Светла Дамяновска

Беше края на жежкото и сухо лято на 2021 г. и дори в този сравнително ранен час (10.30 ч.) вече беше горещо и задушно. Бяхме приседнали в едно тихо и отдалечено от центъра на града кафене, масичките на което бяха под разперените клони на големи унили чинари. Кои сме ние ли? Ние сме няколко приятелки, на възраст 50+, които в неделя ходим на църква, след това се разхождаме заедно, а като се изморим, сядаме и пием кафе в някое заведение на открито. А защо ходим на църква ли? Защото някои от нас са религиозни, други са просто вярващи (разликата е в дисциплината и в осъзнаването). Религиозният българин спазва изискванията, тоест, моли се редовно, пости в указаните за това периоди, причастява се и се старае да живее според правилата на източното православие. И има ясно изразен страх Божи. „Страх Божи” по определение е „Усещане за присъствието на Бог и дълбока боязън да не Го оскърбиш неволно с греховни помисли или постъпки”. Вярващият човек знае, че има нещо над него, уважава го, но няма особена яснота за тази висша сили, нито е толкова стриктен в спазване на постулатите. Неговото християнство е по-скоро битово - върти се около домашните ритуали, специалните трапези за празниците в църковния календар и фолклора. Той няма чак такъв страх от Господа, представя си Бог по-скоро ласкав и добронамерен, отколкото гневен и наказващ. Вярващият смята, че може да контактува и директно с Бог, докато религиозният най-често се обръща към посредник - свещеника, който според него е оторизиран да бъде медиатор между обикновения мирянин и Бог.

Тези съществени разлики не ни пречеха да бъдем хубава компания интелигентни жени, които ценят времето си заедно, макар че отвреме-навреме „агитката на Бога”, както наричахме „най-правоверните” изнасяше дълги, назидателни и пламенни лекции на нас, простите вярващи. Като под „прости” нямам предвид необразовани, а такива, които, все още не са дорасли духовно до истински християнки. Дълбоко религиозните ми приятелки собено много се дразнеха от склонността ми да съпоставям различните световни религии, но аз доста бях учила тази материя и кръгозорът ми беше по-широк и необременен от забрани и заплахи. Разбирам ги - все пак първата Божия заповед гласи: „…Да нямаш други богове, освен Мене!” И те не можеха да понесат мисълта, че се интересувам и от други, чужди богове. Аз нямах, нито исках да имам други богове, освен Него, но знаех, че всяка човешка общност има свой бог или множество богове и в това няма нищо страшно. Хората са различни и езиците им, културата, изкуството, философията, бита им и т.н. също са различни… Логично е и религиозните им вярвания да са различни. А може би наричаха единствения Бог с различни имена, а свитата му биваше наричана „светци”, „богове от по-долни йерархии” и т.н.? Знам ли?

Само че, като дойде Ковид пандемията се оказа, че всички сме еднакви - телата ни са еднакви, вирусът ги превзема безпрепятствено и проблемът не е в послушанието и интензивността в духовното ни общение с Бога, а във възприемчивостта на клетките ни към този враждебен и злотворен болестотворен агресор. Разбира се, религиозният човек искрено вярва, че неговия Бог бди над него и го защитава, но въпреки това в момента сме между поредните пандемични вълни и не знаем още колко такива идват откъм хоризонта… Ковид заразата върлува в България вече втора година. Живеем в 21 век и преди 2020 г. такива пандемични сценарии бяхме чели само в трилърите, където се разказва за световни конспирации и медицински войни. Доскоро живеехме със самочувствието, че науката знае и може всичко, но вече не сме толкова сигурни.

За тези две години всички преболедувахме - коя в болница, коя вкъщи, коя на крак. Някои от нас си сложиха ваксина (вярата си е вяра, но както се казва „Помогни си сам, че да ти помогне и Господ!”), други не. Някои погребаха близки, приятели и познати, станали жертва на пандемията, но слава Богу, засега никоя от нас не е напуснала този свят. Останахме обаче разделени в мненията дали пандемията е Божие наказание за греховете на човечеството, дали е природнен процес или е чисто човешко изобретение. Аз не знам дали това е краят на света, но наистина ми се струва, че бледият конник на Апокалипсиса галопира по земното кълбо, точно както е описан  в Откровение на Йоана: „И видях, и ето блед кон и името на яздещия на него беше Смърт, и адът вървеше подире му;” Другите трима - Завоевателят, Войната и Гладът отдавна препускаха по Земята надлъж и нашир. В християнството Четиримата конници са предвесници на Голямата скръб (период в който мнозина ще умрат), а скръб безспорно имаше и продължава да има достатъчно в тези почти две години. Може би Господ вече съди Земята и дава възможност на хората да се покаят, за да бъдат спасени  преди да умрат?

