Стоян Влахов

Късен януарски следобед, улица в средно голям български град, наименувана „Софийска”. Магазинът за плодове и зеленчуци на една българска госпожа Тенардие, в който сякаш се отразява европейски стандарт в български условия. В случая магазин звучи като похвала и пожелание, защото всичко се помещава в една схлупена дървена барака, която (виж ти!) има фасада от алуминиева дограма и стъклопакет (разбира се).

Стоки - в изобилие. Българските краставици мирно съжителстват с домати от Турция, цитрусови плодове от Гърция, круши от Македония, а лукът, чушките и екзотичното манго носят аромата на Близкия и на Далечния Изток и на дълбокия Юг.

Да бе по-често ги  опитвала, една бивша кандидатка за Европейската комисия не би бъркала географските ширини и дължини, но нейсе. От челния сблъсък на пишман еврокомисарката с високия стандарт (де го високия наратив на Доган!) остана поуката за съвременния българин - морето не е до колене, а Европа не е зад баира. Зад лъскавата витрина, като от хралупа, наднича едноплановото лице на г-жа Тенардие. В очите й се чете една единствена дума - сметки.

Вижда се само лицето, всичко друго е заринато зад безброй кутии, щайги, кашони. Под вперените в клиента очи се е закривил хищен нос, а в устата има само един зъб. Красота. Иначе се казва Фанка и е на 60 и кусур годинки. Любим мой персонаж. Заради интереса си Фанка би отишла накрай света. Продава стоките си агресивно и шумно. Клиентите се  фиксират мълниеносно, обсипват се с покани да си изберат и се убеждават непрекъснато в качеството на продукта.

Има обаче и неразумни хорица, които минават, поглеждат и си тръгват. Но не сами. Тръгва и Фанка, пресича уличното платно заедно с тях, а от устата й се чуват кръстосано само две реплики: „Ама защо не си взехте? Ама вижте какви сте - гледате, а не купувате!”

Невиделите такова чудо все пак успяват да се измъкнат от преследването, пък и продавачката не се отдалечава на повече от десет метра, зер остана магазинът без надзор. Мила родна картинка.

Та в мрачния следобед заставам на обичайната си позиция пред алуминиевата дограма. Избрал съм си домати, краставици и круши. Уморен съм и бързам да се прибера. Но Фанка я няма. Отстрани стои жена на средна възраст, до нея, в краката й, подскача куче.

Жената подхваща разговор с мен, уведомява ме, че „Фанка ей сега ще дойде”. Кучето е кокер шпаньол. „Уж е ловец - казва стопанката му - но не подлежи на възпитание.” Съгласявам се вяло, но любезно. Пред мен търпеливо чака добре облечена госпожа.

Оказва се по-късно, че е и добре възпитана. Умело крие нетърпението си, а после и неприязънта си към Фанка, а когато си тръгва с покупките, ме поглежда и прошушва заговорнически: „Някои хора са като кучето, не подлежат на възпитание.”

Аз, като не съм кинолог, не знам какво иска да каже, но се досещам за кого иде реч. Защото междувременно Фанка е дошла, отмерила е „стоката”, погледнала е изпитателно в очите клиента, внимателно и дълго е броила получените пари и се е обърнала към младото момиче пред амбразурата ?:

- Кажи, леля, какво искаш?

Момичето иска ябълка.

- Две, нали, леля? - избързва Фанка.

Момичето е учудено, то не е казало две, затова уточнява - една. Плаща и си тръгва. И така върви цялата опашка. Идва моят ред. Не бързам, въпреки умората от пътя. Купувам си избраните зеленчуци и плодове и се помайвам между щайгите отпред.

Вече не гледам и не слушам Фанка, която не спира да бъбри с мен (тя така си мисли). Рея поглед по дължината на улицата, но нищо от видяното не стига до ума ми. Сетивата ми са изключени. Думите й идват, сякаш довеяни от вятъра, но далечни, неразбрани, като ехо… По едно време усетих, че Фанка говори смислено.

Огледах се и видях отстрани до хралупата й две деца на около 13-14 години. Говори с тях. Рядко съм я виждал така внимателна, съсредоточена, неагресивна. Децата са момче и момиче, облечени в неугледни дрехи. Питат колко струва тази или онази стока. Тя им отговаря. Бизнес - рекох си, защото на това място винаги застават търговци или производители на плодове и зеленчуци, с които тя има договорни отношения.

