Бленика

Високо е върхът, и китка стари буки
опитва се да стигне набесата тука.
И сякаш слязъл от небето -
във малкия параклис скрит между дърветата, -
стои Иисус - белеят се ръцете Му…
От благия Му дъх привлечени, тук влизат
пчели, мушици, пеперуди -
от устните Му благовоние пият,
а зверовете тука раните си крият
и кротко белите ръце сред мрака лижат.
Гората и потоците наоколо разнасят вечно пение,
а малките цветенца - благовонен дъх.
И сякаш тук, на тоя връх,
се върши непрекъснато богослужение
за всяка малка горска твар.

Човешки стъпки тука рядко спират,
и само във годината веднъж, на ден уречен,
планинските овчари се събират
и на Иисуса дават дар обречен.
Усмихнат, от иконата сияе Той тогава
и струва Му се, че е оня ден,
кога на майка Му на скута в Витлеем
овчарите го първи поздравяват.
И струва Му се; в тоя свят
не е бил никога разпнат…

———–

сп. „Братско слово”, г. IX, кн. 3, 1938 г.

———————

ИИСУС В ПЛАНИНАТА

В параклисчето дъсчено Иисус е сам сред планината.
Укрит във мрака на гората,
далече от света,
Той слуша шепота на горските листа,
и само горските невинни твари
пред Него своята душа разтварят.

Ала веднъж
при Него допълзя от низините вятъра,
и чу Той зов: „Спасителю, ела!
Виж на земята каменната гръд,
виж, нашите деца как гладни мрат
в планинските села!”
По лунните лъчи безшумно Той се спусна в долините
и се завърна призори едвам.
По-бледен от луната и със сълзи в очите,
застана пак в планинския си храм.
И мислеше Иисус самичък в планината:
„Аз нося за душите им спасение,
но ако няма кой телата да спаси,
кому ще трябва моето учение”? . . .

И там,
от влагата на скръбните очи,
потече извор чист.

—————–

сп. „Братско слово”, г. IX, кн. 7-8, 1939 г.