Докато чакахме да ни донесат поръчаните 6 айскафета и 6 води, тихо обсъждахме тъжно-ироничния факт, че на приемния изпит по български език и литература в СУ „Климент Охридски” се е паднал разказът „Напаст Божия” от Елин Пелин. Спомняхме си го сравнително добре от някога, когато по всеобщо мнение сме учили по-съвестно и по-качествано отколкото сега учи младото поколение. Не, че ние сме много стари, но все-пак сме продукт на друга образователна система.

Приятелката ми - литераторката, намери разказа на телефона си и дори ни прочете избрани откъси, които илюстрираха мнението, че на кандидатстудентите ще им е сравнително лесно да пишат по темата, защото епидемичната действителност е действителността, в която живеем и понастоящем. Противопоставянето между религията и науката, между старите и младите членове на общността, и картинно описаната страшна суша от ония времена, съвсем ни убедиха в актуалността на елинпелиновия текст.

От това, съвсем естествено произлезе и репликата, че и досега съществува известно високомерие в твърдението на някои божи служители, че в църквата Ковид не може да има. Слава Богу, те бързо бяха замлъкнали още през първата епидемична вълна, когато се взе решение храмовете да останат отворени, но при спазване на строги мерки. Разумът беше надделял над сляпото упорство и първосигналното говорене.

После разговорът се прехвърли върху новината, която донесе старата монахиня, която винаги идваше на неделната литургия. Тя ни беше разказала за дванадесетте монаси от известният Н-ски манастир. През април, в разгара на поредния пик на болестта, единадесет станали доброволци в Ковид отделението на болницата в близкия град, а  дванадесетият останал да служи в черквата, тъй като бил престарял и немощен. Седем от тях се разболели, а двама  починали вследствие на болестта, с която се заразили, докато работили като санитари, тъй като болницата изнемогвала за персонал. Те бяха презряли спокойствието и сигурността на манастира и доброволно влезли в силно заразна среда, за да са в помощ и духовна подкрепа на ближините си. Бяха се „върнали” в битността си на обикновени хора, за да бъдат полезни и бяха заплатили жестоката цена за това. В тези объркани времена, когато медиите ни заливат отвсякъде с кошмарни новини и още по-кошмарни статистики, човек вече не знае в каква информация да вярва и какво да прави… А такива истории понякога дори не достигат до медиите. Потъват в бурния информационен поток и тъй като не са „атрактивни”, нито обслужват нечия кауза, бързо падат на дъното. А хората, които работят в медиите, всекидневно се срещат с абсурдни по своята наивност или невероятно мъдри прояви на човешкото безсилие.

Едната от приятелките ми е журналист. Тя ни разказа за едно село в Северозападна България, където вярата и науката вместо да враждуват и да разделят хората, са се обидинили за да успокоят и предпазят населението от болестта. Кметът на селото (пенсиониран лекар) и брат му (преквалифициран в свещеник, бивш пилот от селскостопанската авиация) измислили и въвели една интересна инициатива. Всяка  неделя, след литургията, в двора на храма бил разположен подвижен ваксинационен пункт и излизащите след службата хора имали възможност да се ваксинират. А свещеникът зареждал измитите резервоари на взетия назаем от местният арендатор на земя и зърнопроизводител селскостопански самолат, с току-що светена вода, излитал и наръсвал селото отвисоко, пречиствайки го в духа на най-добрите християнски традиции. Същият свещеник един път в седмицата правел водосвет и в местното В и К и при резервоара, от който пиело селото. Редовно дезинфекцирани, наръсени и миропомазани били и всички работници на В и К. Може би вирусът не е толкова разпространим чрез водата, но свещеника бил чел някъде, че след като в Париж мили улиците с дезинфектант и водата се оттекла в Сена, пробите от реката показали не знам каква си тревожна концентрация на живи Корона вируси… Та за по-сигурно, свещеникът всяка седмица освщавал и резервоара за вода. А два пъти в месеца правел литийно шествие и осветявал и водата на селската река. Това било единственото село в България, в което досега никой не е умрял от Ковид - 19. А край брега на селската река, с муцуна, потопена в плиткото бил намерен издъхнал един светлосив кон, който явно е пил от водата й.

Аз опитах да се пошегувам, че скелетоподобния му ездач вероятно е продължил пеша към друго село… Тук разбира се, избухна спор между супер религиозните ми приятелки и просто вярващите, че четиримата конници общо и бледият конник в частност са изпратени от самия Бог и как така християнските молитви и ритуалите ще убият един от тях…

Обсъдихме накратко и хипотезата, че коронавирусът може да се предава чрез водата за пиене, но надделя мнението, че това все пак не е холера или хепатит и преминахме към други теми. Засегнахме произхода на вируса и безбройните теории за това естествен ли е или лабораторна разработка на някой научен екип без капка морал, по поръчка на спонсор-мизантроп. Прокоментирахме и съобщенията, че няма никакъв вирус, а световният елит се е обединил около идеята да изтреби част от човечеството, за да бъдат спасени намаляващите ресурси на планетата и за целта е организирал пръскането нощем на населените райони от земното кълбо със самолети, заредени с бойно отровно вещество, пораженията от което имитирали симптомите на заразяването с коронавирус… Разсъждавахме върху всякакви теории и възможности, докато допихме до капка напитките си.

