ОВЧАРЧЕТО
От два дена имаме нов другар. Младо голобрадо момче, с руси къдрици, които свободно падат над чистото му чело.
Когато то влезе, ние не бяхме се още окопитили от току-що преживяното: бяха измъкнати от килията ни още двама - ковачът Иван и ратаят Нино.
И знаехме, че не ще ги видим вече. Защото ни един от взетите не се върна: нито при нас, нито в селото.
Изпратихме двамата другари, застигнахме мисълта за реда на някой от нас. И когато вратата с трясък се затвори зад двамата, ние инстинктивно се загледахме като че ли искахме да отгатнем реда на следващия…
Тогава влезе новият ни другар. Той се спря на вратата, изгледа стаята, после - нас, и ни кимна. Забелязах как младите му устни трепнаха и изписаха една пресилена усмивка, несвойствена на годините. Но тая извивка, сякаш се заключаваше светкавично преминатата пролет на годините.
Доближих се и го хванах за ръката. После - го поведох навътре в стаята.
През квадрата на решетъчния прозорец се провиждаха гаснещите лъчи на слънцето. Те падаха точно над лицето на новия ни другар, преставайки му цвета на умиращия ден.
Заговорих му. Името. Откъде е. Как попадна.
Венко, така се казваше той, изпърво плахо, после - по-смело заразказва. Другарите от килията се приближиха до нас и нададоха ухо. Може би те знаеха това, което ще чуят.
Но - кой знай - младостта на това момче, и необикновената дълбочина на очите му бе ги заставил да се приближат и да наведат глави ниско.
- Пасях овцете сам - започна Венко - Овчарят Димо беше избягал при тях. Към обед даскалът, заедно със селяните, като тръгнаха с него бяха оградени над селото, на високата чука, където аз пасях стадото. Биха се до вечерта. Аз се бях покачил на едно дърво и наблюдавах.
Покрай мен пищяха куршуми, но ни един не ме закачи.
Под дървото и по-нататък - няколко овце се търкаляха убити. Много ми беше мъчно за тях. По едно време виждам да прислиза, с пълзене, един селянин. Когато се приближи до дървото - познах го: той беше ратаят на нашия чорбаджия, Горан.
- Венко, - каза ми той - слизай и слушай какво ще ти поръчам… - Аз се подигнах и не го изпусках от очи. И забелязах как от едното му ухо капеше кръв.
- Венко, - каза ми той - искаш ли да отидеш на „Стръмнините”, в кошарата на дядо Миле?
Без да разбирам точно какво, му кимнах утвърдително с глава.
- Добре - отговори ми той.
- Ще кажеш на дядо Миле, че всички от момчетата са избити, горе… Нали? Само това - и никому дума - После Горан пристъпи, заслиза надолу и се скри.
Горе пукотевицата беше спряла. Но над чуката все още се виеше един облак, навярно от дим… Аз веднага се спуснах до „Стръмнините”. Намерих дядо Миле пред кошарата и с поглед някъде напред. Като ме видя, той дотърча и, като че ли знаещ нещо, завика:
- Е, какво стана?
- Всички отидоха…
- Всички?… - дядо Миле присви колене и седна на близкия камък.
Аз видях как очите му се премрежиха и заплакаха. Заплаках и аз.
- Върви си - ми каза дядо Миле.
Когато отидох при овцете си, тях ги нямаше: бяха всички изклани. Там се бяха разположили тия въоръжените от града и ядяха… Като ме видяха, двама се нахвърлиха и започнаха да ме бият, да кажа къде съм бил. Много ме биха. После - вечерта ме отведоха в селото. И там пак ме биха. След три дена в града, и ето ме сега при вас.
Венко свърши и плъзна дълбокия си поглед по лицата ни.
Ние мълчахме с приведени глави. Не зная какво си мислеха другарите ми, но аз инстинктивно изчислявах деня на неговото отвеждане. Може би, преди мен…
———————-
в. „Кавал”, г. 2, брой № 17-2, 08.11.1931 г.