Още един път се подведох, защото когато купува стока от производител, нашата търговка е бърза и експедитивна. Няма натрапчивост, няма пазарлък. Мисли и действа скоростно и продуктивно. Сделката става за минута. Няма дори шум, никакъв. За да дойде моментът на продажбата и тогава духът на селския кехая се вселява в нея и я прави непоносима.

Разделиха се мирно и тихо и това само затвърди убеждението ми, че не присъствах на бизнес среща. Тогава и аз отместих погледа си от групата и се обърнах. Ако не бях го направил, нямаше да разбера цял живот какво съм пропуснал. Това, което видях зад себе си, предизвика сякаш буря в душата ми.

В главата ми се завъртяха образи и герои от цялата българска и световна литература - братчетата на Гаврош, клетниците, Оливър Туист, Ванка, Янко Музикантът, Хензел и Гретел. Видях това, което са видели Смирненски, Юго, Дикенс, Чехов, Сенкевич, Братя Грим…

Видях целия жив свят, събран в две детски очи. Очите на около двегодишно българско дете, момче. Видя ми се толкова малко, че едва надничаше иззад кашоните. Държеше за ръка момиче на близка до неговата възраст. Стояли са безмълвно зад мен поне няколко минути, а аз не съм ги усетил. Гледаха внимателно и боязливо вкусотиите на щанда. Гледаха жадно, но безмълвно, сякаш виновно. Когато се обърнах, срещнах очите на момченцето.

Господи, благословен да си, благодаря ти, че ми даде да видя тези очи! Черни, но живи, пламтящи като огън. И тихи, и светли, и скромни. Това не бяха очи, които обвиняват. Бяха очите на ангелска душа - жадни, гладни, непресторени, смирени. Чисти очи. В това дете видях човека в момента на сътворението му. След това пропуснах в съзнанието си другата част от картината.

Очите горяха върху широко, кръгло лице. Под тях се кипреше малък чип нос, около него - две червени бузи. И малка, посиняла от студ уста, полуотворена. Бяха две самотни деца. Държаха се за ръце, може би така са им казали, да не се разделят, да не се загубят. Бяха облечени с дрехи по мярка, но доста употребявани.

Момченцето имаше качулка и беше си я сложило, а на главата на момиченцето имаше стара плетена шапка. Тъмносин шал опасваше шията на малкия Гаврош, а сестричката му (така реших веднага) си имаше жълто шалче.

Не можех да откъсна поглед от тях. Бяха като библейска картина. Продължаваха да стоят мирни и тихи, дори очите им бяха неподвижни, но широко отворени. Знаеха, че са на чуждо място и трябва да бъдат послушни.

А може би си бяха такива - кротки и търпеливи. Кой знае? Държаха посинелите си от студ ръце и почти не мърдаха. А изненадите продължиха. Тук някъде ги видя и Фанка. Всъщност, тя току-що бе отпратила големите деца, когато съзря малките и веднага подвикна:

- Чакай малко, леля.

Думите бяха към голямото момиче. То се спря, обърна се, погледна я въпросително. Остана спокойно, но не знаеше защо го викат. Гледаше продавачката и очакваше думите й. И тя продължи:

- Това ви е братчето, нали? И сестричето, нали? Виждала съм ги и друг път, майка ви понякога минава покрай мен и ви води всичките. Ама аз сега не ги видях, малките де. Ама много са малки бе, леля! Къде сте тръгнали в тоя студ? Към центъра ли отивате? А, там ли ще идете? Брей, тая жена, пуснала децата самички в такъв студ! Жал да те хване! Чакай малко, леля!

Тук Фанка се спря и се засуети около себе си. Завъртя се в тясното си пространство, събори нещо вътре и проклетиса набързо късмета си. Бъркаше по джобовете си и нареждаше:

- Пусто да остане, къде отиде това портмоне! Ей сега беше тук и докато се обърнах - то изчезнало. Да се не види и теснотията, как не можах само аз на тоя свят да си намеря магазин като хората, ами съм се навряла в тая дупка, та няма къде и да седна! Ето, г`лей сега, докато се обърнах и кесето щукна. Тук кесе, там кесе - няма го! - от бързане и нерви тя заговори на диалекта на родния си край, някъде около Костенец и Долна баня. - Бре, да се не види! Когато бързам, все ще се оплета като пиле в кълчища. А, намерих го! Намерих го, леля! Чакай сега. Ела малко, ела малко!