Сянката беше приятна, но въздухът постепенно се нагорещяваше. Имах чувството, че се нагорещява и земята под краката ни или по-точно плочките от декоративната настилка. Помислих си, че ние всъщност не познаваме добре нито земята на която живеем, нито небето над нас… Но земята под краката ни вече пареше (в буквален и в преносен смисъл)… Вероятно пареше и небето.

Небето беше синьо - синьозеленикаво, като оня неуловим синьозелен цвят на прозираща под кожата веничка. Небето… Какво беше небето? Човекът го изучаваше от първия проблясък на разум в черепната кутия на праисторическия човек, до ден днешен. Населяваше го с въображаеми или истински обитатели и се обръщаше към него със страх или с надежда. Може би небето беше дом на космическата аристокрация, съществата, които човеците наричаха богове, а Земята е мястото, където живехме ние - плебсът (ние, обърканите и изплашени човеци, изцяло зависими от волята на небесните)??? Целият напредък на хората в научно и практическо отношение все още не е преодолял страха и убедеността, че някой отгоре ни наблюдава, независимо дали ни мисли доброто или се чуди как по-изобретателно да ни унищожи?…Може би небето е обиталище на боговете, или на други хуманоидни раси, за които се предполага, че отвреме-навреме ни посещават, подаряват ни научните си открития или ни наказват. Небето е и адресът на който изпращаме мечтите и молитвите си…

Това небе беше сухо и слънчево вече три месеца. От него не се задаваха нито летящи чинии, нито Свети Илия* трополеше с колесницата си по него, нито Хелиос**, нито Сол***, нито Савитар****, нито Сунна*****, нито Сурия****** със своите. Трафик на небето нямаше - нито на бясно препускащи колесници, нито на засилили се към земята космически кораби, нито на дъждовни облаци. Към небето отлитаха въпросите ни, но от там не идваха никакви отговори. Не идваше и дъжд. Дъждът - синята кръв на небето… Явно агонизиращата природа не заслужаваше това кръвопреливане… Но защо!?! Какво бяхме прегрешили, та ни беше налегнала тази суша и ни беше налетяла тази напаст Божия, този непознат вирус? Най-вероятно много. Съвременният човек вероятно не осъзнава напълно какво причинява на собствената си майка - Земята, със всяко свое действие. А една от теориите за появата на коронавируса, е че при разтопяване на ледниците и повърхността на тундрата, са се оголили земни пластове, съдържащи много стари и отдавна консервирани във вечната замръзналост бактерии и вируси, чиято манифестация от единия до другия край на земното кълбо се очакваше тепърва. И, че коронавирусът бил само предвестникът на кошмарното пандемично бъдеще, което ни очаква…

Разсъжденията ми бяха прекъснати от идването на сервитьорката, която донесе сметката, плащането и сбогуването с приятелките ми. Тръгнах си, закрачих по пешеходната зона и немилостивото слънце бързо ми докара главоболие. В слепоочията ми думкаха глухите удари на изнемогващото ми от жегата сърце, сякаш златните, бели или каквито там са копитата на небесните коне, галопираха по черепа ми. Те, златните небесни коне, разпрегнати от колесниците на боговете тичаха на воля в простора и под копитата им се вдигаше бял прах, който много приличаше на миниатюрни облачета (толкова миниатюрни, че буквално се разтопяваха в жегата и не оставяха след себе си дори надежда за дъжд).

———————-

*Свети Илия - християнски пророк и светец, изобразяван на иконите управляващ огнена колесница с огнени коне;

**Хелиос - слънчев бог в древногръцката митология, управляващ златна колесница, теглена от 4 снежнобели, крилати и бълващи огън коне с имената Светлина, Блясък, Гръм и Мълния;

***Сол - римски бог на слънцето (Непобедимото слънце), изобразяван като мъж, управляващ квадрига - колесница с четири коня;

****Савитар - индийски слънчев бог с броня от злато и златна колесница, в която са впрегнати огнени жребци с бели копита.

****Сунна -  в скандинавската митология това е слънчевата богиня, возеща се на колесница, теглена от два златни коня.

*****Сурия - според индуистката традиция богът на слънцето Сурия пътува по небето с колесница, теглена от седем коня или от един седмоглав кон.

12-19.11.2021 г.