не го изядох, защото моето решение бе непоколебимо: да не ям днеска само хляб.
Не тръгнах по правия път под града, където обикновено ходех, защото водата там бе най-хубава, а се отправих под клоните на акациите към кебапчийницата на Ташка Цинцарина.
И отново поглъщах аз с очи кебапчетата и наденичките. Те бяха натрупани в един пръстен гювеч, мазни, топли и крехки.
Някои още се печаха на скарата и разнасяха наоколо си приятна миризма, която дразнеше празния ми стомах.
Моята вътрешна борба стигна своя връх. Още си мислех за моя малък брат, който учеше у дома. Да занеса ли и на него?… И прогоних тая мисъл от себе си. Та нали днес след обед той ме обиди и едва можах да сдържа гнева си да го не набия? Не, той няма да получи нищо!
Слугини и войници влизаха в кебапчийницата и след малко пак излизаха. Купът от кебапчета постоянно намаляваше.
Височината скоро изчезна и аз виждах вече само гювеча. Дали бе останало още нещо в него, не знаех, защото бе сложен нависоко.
Аз извадих моята двулевка от астара на палтото и - най-сетне влязох. Същия миг изскочих навън. Няколко горещи кебапчета, загънати в жълта халваджийска книга, се потайваха в джоба ми. Огледах се наоколо, дали не бе ме видял някой.
После бързо се спуснах под града за вода. В един тъмен ъгъл, близо до чешмата, извадих коматчето хляб и като малък хищник забих зъби в кебапчето и го задъвках лакомо. Колко вкусно и сладко бе то! Никога не бях изяждал цяло кебапче, никога не съм мислил за две, а сега - цяла купчина.
Когато глътнах последния залък, измих си пръстите на чешмата, изплакнах си и устата, за да не миришат на печено месо. Също като престъпник изтрих следите на моята постъпка.
Напълних след това стомната с вода и се отправих към къщи.
Баща ми, затворил дюкяна си, който сега бе проста кърпачница, току-що бе се завърнал вкъщи. Беше вече тъмна нощ. На масата мигаше една малка лампичка, пред която двете ми по-големи сестри години вече вадеха очите си в чужди шев.
Другата ми сестра нещо разтребваше, а малкият ми брат спеше. В стаята бе студено, защото трябваше да пестим дървата.
- Бррр! - разтрепера се баща ми. - Днес навън е много студено. Измръзнах в дюкяна без работа. Хайде да вечеряме!
И той седна до малката масичка. Сестрите ми оставиха работата и мълчаливо се приближиха.
Мама наряза хляб и сложи пред всекиго по едно парче, а на средата на масата - една бучка сухо пожълтяло сирене.
Само аз седях мирно в ъгъла и се преструвах, че решавам някаква задача. Много ми се искаше да остана незабелязан. Мислех вече, че всички са се догадили за моята постъпка и следях с напрегнато внимание разговора. Всяка дума извикваше в мене страх, че ще бъда издаден.
Баща ми наряза сиренето, взе с върха на ножа си едно малко късче и го лапна с първия залък. Аз чувах как хрупаше в неговите зъби черният корав хляб.
Неочаквано той каза:
- Как ми се ядеше днес свинско със зеле! Минах покрай месарницата - Аврам току-що режеше едно бутче. Сочно, тлъсто!
Сестрите ми повдигнаха глави.
- А защо не купи? - попита майка ми
Баща ми лапна един нов залък, погледна майка ми и не отговори нищо, сякаш бе излишно да й обяснява, защо не бе купил месо. Ала след малко й каза, на турски език:
- Нямам нито пукната пара!
Ние, малките, не трябваше да разберем това, но аз разбрах всичко.
Майка ми мълчеше.
Думите на баща ми тъй ми подействуваха, сякаш някой ме стискаше за гърлото. То така се сви, че едва можах да дишам. Наведох се над тетрадката, но не можах да отделя погледа си от баща си.
Усетих какъв горчив вкус имат залъците, които той дъвчеше. И изведнъж устата ми се изпълни с тази горчивина.
Майка ми сложи и за мене една рязаница хляб със сирене, но аз се престорих, че не я забелязах. Колко отвратителна ми се виждаше тя сега, когато бях се наял до пресищане. Сестрите ми скоро станаха и отново се наведоха над работата си.
Баща ми ядеше вече само хляб. Сиренето бе се свършило.
Свърши се и хлябът, но той бе още гладен.
- Не стигна! - каза той. - Всички останахме гладни.
Пред очите ми се замъгли, и вече не виждах редовете. Едри сълзи се търкулнаха по бузите ми и по цялото ми тяло преминаха тръпки. Бедният ми баща! А пък аз ядох при чешмата кебапчета!
Нахвърлил се бях на тая вкусна храна като хищник върху овца, а тук седи моят баща, свива се от студ, тъпче устата си с този черен горчив хляб. И той невинаги му е достатъчен.
- Защо не седна да ядеш? - попита майка ми, като ме погледна неочаквано.
- Не… съм гладен, - отговорих аз и в този миг главата ми пламна. Аз се наведох над редовете, но не можах да ги различа.
На майка ми не допадна моя отговор и тя ме попита:
- Не ти ли е добре?
- Той трябва да си легне, - каза баща ми и не обърна повече внимание на мен.
За мен нямаше по-приятна заповед. Аз се хвърлих в леглото, дръпнах покривката над главата си и…
Беше настъпила най-тежката минута. Не можех повече да се държа. От всички само аз бях се нахранил сито, но по един крадлив, недостоен, срамен начин.
Спомних си всички минути, когато баща ми и майка ми отделяха от залъка си, за да ни е добре. Разбрах как те пестят от устата си, за да нахранят мене и моите братя и сестри. И аз се отнесох така несправедливо!
Цялото ми тяло бе обзето от треска. В гърдите ми нещо ме задушваше, а очите ми се пълнеха с гореща влага. Аз въздишах под покривката и цял се тресях върху коравото легло.
Как омразна ми се виждаше моята постъпка! Колко безвкусни ми се струваха залъците, които преди един час късах с такава охота със зъбите си!
Родителите ми забелязаха, че аз стена под покривката.
Майка ми дойде, повдигна покривката и ме попита, като ми пипаше главата:
- Какво ти е?
- Какво ти е? - повтори баща ми.
- Наболява го малко глава - обърна се тя към него.
- Превържи я с мокра кърпа - посъветва той.
И аз бях превързан. Когато майка ми слагаше превръзката, аз сграбих ръката й и я целунах с болка. Горещи сълзи заливаха лицето ми, но не намерих думи да се изповядам.
Ако бяха ме изгонили на улицата, завинаги ако бяха ме прогонили, не щях да бъда достатъчно наказан. Така си мислех аз, а те, вместо да сторят това, се грижеха за мен!
И когато майка ми ме остави, аз отново се скрих в леглото и дълго, дълго плаках и стенах.
* * *
Много години минаха оттогава, но пред мен често изпъква с мъчителна живост първият ми грях.
И когато аз седя пред пълно блюдо, без да усещам оня детски глад, залъците стават горчиви в устата ми, защото моят добър баща сега не може да седне до мене.
Как ми се иска да го нахраня с всичко най-хубаво, за което той някога бълнуваше!
Той не бе щастлив да доживее това и на мен не бе съдено поне отчасти да облекча тези часове. Така поне, мисля си, бих изкупил донякъде първия си грях.
————————–
сп. „Младежко четиво”, брой № 5, 02.1928 г.