Момичето се върна. Фанка протегна сухата си ръка през прозорчето и подаде на детето пет лева. Бе стара, смачкана банкнота с лика на Иван Милев, който едва надничаше през износената хартия. Момичето се върна, спря пред ръката с банкнотата, но не я взе.

- Вземи, леля, вземи. Не ме карай да те моля сега. Защо не каза, че малките са тук? Вземи парите и ги дай на майка ти, тя да реши какво да ви купи с тях. Но за вас да ги употреби, чу ли? Така да ? кажеш! Кажи й, че леля Фанка така е казала - да ви купи нещо. Чакай малко!…

После бързо излезе от стаичката си и взе от купа встрани празна щайга. Размисли нещо, остави щайгата и откъсна от връзката край прозорчето си найлонова чанта, па се завъртя около всички и набързо я напълни със стока.

Малко домати, малко краставици, портокал, лимон, банани, ябълки, круши… добави едно бурканче с лютеница и подаде всичко на голямото момиче. Но първо го попита:

- Как се казваш, леля?

- Надя.

- Добре, Наде. Вземи сега чантата и много внимавай да не ги разсипеш или изпуснеш. Далече ли отивате?

- Не, наблизо сме. Мама ни чака на Градския пазар, там й дадоха работа. Мете и чисти около щандовете.

- Добре. Носи сега и внимавай. Парите къде сложи?

Момичето бръкна в джоба си и извади петолевката.

- Скрий ги хубаво, леля, че хора всякакви по улицата, а на пазара - двойно повече. Ха сега вървете със здраве!…

През това време малките гледаха като замръзнали, но не пропуснаха нито един жест, нито една дума. Разбраха, че всичко е за тях и очите им светнаха, но те останаха неподвижни.

Големите се разделиха с продавачката. Малките ги посрещнаха, вперили очи в чантата. Точно тогава Фанка се обърна и видя очите им. И пак подвикна, за стотен път:

- Чакай малко! Ух, чумичката да ме тръшне, на дечицата не дадох нищо, а те така жадно гледаха плодовете!

Наведе се, взе две ябълки и два банана, па се врътна, та отиде при малките. Те я гледаха мълчаливо. Тя им подаде сладките неща, но те не смееха да протегнат ръце, дори не се пуснаха. Очите им искаха, а ръцете останаха безмълвни.

Тогава Фанка намери място в дрехите им и внимателно постави вътре всички дарове. Децата не мръднаха, само погледнаха големите. Кака им леко им кимна и те се отпуснаха.

- Кажете благодаря - подкани ги сестра им.

Едно през друго, двете тихо изговориха:

- Благодаря, лельо.

- У, па не ща да ми благодарите! От сърце ви ги давам! Ха, вървете сега, че и аз, стара жена, ще се подетиня покрай вас и ще взема да зарева.

Това „зарева” тя изрече с ударение на първата сричка, пак според диалекта на родното си място.

Ако имаше някой вцепенен като малките, това бях аз. Картина невиждана! Фанка, суровата Фанка, търговката, сметкаджийката, за която понякога казваха, че „удря в кантара”, сега отпусна душата си, пък и ръката си, и набързо предаде част от печалбата си на едни непознати деца. Никой не я гледаше, никой не я помоли, никой не поиска нищо от нея. Ей така!

Очите на децата смекчиха коравото й сърце, както топлото слънце разтопява снега. Е, тя явно ги познаваше, беше ги виждала, посрещала. По-късно други хора ми казаха, че и преди им е подавала по нещичко от добро сърце.

Но все пак бяха чужди деца. Чудни работи стават по белия свят! И аз видях едно малко чудо. Затова погледнах Фанка с други очи. Тя била и добра, милостива, щедра. Не бях я виждал такава, но неведоми са пътищата на Господа. Той полека ни открива тайните на битието и на човешката душа. Но когато сам реши.

Фанка не е вярваща в познатия смисъл на думата. Не се черкува. Стъпва обаче понякога в църква, пали свещ и се моли за близките си. Тя просто няма време, бизнесът изсмуква всичките й сили.

Тя не чете „Притчи Соломонови”, не е отваряла Библията, не е виждала стиха „Който показва милост към бедния, заема на Господа и Той ще му въздаде за благодеянието му.” (Притчи 19:17). Не знае, че в Библията е казано още: „Направи добро, но не чакай благодарност.” Тя е просто човек, затова Бог е вложил искрица добрина в душата й.

