СКИТНИК
Майко моя, свидна мъченице,
не проклинай своя син неверен,
че без туй на тъжна върволица
мен ме следват спомените черни.
Три години скитник волен ходих,
орлови криле нашир разперил,
из незнайни друмища пребродих.
Нигде, майко, отдих не намерих.
Знам, раздипля мъката ти гънки
и гори ти на сърцето рана,
че не слушах клетви и придумки,
та под роден покрив да остана.
Да потъна в делничните грижи
покрай свои, близки и другари
и под схлупената стара хижа
час да чакам сетен да удари…
Волна песен в клетка се не спира,
лъч отронен тъне ли във мрака,
та и скитник отдихъ да намира,
там където бащин дом го чака.
Три години волен скитник ходя,
тежки клетви ми душата люшкат,
три години орис черна водя
за другарка горда, непослушна.
Заран мене никой не изпраща
с леки стъпки, плахи и чевръсти,
нито вечер либе ме посреща
мен да гали с тънките си пръсти.
Скъп познайник порти не отвори,
та от пътя прашен и безкраен
да намери пристан и отмора
сам-самичък скитника незнаен.
Нигде мене никой не причака
да ми каже две-три сладки думи,
ни звездица някаква сред мрака
да проблесне над безкрайни друми…
Опустяла мойта младост ранна.
И на любе свидно черните къдрици,
неспокоен пак ще си остана
болен скитник, като волна птица.
—————————
в. „Вестник на вестниците”, Варна, бр. 11, 14 април 1935 г.
