СИЛАТА НА КРЪСТА
Старият овчар замахна с тоягата си и подсвирна. Стадото юрна надолу към урвата. Той бавно заслиза след него.
Стадото наляга долу при извора, който бълбочеше и се мяташе из камънаците.
Под сянката на клонестия дъб приседнахме с овчаря.
Погледът ми прекоси сивия нагърчен рид и се впи в полуразрушените стени, кацнали като осакатени птици от товара на годините.
Това бяха развалини от сарая на Моллаел-Един - мощният господар, що владеел цялата земя от Дунава чак до сините планински върхове.
Погледнах стария овчар. И той беше устремил поглед нататък към развалините.
Неволно изтървах въпроса, който ме мъчеше:
- Защо, дядо, на бейовия сарай е кацнало християнско кръстче?
Той откъсна очи от далечината, потопи ги в моите и рече:
- Та не знаеш ли? Той умря като християнин… Като голям християнин…
И, недочакал възклицанието ми, той продължи:
- Там, зад баира, долу в низината, е бил сараят му със седемдесет и седем джамлъка, всички обковани със злато. А наоколо градините му се простирали, додето ти очи видят. И всичко заградено с яки непристъпни скали.
Но вехнели вътре цветята, съхнела тревата и птичките извивали скръбна песен. Зад дебелите железни решетки по джамлъците гледали пълни с мъка очи, които тъгували по родна земя, по синьо небе…
Всичко треперело и се свивало под страшния поглед на бея. Че един бил Молла-ел-Един! Простирал ли ръка към някого, веднага главата му се търкулвала от раменете.
Хвърлял ли поглед на някоя девойка -пламвал домът й, а тя още на другия ден завяхвала в харема му.
Това било навръх Димитровден. Беят се върнал в сарая по-мрачен от други път. Три пъти обходил харема си, три пъти огледал всяка девойка.
А те, наредени пред него, коленичили, треперели като крехки цветни стъбла, които виждат, че се е задала буря. Три пъти…
На третия път, казват, със стръв се налели очите му. Излязъл вън, повикал хората си и издал страшна, нечувана по своята жестокост заповед: всички девойки от харема си харизва на своите войници…
Плач, писък екнали навсякъде. А той влязъл вътре и цели три нощи седял затворен в стаята си.
Робите и войниците му стоели неми по местата си, изтръпнали от ужас. На третия ден той излязъл, взел двама души със себе си и изчезнал.
След една седмица се завърнал с прояснено чело, а в ръцете му, плаха като яребица, трепкала чудна мома. За нея той си бил главата три дни и три нощи, за нея изпояхал до кръв любимия си кон.
Но когато опрял крак о земята и понечил да я внесе вътре в сарая, тя, по-бърза от сърна, изтичала и застанала хе там, виж, на края на скалата…
Трепнал беят. Сгърчило се сърцето му.
Пред очите му се люшнала тъмна нощ. Отпуснала се и омекнала десницата му.
И той, гордият, несломимият, се замолил:
- Недей… недей, Велино моме…
Трепнала момата. Не сила и твърдост, а молба и мъка имало в бейовия глас. Тя полека слязла от камъка, застанала пред него и рекла:
- Твоя ще бъда, Молла-ел-Един, когато над тая скала блесне и се удави в слънчевото злато кръстът на моя Бог… Запомни го!…
После бавно се спуснала надолу по рида, а залязващото слънце позлатявало с влюбените си ръце снагата й. Като неподвижен камък стоял беят и гледал как се отдалечила тя… Не дал знак да я догонят.
Само когато тя се закрила от очите му, нещо треснало и се разбило в гърдите му.
Казват, три години градил Молла-ел-Един сарай на върха на скалата. Три години го градили и на четвъртата завършили.
И малка черквица до него съградили и побили отгоре й кръст, изкован от чисто злато. А образа на Богородица сам изписали по образа, що греел в сърцето му - образът на Велина…
На четвъртата година, в една ранна утрин, когато кръстът лъснали и светнал, огрян от слънцето, тя сама застанала пред бея.
Хванала го за ръката и сякаш не ръката му, а сърцето му стиснала с мъничките си шепи, завела го и коленичила пред образа на Богородица.
Цяла нощ тя стояла с наведена глава и цяла нощ беят не изправил колене - гледал захласнато ту нея, ту образа на Божията майка. И сещал, че на сърцето му ставало по-леко, а на душата по-светло.
На съмване погладила главата му нежна ръка - и той трепнал. Три години чакал той Велина - но тая нощ, когато тя дошла, той я погледнал, преклонил глава и целунал ръцете й - ръцете на Богородица.
От другия ден камък по камък се разнизвал домът в долината. Рушели се стените, събаряли се мраморните колони и сами политали надолу в реката.
Затрупали я, виж, отбила водите си и раздвоила кипра снага нататък чак зад Бистрино.
Така години, камък по камък, - ронели се надолу из урвата. А горе на скалата все повече и повече сияел златният кръст, окъпан в слънчевата светлина. Нито буря го поломила, нито ръка поганска смеела да посегне към него.
Още седем години живял беят, раздал всичкото си богатство на бедната рая. Против него се повдигнали всички турци, султанът ферман допращал вързан да му го откарат или главата да му вземат.
Но никой не смеел пътя нагоре да поеме, скалата да прехвърли. Зърнела ли потерята отдалече блясъка на кръста, трепет я обхващал, и тя се запилявала по пущинаците.
Ето и сега: мълчи побитият кръст на скалата, мълчи и ревниво пази подвига на Велина…
Влез вътре, сине мой, влез в полуразрушената черквица: ще те посрещнат очите на Велина - очите на Богородица - будни и ясни, греят те през мъглата на годините…
————-
сп. „Братско слово”, год. XIII, кн. 8, 1943 г.