Такива мисли се въртяха в главата ми, докато действието се разиграваше пред очите ми. Отърсих се от тях, когато децата си тръгнаха, но бързо реших нещо.

- Фанке, скоро ми дай ябълки и круши! Искам и аз да оставя нещо на тия деца.

- Взимай - подвикна ми тя. - Избери си и им дай. Виж ги какви са сиромашки… Ама са добри деца. Никога нищо не са казали и не са поискали, ама аз като ги видя и сърцето ми се свива, та винаги нещичко им подавам. Бързай, хайде, че си тръгнаха!

Обърнах се. Докато се ровех из щайгите, децата бяха пресекли улицата и преминали на другата й страна. Вървяха бавно и оживено говореха. Бях закъснял. Отпуснах ръце и оставих чантата с плодовете.

- Ех, ама и ти си един! - скара ми се Фанка. - Побързай де! Ето ги, отидоха си децата, а ти още не си готов. Ами ще си идат, няма теб да чакат. Няма теб да чакат, ще си идат…

И тя пак поде безкрайната си тирада, ама аз като я познавам, много-много не се засегнах. Такава си е - кречетало, но не е злобна, само се пали и дава акъл на всеки. Без да й го искат.

Аз пък от това се боях и се въздържах. „Не прави непоискано добро” - казва поговорката и това ме задържаше да се намесвам в отношенията й с децата. Но като видях, че приеха дара, поисках и аз да им помогна. Само че вече бе късно. Здраве да е. И децата да са здрави. Всички деца, навсякъде.

- А това? - попитах я и й показах моята чанта.

- Това си е твое.

- Не, на тези деца е, на тях го нарекох, затова няма да я взема.

- Как така няма да я вземеш? Твоя си е! Пари си дал!

- Дадох ги не за мен. Ще оставя плодовете на тебе. Ако минат децата, дай им ги.

- Ще минат, на Върба ще минат - пак забъбра тя. - Чакай да минат. Всеки ден не е Бабинден. Те минават рядко. Вземи си стоката.

- Не, няма. Ти познаваш срока за годност на плодовете, продай ги веднага, щом стане невъзможно да ги опазиш.

Тя ме погледна внимателно, сякаш се чудеше да ми вярва ли.

- А парите? - попита ме.

- Парите за тебе.

- Хм, за мен. Не ща аз такива пари.

- Стига - рекох високо, - това не е подаяние за тебе. Просто така се случи. Видях те за пръв път да ти се обърне сърцето и да дариш нещо. И ето, Бог ти връща добрината.

Тя се поколеба, помисли и рече бързо.

- Ами добре. Щом ти си решил, така да е. Нали и я искам да печела.

Това „печела” (с „а” в края и с ударение на първата сричка) окончателно ме срази. И ме спечели. Като филолог винаги се вслушвам в говора на събеседниците си и търся да намеря къде са формирали речевите си особености. А Фанка е неочаквано богат избор на диалектизми.

- Е, дойдохме си на думата - рекох доволен, но не й обясних, че видях как отново събудих търговския й инстинкт и всичко пак стана, както го познавам от първата му страна.

Погледнах отново към децата. Бяха се отдалечили, но все пак ги виждах добре. Вече не говореха, вървяха в група, стегнато и събрано. Големите крачеха отпред, малките ги следваха като коледни джуджета и гледаха да не изостават. Бяха толкова близо едно до друго, че жълтото шалче от врата на момичето беше легнало с единия си край върху рамото на момчето и отдалеч шалчетата изглеждаха като две.

Така запомних и децата - като жълти шалчета. Никога повече не ги видях, а толкова исках пак да ги срещна… Не можах да направя малкото добро за тях, но Господ видя отгоре, че исках от сърце.

Няколко пъти споменавах пред Фанка за тях, питах я не знае ли къде живеят, кои са близките им, какво работят… Тя ми обясняваше, че живеят някъде накрая на града и работят в някакви ферми за животни.

- Бедни хора - бъбреше бързо Фанка. - Бедни и сиромашки. Майка им минава понякога оттук, давам й това-онова. Никога не съм я оставила с празни ръце. Човещина е.

Ех, Фанке, Господ ще опрости всичките ти грехове заради добрината ти към тия деца, пък и аз вече няма да мисля, че имаш сметало вместо душа и когато тази неделя отида на църква, ще спомена името ти пред Бога с добро.

Минали са вече десет години, децата сигурно са пораснали и дано съдбата да е била благосклонна към тях заради две чисти детски очи.